Димитър Пантелеев

Ето грохналата къща
на деди и прадеди -
сто лета една и съща
тя над Вардара седи;
сто лета сама във мрака,
в робство, дим и съсипни,
родни синове дочака
и свободни нови дни.

Глух и мълчалив е двора,
пуст е черният чардак.
А преди бил пълен с хора
от зори до късен мрак:
майки бели прежди плели,
чукали са чукове,
волни песни са ехтели
на бащи и синове.

Вардар пее и прегръща
Велес с кипнали води.
Сбогом, стара, пуста къща
на деди и прадеди!

——————————

сп. „Венец”, кн. 5, 1942-1943 г.