ДРУМ ДРУМУВАТ ДРУГОЗЕМЦИ ЛИХИ…
***
Друм друмуват другоземци лихи.
Друм друмуват и си дума думат
девет дена, десет нощи тихи.
Че довтаса пак от Цариграда
морен вестник с пуста бяла книга,
и във нея новина нерада:
„Седем краля тежка бран дигнали,
с тежка войска, все юнаци люти,
срещу царя в Цариград тръгнали.
Та щом мине снеговита зима,
ще изпрати царят низ раята
еничери пак войска да взима.”
Низ селата плъзна мъка стара
и юнаци долноземци лични
тежка грижа ги низ друм подкара.
Друм друмуват другоземци лихи,
друм друмуват, тежки думи думат
девет дена, десет нощи тихи.
***
Горо моя, китна и зелена,
що си, горо, тъжна, нажалена:
сълзи рониш, нежни вейки виеш,
връх о върха в тъмна мъка биеш.
Дали огън през гъстак премина
или в суша семе ти загина,
или брадва - змия жълтоока
тебе реже - тънка и висока?
Като питаш, пътниче-загорче,
спри, почакай под зелено борче,
да дочакаш слънце да зседне,
ясен месец над мен да погледне.
Па послушай как си вятър вее,
като вее, каква песен пее,
песен пее, върше ми привежда
и над мене тихичко нарежда.
Първа песен за сираци гладни
на сърце ще като гръм да падне;
втора песен из тъмници вие
и сърцето като суша пие.
Ала има пуста песен трета,
що допращат кървави полета,
дето смъртта тежка жътва чака -
сноп до снопа - юнак до юнака.
Първа песен срещам във горчило,
втора песен свива ме в чернило,
в трета песен нежни вейки вия,
връх о върха в тъмна мъка бия.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 20, кн. 1, 1930 г.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Посвещава се на обезверените
Хей, защо сте, слънчогледи мои зрели,
безнадеждно сте подвили гръб?
Като мъртви образите обгорели
сте навели в безпределна скръб.
Или вас е враг безделник с кон погазил?
Или буря нощна ви ломи?
Или змей е, змей горянин, тук нагазил
свой скъперник в тежките тъми?
„Ех” - застена цялата ми равна нива;
стон о стона се изви и сля,
прилив черен от тъга и скръб горчива
в миг задави тъмното поле.
Като роби, от тиранин ослепени,
залюляха слепите глави
и на скръбни слънчогледи обгорени
болката им се край мен разви:
„Ех, ти, харен и грижовен наш стопане,
като питаш, ще ти кажем ний,
що сърца ни е покрило с люти рани
и лика ни с въглен черен крий.
Ний се помним в мила младост, с блян в сърцето,
с устрем мощен все към светлина -
слънце златно да ни грее от небето,
ний кат слънце да сме в таз страна.
Изхабихме сили млади в устрем траен,
ето вече черни сме главни,
образ слънчев тъй примамлив и омаен
с жар попари свидни младини.
И когато вятър-скитник ни подсети,
с лъх пробуди болните сърца,
ний люлеем образите свои клети
кат угасли въглени-слънца.”
Хей, поспрете, мои скъпи слънчогледи,
волнодумен и бунтовен злак!
Да не чуят сочно-румени съседи
тая мъка и душевен мрак.
Не напразно е минала вашта младост,
ни нахалост гасне златен цвет,
ново семе, вечна сила, млада радост
крий ликът ви морен занапред.
Ще разроним скъпо семе по земята,
ще посеем устрем в угарта,
и до лято златно войнство в полята
ще повтори вас във младостта.
Не роптайте, слънчогледи, братя свидни!
Разведрете мъдрите чела!
Ще се носи пак животът в дните идни
с вашта сила, с вашите крила.
И безбройни златопери слънчогледи
в мила младост ще сияят пак,
и всред сънни, непробудени съседи
те ще бъдат скъп небесен знак.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 20, кн. 4, 1930 г.
