НОЩ
В памет на Асен Златаров
В прегръдките на равнината спят дълбок сън нивите, тревите и птиците. Едничка само реката говори, спотаила във водите си немирния дъх на отминала буря. Нейният глас лази, промъква се, опасва баирите и изчезва в черните мрежи на нощта.
Вятърът се събужда и разлюлява мрака. От разните краища на равнината тръгват, задават се милиони паяци. Те нападат пълните класове, цъфналите треви и жадно, стръвно смучат благоуханния им сок.
Земята пъшка под черен връшник. Светлината е прогонена. На дъното на реката не се виждат и звездите удавници. Космата вълна се увива около гъвкавото тяло на живите и те съскат и тъмнеят от страх.
Към полунощ вятърът утихва. Из равнината се носят стъпките на невидими тълпи, пили до насита от виното на мрака. Те пристъпват и слухтят, искат да чуят словото на земята, да видят светлината на небето.
Имат ли вожд тия тълпи? Отбелязва ли черната нощ пътека от техните стъпки? Какво са те всички пред мрака, тъй всемогъщ и властен като слънцето? От дъха на този настръхнал исполин се раждат само сънищата - измамните отражения на ослепялата светлина.
Някъде във високата бездна блесва звезда. Като светла струя на бистро изворче се разлива светлината й и плахо се докосва до главите на пленените от мрака. Те коленичат, протягат ръце и насочват разсънените си очи към звездата. Върху речните води пада остър меч, забива се в песъчливото дъно и звучи. Звучи светлината в мрака. Носи се звездно слово над равнината:
- Безумни! Безумни, защо се тълпите след мрачния исполин? Вие не виждате браздите, с които сами сте кръстосали равнината, как ще намерите тогава пътя из мрака? Кой ви е повел? Измама е гласът на настръхналия исполин - вие сте повярвали в лъжата. Никой не може да говори, освен светлината. Тя е словото и истината. Безумни, къде сте тръгнали из тъмнината? Ще стъпчете зърнестите класове, ще клюмнат цветята от тежкия ви дъх!
Настъпва дълбоко мълчание. Всеки миг може вик да се откърти от гърдите на тълпите. Баирите стават още по-тъмни, обръщат гръб на звездата и затъват дълбоко в земята. Понася се тежка въздишка, докосва се до лицето на невидимите и пада във водите на реката, спотаила немирния дъх на отминала буря.
Звездата приближава тълпите и дири очите им. Всички обръщат глави, искат да се разбягат от страх, но земята ги задържа и те се притискат из низините. Сребърен лъч целува един глас и свива гнездо в чашката на една кадънка. Мрачният исполин иска да смачка светлото гнездо, но пада по очите си и жестоко крещи:
- Вземете косите и покосете всички класове, треви и цветя! Не виждате ли, че звездата иска да запали равнината? Ще тръгнат огньове и всичко ще изгори, ще се превърне на пепел и няма да има де глава да подслоните! Водата ще изчезне, хлябът ви ще се превърне на въглен… Защо стоите така изплашени? Обезумели ли сте или искате живи да изгорите в пламъците на тая прелъстителка?…
Какво става със земята? Кой души с костеливите си ръце невидимите тълпи?… Безумно шествие на мрачни сенки. Хлад пада върху равнината. Сплитат се дълги ресници, като за смърт, и нивите онемяват.
Звездата отново говори:
- Най-голяма власт има словото. Ако липсваше словото, нямаше да има ни свобода, ни правда. Нямаше да има и път към висините. А какво сте вие без свободата? Роби на мрака, животинки из угарите. Защо сте плъпнали, кого дирите? Своя живот ли дирите? Той е в краката ви и вие като истински слепци го тъпчете. Без словото няма ни младост, ни вечност. Или вие искате да бъдете грохнали старци и да изчезнете в пръстта като безплодни шишарки? Знаете ли кой път води към родния ви дом и коя следа към висините?…
Мрачният исполин пропълзява, хвърля се като котка върху баирите и започва да ги души. Те пъшкат и едва дишат. Дъхът им се превръща в тежък облак, който бавно, но могъщо се насочва към звездата. Невидимите тълпи отново разбъркват нивите и бързат да напуснат низините. В краката им пълзят черни змии. Те съскат и искат да клъцнат с отровните си зъби звездния лъч. В корените на тревите се препъват лигави тела, търкалят се и сластно се кикотят.
Светлината на звездата става по-ярка и словото раздира тъмнината дръзко и могъщо:
- Във вчерашния ден вие погубихте щастието си, защо се готвите утре да погубите бъдещето си? Защо дирите щастието в мрака, а бъдещето - в хаоса? Безумци, вие никога няма да разберете истината, няма да повярвате в любовта и няма да имате силата, ако не се поклоните на словото! Безумци, вие сте замръкнали и не разбирате, че няма да осъмнете!…
Тежкият облак се откъсва от баирите, отваря уста и лази към звездата. Нейният лъч става по-светъл и ляга като малка пътека над нивите: хвърля мост над реката и иска да даде път на невидимите тълпи. Облакът се изправя, настръхва срещу нея, спуща плътна завеса и разсънва нивите. Тръгва плах шепот из равнината…
Звездата чува шепота на всички и слиза още по-ниско да насърчи плахото слово на тълпите. Тя иска да се усмихне на проговорилите в мрака и да освети очите им, но стръвната уста на облака широко се разтваря и я поглъща…
Равнината отново ослепява. Тя пада на гръб и върху гърдите й сяда настръхналият исполин. Обажда се щурец и веднага онемява. Реката, спотаила дъха на отминала буря, засилва своя ромон и иска да отрази още веднъж звезден лъч. Крайбрежните треви и храсти хвърлят изплашените си сенки във водата и размътват бистрото й лице.
Светлината изчезнала и никой не може да срази похитителя й. Всички са безпомощни, затова са и мрачни, и изплашени. Те чакат още веднъж да чуят словото и напрягат слух. Страхът ги събира и пак насочва към низините. Облакът разперва черни крила, прегръща равнината и не й позволява да види, че светлината е още жива и че словото е безсмъртно, вечно.
От клоните на едно дърво се обажда птиче, запява. Песента се докосва до чашките на цветята и радостно ги разлюлява. Но исполинът гневно клати чорлавата си глава и неговият отровен дъх се докосва до чудния певец и го погубва.
Отново се тълпят тълпите. От всичките краища на земята се надигат космати вълни и властно заливат равнината. Баирите са затънали до пояс и тежко, безпомощно пъшкат.
Нощ.
——————————
в. „Час”, г. 3, бр. 17, 30 декември 1936 г.
