Йордан Пеев

БЪЛГАРИЯ

От какво е тъй синьо небето,
а реките с дъх на трепетлика
в онзи земен рай, в който сърцето
неподкупно с кръвта си ме вика?

От какво са тъй горди скалите
с белоснежни чела и върхари,
над които се вият орлите
и с крилете си пишат: България?

От какво е тъй тъжна тревата,
макар и зелена отвътре,
под която с гласа на земята
ми говорят безсмъртните мъртви?

Аз не зная къде ще отида,
нито зная къде ще остана,
но през всичките мои години
ти си орис и обич, и рана…

ПРЕЗ ЮЛИ

През юли в Карлово се раждат славеи,
с които се събужда свободата,
а февруари се изпълва с дяволи,
усукващи въжета за разплата.
През юли радостно шумят дърветата,
ала сред тях едно в плач се превива,
предчувствайки съдбата си проклета,
как в някой ден ще стане на бесило.
През юли русокос килим е житото
и всеки сноп е кичур от косата
на онзи, който днеска от звездите
със стъпките ни крачи по земята.
И него майката наместо тялото -
един ден в тъжен помен ще опее,
додето той, преминал в незабравата,
увиснал на въжето се люлее.
И тридесет и шест години свещите,
ще пламват в Рождеството му смирено,
докато черната, крилата вещица
през февруари дойде настървено.
А думите му, писани в тефтерчето,
което бащиния ни остави,
са факли, чрез които в поднебесното
през времето си светли продължаваме.
И пак е юли, и светът е църквата,
в която хлябът е кравай от Бога,
и с милостта на Дякона е ръсена
земята ни,
че цялата е гробът му.

ТРЕТИ МАРТ

С бодлив венец от робските години,
изплетен от страдание и пръст,
виси измъчената ми Родина
в съдбата си разпъната на кръст.
И в слепите й от сълзи зеници
през тези пет позорни векове,
подобно Самуилови войници,
вървят най-свидните й синове.
Ала къде да спрат, за да потропат
на глухата и стенеща врата,
щом терминал две днес е станал опит
да се открие по-добър света?
Щом семето на българското племе
копнее да избяга надалеч
и се топи народа ми без време,
тъй както подир чума или сеч!
И в прегорялото сърце на юга,
в най-синьото и българско небе,
като в синджир един под друг се губят
без чувство за кога и накъде!
И всеки става и любов, и спомен,
и болка, и възмездие, и път.
„На Шипка, братя, всичко е спокойно!”
дочувам как от звездното шептят.
Към всичките продажни „патриоти”,
засилили се алчно за властта,
извикват: „…а вий …вий сте идиоти!”,
тъй както Ботев някога в скръбта.
И патосът им бавно се разплита
на гордост, и на срам, и на вина.
На трети март България е сито,
пресяващо лъчи от тъмнина…

РОДИНА

В подземията на болката минавам
и уж съм сам, а чувствам много хора,
които длани покрай мен протягат,
че тук от цяла вечност са затворени.
И с гладните очи на просяк гледам,
тъй както гледа майката в чужбина,
която рожбите си за последно
на живо не е виждала с години.
В безхлебните юмруци на мъжете
усещам свити гневните им пръсти,
с които в клуп завързаха въжето
в копнеж на друго място да възкръснат.
И аз не знам защо мълчиш, Родино?
Нима не виждаш и нима си сляпа,
че небесата ти безбрежно сини
са натежали днес както земята ти,
която отчаяния погълна!
И от това като жарава пари.
Опитвам да ги стигна и прегърна,
но тръгват си… А в тях кърви България.

***

Каква тъга,
каква бездънна бездна,
в която пада светлия ти лик.
И аз след теб потъвам и изчезвам,
а подир мен остава само вик.
А подир мен е само кал и плява,
прогизнала от кръв и тишина…
Българийо,
прости, че все оставаш
изгубен ангел
в мъртва тъмнина!

БАРИЕРА

Напук на кризата
си смъквам ризата,
тъй както хиляди мъже безименни
стоят разголени между глаголите
на мъртви истини,
от смърт пречистени,
с лица угрижени,
с тъга ужилени,
с лъжи от минало,
сега изстинало.
И дъвча мислите, и глозгам смисъла
на всичко писано и недописано,
в което драмата е част от камъка,
разбил главата им, пробил душата им.
И бедни принцове мълчат сред принципи,
мълчат пред уроди съвсем изгубени,
мълчат пред мутрите с мечта за утрото
отвъд бариерата, оттатък времето.
И в звездопадите откриват пътища.
Забравят мъката, заравят мъчното,
а там надеждата без страх повежда ги
далеч от кризата… И гние ризата
на вечни истини, от смърт пречистени!

АДАМ

Все онзи страх от троскот и безбрежност,
и бял равнец,
с които синя, лаконична нежност
плете венец,
ме среща… И на пътя ми застава
като стена,
отвъд която всичко се прощава
със тишина.
В бадемовите ъгли на очите
виси скръбта
и с лая на разсърдени кокичета,
крещи света.
До мен застава силует на този,
в който съм аз,
свободен от окови и предлози
и в тих екстаз.
Навярно всеки миг ще ме повика
с глас на момче
и като острието на мотика
ще ме сече.
И уж съм в него, а пък той е в мене -
но все съм сам.
И поднебесен падам на колене
в онзи Адам,
който мълчи и рови разтревожен
с ръце в пръстта,
опитващ в уморената ми кожа
да спре смъртта.
Опитващ да надвика тишината,
ала без глас
и от устата му излиза вятър,
лишен от страст.
Издига ме над камък и над троскот,
блажен и тих.
И лягам в чистите ръце на Господ
като триптих.
През процепите светли на душата
съзирам път,
зад който бледи сенки като факли
едва горят.
И като дъно под вода се губя
сред черна хлад,
в която риби сребърно се любят
и се множат.
Изгубил чувството си за високо,
лежа сред кал,
разкъсан от посоки еднооки,
без капка жал.
За мъртвите отливам от мастика
добър кристал,
а те във хор от тъмното ми викат:
„Не си живял!
Издишай си до дъно дробовете !
Сега живей!”
И никнат рогове по раменете ми
като на змей.
Жълтее кожата ми вместо есен
с две плитки лук
и по пироните като обесени
висят напук.
От чакане пространствата са къси
и туй е знак,
че всяка смърт отнася ни в съня си
с последен влак.
Отнася ни сред троскот и безбрежност,
и бял равнец,
додето в нас се взира нежно
един слепец…

ХХІ ВЕК

„Никой няма да пита какво е било времето,
а всеки ще пита защо са мълчали поетите му…”
Бертолт Брехт

Под ситите прозорци на Европа
дочувам стъпки на унили хора
и гладни как на портите й тропат,
а тя от страх не смее да отвори.
И те вървят измъчени и тъжни,
а подир тях озъбената сянка
на Черната, която ги пропъди
от там, където с кръв пропи земята им.
И тези, дето в своя род и памет
забравиха как тегне ятагана,
дано повърнат и да се задавят,
но да си спомнят, че и те са бягали!
И нека да се плисне в миг потопа,
и този свят да е проклет и мъртъв,
щом на брега на старата Европа
морето детски трупове изхвърля…

ПРИЦЕЛ

Ах, колко страшно е да чувстваш нуждата,
да си граблива птица сред врабчетата
и хищен всеки ден да се събуждаш,
и стръвно да се взираш от дърветата.
И въпреки че като тях двукрило си,
да искаш с клюн да им разкъсаш вените
и с топлото им, пурпурно мастило
да оцветиш гърдите си в червено.
А после ще се оправдаваш с името,
с което от яйцето са те кръстили
и кръвожадно ще изпъваш жилите,
обвили костите ти като пръстени.
Навярно ще упрекнеш и черупката
и по-конкретно може би зародиша
за самотата, дето ти се случва,
докато стискаш озверено клоните.
А долу, там където сочат ноктите,
разпръснали безгрижното им бъбрене,
ще чуваш гладни как мяукат котките
и как върху пернатите се хвърлят.
Но ти си сам в страната на врабчетата
и дебнеш, както дебнат тези с лапите,
додето в теб прицелва се двуцевката
на онзи, който крие се зад храстите.
И само миг преди да чуеш изстрела,
ще осъзнаеш тъжната безсмислица
на хищната си и граблива истина,
която те остави сам сред пилците.
И тъй като си чужд на милостивото,
защото си подвластен на жестокото,
ще паднеш мъртъв долу сред двукрилите.
И върху теб ще се нахвърлят котките…

***

Няма смисъл от думи с кокетни обноски.
Тишината е ялова от суетно жужене.
Oмотани мълчат сред словесния троскот
като спукани тъпани всички съмнения.
За какво се надпявахме страстно и шумно,
и разпръсквахме щедро най-нежните трели,
щом сме светли отвън, а отвътре сме тъмни
от желанието да сме сбъднати гении.
Аз присядам на твоите стълби, Поезийо,
посред бледите сенки на мъртви поети,
дето те изкачиха, без да могат да слязат
и зазидаха себе си в живи куплети.
И отливам за всеки от тежкото вино,
който в твойто станиолено слънце повярва,
и когато в безбрежното някой ден мина,
изпрати този стих на най-тъжния дявол.

***

Дали от усета за нежност
земята ни прощава
изгубената ни човечност
и чувство за държава.
Зализани и истукани
стоят пред светли дати,
оядени като глигани
най-властните ни братя.
И всеки поглед е тепсия,
в която се подрежда
каквото може да се свие
от общата трапеза.
А думите с притворен патос
полекичка се нижат
като вода между числата,
която всичко вижда.
И в някой ден, когато нежна
земята се разтвори,
дори в най- скъпите одежди
ще легнат в нея голи!

***

Дали от студ или от самота
сърцето ми трепери.
Ненужно мил съм на скръбта,
но пак ще ме намери -
дори дълбоко да съм скрит
под сянката на чудо.
Изписана е на санскрит
вродената ми лудост.
И в някой ден когато тих
на живо Бога видя,
един случаен, тъжен стих
след мен ще бъде диря.

ДЪГА ВЪРХУ ПАВАЖА

Сред търсене на чудо
смъртта е трудно нещо.
В очакване на друго
душата пали свещи.

Късметът лаконично
опитва да разкаже
живота ми епично
с дъга върху паважа.

И всичко преживяно
полека губи тежест,
тъй както се изправя
дървото след обесен.

И в смуглата морава
на първата надежда
една жена в лилаво
съдбата ми подрежда.

Каквото и да кажа,
тя има вечно право.
С дъгата по паважа
нагоре ме изправя.

По цветните й стълби
полека се изкачвам
на рамото си с гълъб
и с кладенец в душата.

И щом небето стигна
с куража на възлюбен,
окото й ще мигне
и аз ще се изгубя.

***

Преди да се родя
в аванс тъгувам за годините,
които ме очакват,
че после безвъзвратно ще си тръгнат
и няма никога да се повторят.
Тъгувам за мечтите си, които
един ден ще се сбъднат,
а в следващия ще са мъртви спомени.
Тъгувам за любовите,
които първо ще ме срещнат и обичат,
а после ще са хладно безразличие.
И ето,
че полека се изнизва
животът ми като на кинолента.
И аз стоя в началото,
когато знаех всичко,
преди да се родя…
А с раждането го забравих.

***

Ще пиша поема за надеждата,
която с мене все се разминава.
Изпъвам сетивата си до скъсване
и листът пребледнява от очакване.
А думите в главата ми са топчета,
които като в сфера се търкалят.
Вървя към тях по многоточията,
които те след себе си оставят.
Започвам:
“Моля Те,
не ме напускай…”
И в този миг сърцето ми видя
животът как обувките си лъсна,
а после си изглади панталона.
Облече фрак. Косата среса с пръсти.
И същия живот, до днес прахосника,
който попи и хора, и години,
изпъна се като войник на поста си
да срещне Слънцето… И в мен да мине
с въздишката на всички мъртви.

И с този миг поемата ми свърши.

ОКОТО НА СИЗИФ

Пропуснах пролетите
в планове за лятото
от навика
на зимни колебания.
И туй, което вярвах, че е мое
до капка се стопи и се изтече
в проточеното гърло на улуците.
И все по-често
се събуждам
сред избледнели скелети
на сънища, прегръщали копнежи.
Ах, как обичам утринната нежност,
с която са запалени прозорците
и онзи лъч, промушил се през щорите,
който гризе във ъгъла приклекнал
от слънчевите въглени на стаята.
Небето после е циклоп
с оранжево око,
под който цял ден като бръмбар бутам
пред себе си кълбото на живота.
А то тежи… И повече набъбва.
Полепват се по него страхове,
несбъднати мечти,
милиард желания,
от всичките,
живели преди мене…
И вече е с теглото на планетата,
но аз не спирам…
И изпъвам жили
да го избутам до ръба на залеза,
където най-накрая да го слея
с окото на небесния циклоп.
Една въздишка само ми остава,
за да го сбъдна.
От напъна гръбнака
минава пред гърдите ми.
С ръце като въже го хващам
по него себе си да изкатеря
високо над кълбото на живота.
Далече от гюлето на затворника,
с което той ме прикова към себе си.
Далеч от маковете под гърдите ми,
които са сърдечните ми взривове.
Далече от пристанища и гари
от лодки, влакове и самолети,
с които можех да избягам от сърцето си
преди да преди да цъфнат маковете в него…
Изкачвам се по възлите
в последната въздишка.
И ето,че стоя върху ръба на залеза.
а някъде в дълбокото
под мене е кълбото.
С окото на циклопа сливам своето
и въздухът трепери от вълнение.
Над себе си стоя,
над важните събития,
над всичките изгубени моменти.
Гласът на совите ме поздравява
примесен със смеха на проститутките,
които непрегърнати оставих,
а само мен обичаха.

Небето е с цвета на мента
и с мириса на прегоряло лято…
А на ръба му, онзи луд -
животът ми,
от който само макове останаха…

***

“Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.”
Добромир Тонев

От взиране пресъхнаха моретата
и сенки са Язон и Аргонавтите,
с които казано най-общо взето
залъгваме библейското си чакане.
А руното, в което дълго вярвахме,
вместо със злато, се напълни с камъни,
които се търкалят по съдбата ни
и с ръбове кълват я като гарвани.
Колхида е внезапното ни влюбване.
Илюзиите са със стара дата
и ако днес ще трябва да отплаваме,
е най-добре да скъсаме платната…

ЛИДА

Кучето отвън, което
свито на кравай лежи,
цяла нощ скимтя в небето,
без да лае и ръмжи.
Цяла нощ звездите моли
за отсрочка и с тъга
им разказа за неволи
в кучешката си съдба.
Тази сутрин от вратата
го повиках, ала то
нито вдигна си главата,
нито извъртя око.
И разбрах, че този, с който
съм делил и дни, и хляб,
вече не усеща болка
в звездния спокоен свят.
И наведен като облак
тих над него завалях,
че душа с душа се помни.
Другото е шепа прах.

КАФЕ ДЖОРДАНИ

Кафенето е влак с обли маси наместо купета
и на всяка седи по една неугаснала обич,
за която поръчвам и плащам със стари монети,
дето идват ми ресто от нови и трудни любови.
И присядам до тях, и в очите им втренчено гледам
да открия причини защо са тук още и чакат,
а отвън вятърът се търкаля навъсен и леден,
и облизва задъхан до бяло с дъха си стъклата.
Този влак не отива до никъде, нито се връща,
но катери деня ми… И спира над жаркото пладне.
И когато спирачката в някой ден дръпна намръщен,
една бяла сърна пред вратата ми мъртва ще падне…

ВЪРБА

Преди повече от 15 години, край езерото “Загорка” в Стара Загора, намерих изтръгнато и полуизсъхнало дръвче. Беше средата на август и никой от приятелите ми не вярваше,че то може да се хване и оцелее. Насадих го пред дома си и за моя радост, и всеобща изненада, след няколко дни повехналите му листа се събудиха. След години един случаен минувач се спря пред него и с учуден поглед го заоглежда. Приближих се и се заговорихме. Каза ми, че дървото е върба, но недоумява как и откъде се е появила в това сухо и безводно място. Не му казах нищо: нито за мястото, нито за безводието, нито за дървото. Оттогава това е моята върбичка.

Един до друг сме с тебе от години:
ти все по-стройна, аз все по-приведен.
Като вода се смеси и замина
кой беше пръв от нас и кой последен.
И уж дърво си само, а протягаш
подобно длани дългите си клони.
И с тях като в прегръдка ме затягаш.
С припламналите си листа ме рониш.
И щом въздъхне в някой ден комина,
издишайки тъгата си за лято,
в най-искрената зима ще замина.
И ще заплаче подир мен върбата…

* * *

На Ивайло Балабанов

Един барутен, звездочел поет,
като снаряд през времето пресича
и думите му са небесен плет,
през който Бог усмихнато наднича.
И в август натежал и прегорял,
той щедро му изпраща да го срещне
Жената с белия, копринен шал,
която вместо него да му шепне,
как лястовиците отвън кръжат
в предчувствие за полет и за есен.
И как е южен птичия им път,
по който стиховете му са песен!
И на Ивайло в каменния град
той всяка нощ Иван е… И пътува
към онзи мост, по който мина млад
с бял шал за тази, дето го сънува…

ВЪЛНА

В памет на Христо Едрин

Животът като вихрена вълна
нахлува в гърлото на всеки смъртен
и плач, като трепереща стена,
новороден отеква в него с тътен.
Отекват смях, слова, любов и гняв.
Расте водата… И човекът с нея.
Растат годините, додето в прах
вълната върху камък се разлее.
И пяната й съхне след това,
тъй както съхне сянката двунога
на онзи, който скри от смъртта
в прегръдката на думи… И на Бога.

ЕХО ОТ ПЕЩЕРАТА

На Георги Янев

Пуста болка, брате,
все те стига,
а в сърцето - златна
чучулига.
Пее и припява
чудна песен:
как отвън е лято,
в тебе - есен.
Как отвънка тича
без посока
слънчево момиче,
звездооко.
И за тебе пита,
и разпитва.
В думи се оплита
от молитви.
С погледи те търси,
но не виждаш
и от туй си свъсен
като грижа.
Нея не сънуваш,
а соколи,
дето те разкъсват
на глаголи,
дето те разпръсват
на парчета.
Тя по тях намира
в теб момчето,
дето я заведе
в пещерата
и открадна нежно
й душата.
Пуста болка, брате,
все те стига -
и мълчи, и плаче
чучулига…

***

На Наско

От корена съм трънлива обич,
макар очите ми да са сини,
а любовта ми - шарена стомна,
ръжда наместо вода разлива.
Това, което у мен дълбае
проби отдавна и в него падам.
Каквото мразех, сега желая,
в което вярвах . от мене страда.
Вървя през себе си и се надигам
оттатък хълма с очи от камък.
Което нямам - за миг ме стига,
което стига - за миг го нямам.
И мисълта ми като горещник
топи години и ги разнищва,
че по-добре е парче от нещо,
отколкото да е цяло нищо.
А туй, което зад мен умира,
пред мен възкръсва… И пак ме чака.
И уж се крия, но ме намира
онази птица с пера от мрака.
В тъгата ярост на капки вливам
и в дълга глътка се продължавам.
И уж оставам, а си отивам,
и уж отивам, а все оставам.