Петър Василев

Дневник

13 май 2015, сряда

Реших да използвам хубавото време за поредното пръскане на овощните дръвчета. То, ако трябва да бъда по-точен, от двете възпети череши нито една не остана, а от двете праскови едната също побърза да изсъхне. За сметка на това ябълковите дръвчета са вече пет на брой. Но нито едно от тях не ми принадлежи вече; само се разбрахме с новия им стопанин да ги обгрижвам за последна година. Както и да е, напръсках ги най-старателно, а после му ударих едно бръснене и къпане - и хайде на среща с писателя Владимир Зарев, на която ме бяха поканили.
По улиците, до мястото на литературното събитие, си припомних предаването „Панорама” преди няколко вечери, в което Зарев ни уверяваше, че „за тези двадесет и пет години се случиха много чудесни неща, имаме свобода на словото, напълниха се магазините, има изобилие на материалния свят, но доброто и злото имат много лица”. А преди него трябваше да изслушаме заучените фрази на самия ни президент, който ни натрапваше своето „Аз… Аз… Аз като държавен глава”, сякаш все още имаме някаква държава.
На самата литературна среща в Хасковската художествена галерия се уверих за пореден път, че трябва да спестявам вече присъствието си на подобни прояви, понеже и слуховото апаратче, с което се обзаведох напоследък, не може да ми помогне кой знае колко. Все пак успявах да улавям почти всички думи на професор Михаил Неделчев, докато представяше доста обширно още по-обширното творчество на гостуващия автор. Но когато самият Зарев заговори, не ми оставаше нищо друго, освен да го ударя на един пресен и няколко други съвсем далечни спомени, като се заканих мислено да разкажа за тях в най-скоро време.
И така, срещата завърши благополучно, залата избухна в ръкопляскания, а след това настъпи време за раздаване на автографи, през което реших да изпитам професора дали си спомня нещо за „Белите брези” край Ардино. Защото имаше случай, когато лично го бях поканил с още двама негови колеги да „пообучат” с няколко лекции кърджалийската художествено-творческа интелигенция. Да, да, имаше нещо такова, отговори сегашният професор и от дълги години вече председател на Сдружението на „модерните” български писатели; имаше, повтори, нещо подобно.
Имаше нещо подобно наистина. А точно по същото време самият той беше все още младият критик Мишо Неделчев и много убедително ни говореше за социалистическия реализъм…
Но хайде да приключим вече с днешния ден, който ми достави голямо удовлетворение, особено с лозарската пръскачка, поразкършила позастарелите ми кокали.

27 май 2015, сряда

Бързам да приключа с това наше пътуване на 22 май и вече се вторачвам към следващия набор - към Гошо Петков, който се беше „похвалил” с многото къщи. Преди две години беше отпечатано второто издание на книгата му „Кървавата 1913 година”, с няколко отзива накрая. Тъкмо оттам, за да ми бъде по-лесно, ще си препиша своите думи, ето ги:
„Да, от тази книга не само може да ти се изправи косата, но и направо да побелее!” До такава степен е наситено трагичното в нея и до такива градуси е разжарено, че щеше да прозвучи като причудлива измислица, ако не беше изречено чрез устата на оцелелите по чудо свидетели и записано дума по дума. Ето, мисля си, един от редките случаи, когато съдбата е решила да бъде опазено - и известено! - онова, което е сътворила през кървавата 1913 година. Провървяло му, един вид, на някогашното село Арнауткьой, няма що!
Така си мисля и в момента - и ето какво си припомням. В далечната 1956 година бях попаднал като нередовен учител в най-затънтеното селце на Ивайловградска околия, което се наричаше вече не Дахкьой, ами Горско. То се населяваше от няколко оцелели преселници от разореното село Сачанли и от техни нароени домочадия. Сега ми е някак чоглаво и съвестно, че на един бай Петко Колев от Бялградец му се налагаше да бие цели два-три часа път през дерета и оврази, тръгвайки от тогавашното централно село, което не се наричаше вече Арнауткьой, ами Гугутка. Там е работата, че на мене ми се четяха вестници и писма ми се получаваха, а той беше пощенски раздавач и трябваше да ми ги домъква с мешинената си чанта, след като издрапа през Казак и Влечугово. Пристигаше човекът съвсем премалял и задъхан и присядахме в двора на училището, колкото да си поеме глътка въздух, че и обратният път не беше по-лесен. И все пак успявахме да разменим по някоя приказка - най-често за един от синовете му, с когото се познавахме само задочно: просто бях научил, че и в крумовградската гимназия имало стихотворци и че моят връстник Георги Петков дори успял вече да отпечата нещо. Че бай Петко се гордееше с него, си личеше и от най-бегъл поглед. Но освен това ми правеше впечатление, че той не снемаше протритата си шапка дори и в най-голямата жега. А то каква била работата!
Оказа се, че точно тази ушанка прикривала огромен белег от рана. А самата рана е получена от удар със сабя, когато бил само на три годинки. Но още по-дълбока - и с нищо неизлечима - се оказа неговата вътрешна рана - душевната. Точно тя ще го подтиква да прави, да струва, та дори и доброволно да постъпва в запас около турската граница, само и само да открие своята отвлечена майка при поголовното посичане на цялото Арнауткьой.
Не, не успява да я открие! А вече усеща какво го е издебнало изневиделица и решава да побърза с бащината си заръка направо от раковата болница: само той от братята и сестрите може да свърши тази работа, само Гошо; трябва да направи всичко възможно, за да открие баба си Фила и ако е все още жива, да я прибере към село, та поне в гроба да бъдат поставени един ден заедно. И още нещо, от важно по-важно: да опише на книга не само неговата трагедия, но и на цялото село, без да добавя нещо измислено, но и нищо да не спестява от страшната истина за кървавата 1913 година в село Арнауткьой.
Много добре си представям как се пристъпва към осъществяването на подобно дело. Пък и от опит знам, че то не може да бъде извършено, ако не носиш в сърцето си особено огънче, което очаква само да бъде раздухвано. Раздухва го един от най-силно пострадалите при безподобното посичане; не се стъписва и притежателят на споменатото огънче. Въпреки горещата молба на баба Мария, майката на неговата майка, и на баба Карагьозка: „Недей, чедо, недей си разваля душата! Това писане не е за младо, пък ти си още дете. Всичко е кръв, въртене на саби и ножове, сякане на глави, мушкане с кол малки дечица, гнусни срамни работи с невести и моми. Как ще напишеш това на книга?”
„Развали” си душата Георги Петков - и написа книгата точно според бащината „рецепта”: нищо да не измисля и нищо да не спестява. А се получи нещо, за което всички останали села с почти подобно посичане могат само да завиждат на Гугутка - селото си има вече един истински мемориал, изграден с такива „подръчни” средства, които са много по-твърди и дълготрайни от гранита.
Но и ние ще трябва да си „развалим” душата, като прочетем тази книга. Длъжни сме просто да го направим, ако искаме да се усетим малко повече българи…”
Ето такива са моите думи, записани на 5 февруари 2012 г.
А сега ще добавя само няколко фрази още. През миналата година, на една от „Хухленските мистерии”, тази книга на Георги Петков беше в центъра на разговора около кръглата маса, на която беше основано Движение за огласяване из цялата страна на споменатите кървави събития през лятото и есента на 1913 година в ивайловградския край. Страната ни обаче продължава да си прави оглушки - страхува се или нехае да приеме подобно нещо. Но… нейна си работа, ако мисли, че само споменаването на жертвите от априлските кланета през 1876 година е достатъчно; нейна си късогледа работа.

28 май 2015, четвъртък

От няколко дена времето е все размътено, ту облаците се сгъстяват и навъсват, ту се отваря по някоя пролука за слънцето, а вятърът си шета насам-натам, подгонил последните пухчета от тополите. Според обявения жълт код от синоптиците, и над Хасковско трябваше да се изсипят обилни дъждове, но само снощи над града едва-едва е роснало.
Така съм се вкиснал, че се чудя върху кого да стоваря ядовете си. Още със ставането тази сутрин усетих, че пак се олюлявам като подпийнал моряк върху разлюляната палуба на кораб. „Световъртеж с неизяснен произход” - и такава диагноза ми лепнаха преди няколко години, на два пъти се въргалях из неврологичното отделение, на системи ме поставяха и какви ли не хапчета гълтах и гълтам - излекуване няма. Дори и в момента, освен тънкото свистене в лявото ухо, чувам някакво монотонно боботене над главата си, сякаш далечни бомбардировачи преминават. Това пък, според лекарите, са били субективни шумове, тоест само аз съм ги чувал.
Обаче това, което гърми и трещи откъм село Гърмен вече няколко дена, съвсем не са субективни телевизорни шумове, а същински обективни стълкновения с тамошните цигани. А какво ли ще има да гледаме и да видим оттук нататък по цяло Българско, можем само да си представим, като имаме предвид американските или южноафриканските гета примерно.
Но моя милост все още е оплетен в гъстата мрежа от спомени и преживявания, свързани с пътуването на тримата набори из родния край. Бих могъл да упрекна Гошо Петков, с когото дори поергенувахме заедно в Кърджали, защо не ме подсети и аз да грабна калема, че да запиша - дума по дума - сподавяните разкази на старите хухленци за онова „въртене на саби и ножове, сякане на глави, мушкане с кол” и какви ли не още страшни, „гнусни и срамни” работи и в моето родно село; защо не ме подбута?
Сега разлиствам неговата книга, разлиствам историята на село Покрован, написана от енорийския свещеник Велик Вичев, разлиствам „Разорението на тракийските българи” на проф. Милетич - и се хващам за пламналата глава, а тя ще се пръсне.
Но всичките тези неща, но цялото това „масово изтребление” през 1913 година си остава от дясната страна на Арда и достига само до днешното Маджарово, а от левия бряг на реката - та чак до „тиха бяла Дунава”, българинът не иска да чува за тази антична трагедия, не иска да знае.

30 юни 2015, вторник

От честите ми разговори с Хайтов се бях убедил, че най-много са му помогнали за творческото прохождане Георги Караславов и Орлин Василев. Първият му възложил да напише някакви очерци в особено труден момент на житейски притеснения, а с Орлин Василев си имали доста оживена кореспонденция, той го привлякъл в специално организиран курс за млади писатели и хем му внушавал, че има литературна дарба, хем го кастрел яко за първите разкази, та да разбере, че хич не е лесна тази работа. И пак той го измъкнал от двоуменето дали да си смени фамилията с бащиното име Александров, както го съветвал един колега. Ти не го слушай него, казал му опитният наставник, Хайтов е наистина противно име, но лесно се помни, а това е много важно за един писател; та да си запази фамилийката и пет пари да не дава.
По времето, когато ми трябваха изтъкнати писатели за срещи из целия Кърджалийски окръг, Георги Караславов почти не излизал вече извън София, но Орлин Василев, по сведение от Хайтов, продължавал да се отзовава на подобни покани. Разгеле, намерих го в Боженци, където си беше купил и стегнал една възрожденска къща, и ето ти го сред цяло стълпотворение от млади търговски работнички в кърджалийското читалище „Обединение”. И как им напипа слабото място този ненадминат вития, но да бяхте дошли да видите какво се казва насърчаване на все още неукрепналото самочувствие човешко. Ама вие какво сте се присвили такива, прогърмя гласът му, я се вижте какви сте млади и хубави всичките и каква чудесна професия си имате; да не би да се вайкате, че не сте станали зъболекарки например, та по цял ден да човъркате из устите на хората, а пък те да ви дъхат… нали знаете на какви парфюми?
Зарадва ги човекът набързо-набързо, приши им крилцата, както само той го можеше, а после - хайде в моята жигула с удивителен знак на задното стъкло - на път из Ивайловград.
Настани се Орлин Василев на първата седалка от дясната ми страна, а лявата му ръка тутакси се подаде, от твърде неудобно положение, към задната седалка, за да поеме ръката на единствената дама в колата - Даря Табакова. Сега вече можеше да се смята, че беше решил всякак да ми преподава урок по галантност: на доста напреднала възраст се беше оженил отново човекът, но я го виж колко е мил и любвеобилен. И как не му отмаля тази ръка, след като я прибираше само когато спирахме, по негова молба, ту в Звездел, ту в Голяма Чинка, ту в Горна кула, за да питаме дали не биха могли да му намерят някакви стари гърнета и съдове, понеже му трябвали за къщата в Боженци; как не му изтръпна тази лява ръка?
Но истинският фурор се случи в ранната вечер на широкия площад в Ивайловград, пред многолюдното гражданство, когато Орлин Василев пое запаления факел, издигна го високо над побелялата си глава и тръгна с отривисти крачки към жертвеника, за да запали огъня на местните бадемови празници.
Навярно и гърците от съседните селища се почудиха какви ли са тези възторжени възгласи, достигнали и до тях през зорко охраняваната граница.
А на другия ден едва ли не ме нахока този внушителен олимпиец. Да доведеш такъв човек до Ивайловград - и да не отскочите до съседната Хухла - това не можеше да се случи. И побързах да ги запозная - него и Даря - с баща ми, а той обходи цялата ни къща, започнала вече да плаче за поправяне - и направо ме прободе с острия си поглед: да вземеш, каза, да се поразвъртиш тука, а за кърджалийската култура има и други да тичат. Нали видя как съм стегнал моята съборетина в Боженци, а от тази може и кале да се направи, хем да дадеш и кураж на баща си, както сте го оставили сам-самичък да се блъска.
Хубаво ми го каза наистина, пък и баща ми живна някак си, пристигнахме скоро след това с брат ми Димитър, припокрихме с керемиди прокапалия покрив, та даже и комините измазахме.
Но… така й било писано на нашата къща: на никакви грижи и поддръжка да не се надява повече.
Не се сбъдна и онова, за което ме беше помолила Даря Табакова-Василева в писмото си от 13 ноември 1975 г.: „Повтарям още веднъж нашата покана да ни посетите в Боженци, вероятно вече не сте „удивителен” шофьор и нашите балкански пътища едва ли ще ви изплашат”.

20 юли 2015, понеделник

То се знае, че и днес ще се крием като лалугери из високотехнологичните си дупки. Но въпросът не опира само до климатичните жеги от няколко дни насам и няма да се изчерпи след тяхното смъкване към края на седмицата. А за другите жеги - за обществено-политическите - дори и жълти кодове не са измислени. За ония, които прииждат откъм Гърция например. Какво ли не се изприказва от няколко месеца вече и кой ли не взе думата да ни ограмотява за тамошната криза, докато съвсем се объркахме най-накрая.
Ето, и тази сутрин по един от каналите на телевизията ми подсказват как стои въпросът: болен здрав носи - така гласи рубриката, под която се води разговор дали и ние, българите, да се съгласим на гаранция за последния дълг, отпуснат на комшиите, или да се опънем, след като си знаем на какъв хал сме в сравнение на техните стандарти. И пак сме разполовени както винаги: хем ни се иска да бъдем солидарни с позакъсалите, хем трябва да носим на гърба си много по-читавите от нас, които пък - на всичкото отгоре - не пропускат случай да ни се изгаврят, та и самият ни премиер си изтърва нервите: Гърция да ни се извини за обидата!
Що се отнася до личното ми отношение към въпросната дилема, ще трябва да си призная, че и аз съм на две разсечен и в момента си припомням едно от последните си стихотворения - „Сън”. В него, след като се позовавам на гурбетчийската ни участ и окайвам ония нашенки, които се юрнаха - по принуда - чак отвъд океана, добавям: „Те поне бавят внучета. Но какво да речем за ония, склонили да се сгърбят съвсем над подлоги и памперси с дърта пикоч и смрад, за угода на гърците… Как допуснахме, брат?”
Но ето го, впрочем, един от възможните отговори. Стъкмяваш така законите и разните му там параграфи, че някой си Иван Искров да получава, като шеф на националната банка, по 90 хиляди лева на месец, при положение, че си оставил милиони българи под прага на жизнения минимум от 286 лева - и готово: като с магическа пръчка прехвърляш към съседите над 200 хиляди сънародници, голяма част от които наистина си имат работа със смрадливи памперси. А това, за заплатите, ни го разкри тази сутрин, пак по телевизията, все още оцелелият нашенски донкихот - Минчо Христов. Като бивш народен избраник, заедно с колежката си Стела Банкова, потрошили сума ти усилия, за да доказват на колегите си какво трябва и какво не трябва да се гласува, но кой да ти чуе, щом очите на всички са вперени към онова, което още не е ограбено?
Но къде е народът, току се промуши и по някое слушателско питане, къде е народът?
Пълно безмълвие, пълно! И ми се прищява да посоча с ръка към Рожен: ей го къде е - надува си каба гайдите на събора, пее си и сякаш пет пари не дава за немотията. То пък, не щеш ли, за да се има навярно и едно наум, тъкмо в разгара на всеобщото веселие няколко американски аероплана прелетели толкова ниско, че здраво изплашили хората, а една кобила от хергелето в близката ферма дори пометнала, както се разбра от екрана.
Такъв ден се случи днешният празничен Илинден: с нестихващи пререкания по телевизията, с магията на нашенските каба гайди и ръмженето на чуждите самолети, с изумяващия цинизъм на банкерите и ровичкането из уличните контейнери.
И с онова упорито предчувствие, че бъдещето се задава още по-страшно. Но… млъкни, сърце!

20 декември 2015, неделя

Готов съм да възкликна, че няма по-сладко слънчице от днешното, декемврийското. То се промушва в стаята ми откъм южната тераса и аз го поемам с цялото си същество като истинско чудо. А само до снощи, в продължение на цяла седмица, изобщо не ми беше до него: с разтривки се занимавах, с изпотявания, дори и нозете киснах в подсолена гореща вода, та белким се преборя с високата температура. И ето ме най-после с олекотено тяло и просветнала душа, затананикал от сутринта още, че има щастие, дявол да го вземе, има щастие. А утре ще се засиля към моето Кърджали на литературна среща - и там вече ще видим какво ми е писано да се случи.
Я сега да изчетем най-напред едно интервю с Елин Пелин във вестник „Литературен глас” от 21 декември 1938 г., което ми попадна съвсем случайно. Ами, да, както и да го предразполага интервюиращият Милчо Добрев за по-съкровени излияния, отговорът на достолепния писател е все този: не обичам да разправям, нито има какво да разправям. Той ли няма какво да разправя, той ли? И пак добре, че е съгласен да обясни по какъв повод е изрекъл всеизвестната максима: „Ако в България се роди някога гений, то той ще бъде геният на завистта”. Да, казва, имаше в миналото едно списание „Илюстрована политика”. Редакцията беше поискала от някои по-известни навремето хора да напишат по една мисъл. Писаха Вазов, Михайловски, Шишманов и други. Аз това написах.
Но когато въпросът опира до неговите мисли за нашата литература по онова време, отговорът не се изчерпва само с две-три думи. Литературните достойнства днес, казва, се мерят с мярката, с която се мерят картофите - на килограм. А мярката за изкуството, за литературата трябва да бъде каратът, както се мерят безценните камъни. Литературата не е манифактура, макар че тия две думи се римуват.
Ха, така! А какво ли би казал, ако можеше да хвърли поглед и върху сегашното състояние на българската литература? Пак същото навярно, пак същото, и то с още по-голямо основание.
Че то не е нужно да бъдеш един Елин Пелин, за да изречеш подобна присъда, когато виждаш съвсем ясно как стоят нещата. Дори и моя милост си взе беля на главата с едно интервю, в което се опълчи срещу внушителната фаланга на така наречените общински писатели. Като си запазвам авторството на епитета, ще поясня, че имах предвид ония „труженици на перото, на които им достига силата да се огласят само в рамките на собствената им община, в най-добрия случай - и в съседната”. Те обаче са неукротимо плодовити и шумни и създават „лъжливото впечатление, че няма нищо по-лесно от писането на стихове и проза”. Точно така го казах и побързах да си призная пълното поражение в опита за вразумяване, защото - при сегашните условия - никаква победа над бездарието не е възможна.
Нека се опитаме да пресметнем огромното количество на общинските писатели от целокупна България, които са се развихрили точно според максимата „луд умора няма” - и ще видим какво се е променило от времето на Елин Пелин до ден днешен. Нищо не се е променило. Литературните достойнства се мерят, ако изобщо на някого му мине през ума за мерене, само на килограм - като картофите. Как иначе ще имаме няколко писателски съюза, които се надпреварват в гонитбата за повече бройки? И нещата стават толкова несериозни, че…