Иван Ковачев

ИЗ “МИГОВЕ С ПОЕТА ДИМИТЪР ДАНАИЛОВ”

Само петнадесет години го няма на белия свят. Много повече Димитър Данаилов преживя в родния Чирпан – сред приятели, сред гости на музея… Отдаде много на града на Яворов.
Бе обект на клюки. По природа – мъжкар, говореше директно. Обръщението ми към него беше Бате Митьо или Моряк, не обичаше сладникаво-умалителното Митко.
Позволявам си в негова памет да разровя огнището на спомена, за да представя няколко преживелици, които съм имал заедно с незабравимия Димитър Данаилов.

В края на слънчевия октомври на далечната вече 1975 г. редакцията на старозагорския вестник „Септември” организира екскурзия по маршрута Варна – Одеса – Кишинев. Нощувахме в хотел на „Златните пясъци”. В предиобеда сме сред шумната гълчава на морската гара във Варна. Чакаме да бъдат извършени съответните проверки и отплаваме с парахода, носещ името на морската ни столица.
Митничарите дрешат завърнали се в този ден от средиземноморска екскурзия туристи. Шум, посрещачи, нерви, суета. Бате Митьо ме моли да му избера от близкия автомат телефонен номер във Варна. В непосредствена близост имаше пейка. Моряка седна на нея да чака, а след като връзката се осъществи над шумящото човешко множество се понесе басовият му глас:
- Димитринке, чуваш ли? Обичам те! Не успях да ти дойда на гости. Заминавам за седмица до Одеса. Като се завърна, ще ти се обадя. Димитринке, обичам те!… Ще викам по-силно: Обичам те!…
Тирадата продължи няколко минути. Над омаяната от очарованието на предстоящото пътуване тълпа се носеше Митьовият глас. Навярно много от жените завиждаха на незнайната Димитринка. Другите – едва ли повече в живота си са станали свидетели на подобно горещо и звучно любовно извинение.
След време на литературната страница на вестник „Септември” бяха отпечатани стихове от поетите, пътували в групата до колоритния град Одеса. Най-силно и с настроение бе написаното от Данаилов, озаглавено „Фата моргана”.

Преди години като обществен орган към физкултурното дружество работеше секция „Футбол”. След края на едно заседание продължихме дебатите в ресторант „Ален мак”. Скоро към масата ни се присъедини Данаилов. Почерпихме се, поприказвахме. Лампите в ресторанта присветнаха, знак, че е дошло време за прибиране. Платихме сметката, другите от компанията започнаха да стават. Моряка ме помоли: „Ваньо, дай да вземем бутилка вино и да отидем у дома. Тъжно ми е сам. Откакто почина мама, не ми се прибира в апартамента…”
Наляхме от виното, отпихме. Най-напред той, после аз, на глас четохме „Пан Тадеуш” на Мицкевич. Междувременно времето напредна, трябваше да се прибирам. Бате Митьо бе вече в хоризонтално положение, за нощница му служеше неизменната моряшка фланелка. Попитах как да направим така, че той да не става от леглото, а входната врата да се заключи. „Вратата на моя дом не се заключва! Няма какво да се открадне от поета! Притвори я само добре. Лека нощ!”
Нарече последната си книга точно така „Незаключена врата“, открито и просто – като живота му.

С бившия редактор на „Чирпанско дело” Пейчо Козарев сме се запътили към редакцията. В градската градина, близо до любимата му за почивка пейка, срещаме бате Митьо.
- Чуйте какъв образ ми дойде! – вместо поздрав ни казва. – „Сякаш Ахматова премина с виолетов шал” – бърза да се похвали поетът. След време чутото се появи в стихотворението „Ленинградски люляк”.
Двамата с Козарев си имаха закачка за творба, поместена в градския вестник. Моряка бе написал стихове в памет на починалия старозагорски поет Иван Хаджихристов. Редакторът не ги одобряваше изцяло и при среща току вземаше на подбив автора. Същата съдба имаше още едно стихотворение на Моряка, публикувано в септемврийския брой от 1971 г. на вестника – „Акико от остров Окинава”. Тук спорът беше за името на лирическата героиня – Акико. Данаилов си признаваше, че действително не познава японската именна традиция, а името е избрал за мелодичност и звучност на стиха.
След няколко години, за да специализира български език и с намерение да преведе Яворов на японски език, в музея гостува японската поетеса Йоко Яоита. След като с вдъхновения си разказ Моряка омагьосал поетесата от далечната страна, попитал я – съществува ли в действителност японско женско име Акико – получил отрицателен отговор. Въпреки това поетът й рецитирал своето стихотворение за момичето от остров Окинава, а после – още много други стихове. Кой знае защо стихотворните й преводи на Яворов се родили още в България.

На конференция на Общинския съвет за култура, провела се по това време, бате Митьо направи изказване. То беше много актуално и засягаше подобряване дейността в тази отговорна сфера. След сериозната част той разказа за посещението на японската преводачка в музея. Словото му бе толкова поетично, образно и интересно, че прикова вниманието на аудиторията. Бате Митьо разказваше как в стаята му влязло семпло и скромно облечено момиче, което приличало на нежно цвете. Още от вратата то погледнало вазата, в която небрежно седели натопени няколко стръка цветя, и му казало: „Вие сте лош човек, щом така измъчвате цветята, не виждате ли, че те се задушават.” След това много внимателно, с финес, тя подредила отново цветята и под нежните й пръсти те сякаш оживели. Залата слушаше със затаен дъх, а след това бурно го аплодира. И японското момиче с несъществуващото, но открито от Моряка благозвучно име Акико заживя естествено в неговото стихотворение.

С парахода „Варна” сме на екскурзия в Одеса. Есента пестеливо е отпуснала няколко спокойни слънчеви дни. По това време се чества Димитровден. Съсед по каюта на бате Митьо е художникът Димитър Чехларов от Стара Загора. На именния си ден двамата адаши изпиват заедно бутилка коняк „Слънчев бряг”. Решават да напишат писмо и в току-що изпразнената бутилка да го пуснат в морето. Съдържанието му е горе-долу следното: „Димитър Данаилов – поет от Чирпан, и Димитър Чехларов – художник от Стара Загора, честваха деня на Св. Димитър. Изпиха тази бутилка в негова чест и поздравяват всички, които носят това хубаво име.” Запушили бутилката и я отдали на Нептуновата поща.
Обикновено голяма част от времето на екскурзиантите минава в обиколка по магазините. Бате Митьо нямаше тази възможност и дойде с нас само в един от универсалните магазини на Одеса. Хареса си транзистор „Сокол” и приключи с покупките. След време някой му го открадна.

Сега в Чирпан няма военно поделение и е рядкост да се видят българска фуражка и униформа. Преди години в града имаше танков полк. Той пък си имаше духова музика. Футболният отбор на „Яворов” играеше в „Б” РФГ и съботите, когато имаше мач, се превръщаха в празник за града.
Събота. Стадионът е пълен. Агитката подготвя и „навива” своите любимци. Военната духова музика и тя е на стадиона и озвучава празника с бодри мелодии.
Футболистите са в централната част на терена. Предстои да започне мачът. Запалянковците шумно скандират: „Яворов, Яворов.” Бате Митьо и той е въодушевен и акламира шумно. Гласът му се губи в шумотевицата на зрителите и акордите на духовата музика. Той се мъчи да се поизправи и изпънал шия, скандира: „Лора, Мина! Лора, Мина!” За секунди всичко стихва, съдията трябва да даде началния сигнал. Разпален, поетът продължава да скандира имената на любимите на Пейо Яворов – „Лора, Мина…”.

Сякаш ще видя приведената му фигура да се отправя към музея, след като е поседял на „своята” пейка.
Виждам го да пуши замислен пред халба бира или да се ядосва на сервитьора Гено от „Република”. Моряка очаквал гостенка от Видин – красива девойка, състезателка по водни ски. По аналогия с Александър Грин той я нарекъл Бягаща по вълните. Момичето гостува за първи път в Чирпан и не познава града. Предварително Данаилов я ориентирал, че живее съвсем близо до ресторанта в градината. Намира тя ресторанта, но келнерът я „финтирал”, че поетът отскоро вече не живее в отсрещния блок и я пратил да го търси чак към кланицата.

Спомням си едни Яворови януарски дни в началото на осемдесетте години. По програма имаше среща на почитателите на мерената реч с поета Дамян Дамянов. Навярно сега двамата с бате Митьо са заедно в някое красиво и спокойно райско кътче. Пушат и си говорят за отминали времена. Тогава след срещата групата се разположи в ресторант „Ален мак”. Край масата двамата поети са един до друг, пийват по водка за срещата. Идва време и ред за второ питие. Дамянов е семейно и не му позволяват повече алкохол. Тогава прокънтява гласът на бате Митьо: „Не може ли сакатите поети да изпият по една водка?” Дамянов се разчувства и разплаква. След това поетът домакин дълго не може да го успокои.

Преди четвърт век старозагорският вестник „Септември” беше организирал приемна за жителите на квартал „Пейо Яворов”. Домакинстваше Клубът на пенсионера. В следобедните часове групата скучаеше и главният редактор – покойният Динко Динев, предложи да отидем до музея и се видим с Данаилов. С Даки Стоев и Тодор Варджиев оформихме групата. След студове, мъгли и грипове мартенският ден бе пролетно топъл. Сварихме бате Митьо седнал на пейката пред експозиционната зала да се препича на слънце.
След обичайното посрещане последваха и въпросите. Питахме главно ние. Дяволитата Митьова усмивка – пътувах до Бенелюкс! Ококорваме се. Как е станало това? Сега нашите политици и управници през ден пътуват до Брюксел. Тогава това бе събитие. Павел Матев като председател на Комитета за българите в чужбина включил Данаилов към малка група творци, изпратени в Белгия. Визата се издавала за трите държави едновременно – Белгия, Холандия и Люксембург. Сказките на бате Митьо протекли при голям успех и интерес. Беше все още под впечатлението на видяното в Брюксел.
- Много крали! – казваше той. – Но и много строили!
Домакините любезно го развели по кафенетата, посетили и нощни развлекателни заведения. Всичко било много добре, но навсякъде имало очевидно присъствие на американски войници. В Люксембург групата била официално приета от българския посланик там Вълкан Шопов. Пътуването продължило, успели безпрепятствено да се доберат до Германия и в гр. Трир да посетят музея на Карл Маркс.
Като всички българи и ние полюбопитствахме какво си е купил от пътуването. Купил си от сините френски „Житан”. Преди два дни минали през Чирпан двама творци от София и му гостували в музея. Харесали френските цигари, с които ги почерпил, и му ги изпушили.
Поетичните видения, разчувствали бате Митьо при това пътуване, бяха изразени в цикъла „Фламандски пътеписи”. Този цикъл бе поместен в издадената през 1991 г. от издателство „Христо Г. Данов” – Пловдив, стихосбирка „Незаключена врата”. Тази дългоочаквана книга бе одухотворена от прекрасните илюстрации на Димитър Киров.

Бяхме пак заедно. Пак на чашка и маса. Кой знае по каква асоциация разговорът се насочи към коментари за силата на внушението. Бате Митьо, който по право имаше ролята на тамада на малката ни група, разказа свое лично преживяване, свързано с разискваната тема. След едно злощастно падане беше се потрошил и се лекува продължително време в чирпанската болница. Една вечер болките били силни и не можел да заспи. Помолил дежурната сестра да му даде бързо действащо приспивателно. Сестрата доста се поколебала, но тъй като молбата била силна, казала, че макар и да се водят на отчет, ще му даде. Донесла му таблетката с думите: „Изпий я и скоро ще заспиш.” Бате Митьо поглъща малката зелена таблетка и цяла нощ спи като къпан. На сутринта, преди да приключи смяната, младата жена идва в стаята при него и го пита как е спал. Пита го още знае ли какво приспивателно е пил. На тръгване признава, че му е дала безобидно витаминче.

„Делчап” – така подписваше фейлетоните си преди години един чирпански журналист. После отиде в София и се препитаваше с частна практика. Написа няколко книги. Стана един от първите книгопродавци на площад „Славейков”.
По времето, когато се занимавал с журналистика, нашият земляк пробил във вестник „Народна култура”. Уговорил се със завеждащ отдела да напише поредица кореспонденции за рубриката „Творецът в провинцията”. За начало дал много находчиво написан материал за актрисата от старозагорския театър Дора Маркова. Решил Делчап да включи в рубриката интервю с бате Митьо.
Усамотили се в музея и журналистът започнал деликатно да пита. Навлизат в същината на темата и гостът продължава с въпросите:
- Имаш ли написани нови работи? Какви са най-новите ти творчески планове?
- Напоследък нищо ново не съм написал – отговаря бате Митьо, – в творческа криза съм, не идва при мен моята муза.
Чул за музата, гостът бърза да атакува с нов въпрос:
- Как протича при теб творческият процес? Кога и как идва музата, какво представлява тя?
- Моята муза е една много красива млада жена. Разкошни златисти коси украсяват нежно лице. Има пищна гръд и е облечена в ефирна бяла дреха. Понякога се изкачва по стълбата, почуква на вратата, влиза в стаята ми. Тръгва бавно към мен и колкото повече приближава, по-ясно чувам гласа й: „Аз съм смъртта! Аз съм смъртта!” Ставам и с уплашен вик я прогонвам. Искам по-рядко да идва при мене тази муза и тя не ме посещава. Така че нови работи нямам! – приключва с мустаката усмивка разговора бате Митьо. Кореспонденция не се получила.

Неделя по обяд сме в ресторант „Ален мак”. Посетителите са малко. Седнали на една маса, сервитьорите подхванали сладка приказка, не бързат с обслужването. Бате Митьо язвително прекръщава заведението на „Клуб за културен отдих на сервитьора”.
Радиото и телевизията бяха разпространили в емисиите си тъжната вест за кончината на поета Иван Пейчев. Нежният лирик е стар приятел на Данаилов и той скърби, че не е могъл да пътува за погребението, което е същия ден.
За паметта на покойния поръчваме бутилка червено вино. Пейчев си е пийвал преди всичко от същия асортимент. Отливаме по малко в един пепелник и бате Митьо ни разказва как като получил хонорара за първата си стихосбирка „Милиони гълъби“, се настанили във вагон-ресторанта на влака за Бургас и до Костенец, където прекъснали пътуването, Иван Пейчев правил критически анализ на дебютната стихосбирка.
Разказва ни бате Митьо за своите преживелици с покойния вече поет и декламира негови стихове:

Тази сутрин на морския бряг
с дива ярост налетяха вълните.
Тази сутрин на морския бряг
дойде есента.

Пийваме по глътка вино и бате Митьо ни разказва откъде и как се е пръкнало неговото прозвище „Моряка”.
Иван Пейчев се сприятелил със созополските рибари, пийвал с тях и им рецитирал стихове. Те били във възхита от него, избрали го за свой капитан и му подарили фуражка, съответстваща на високия ранг. Поканил Иван Пейчев и чирпанския поет на гости при своите хора на рибена чорба и стихове. Бате Митьо объркал стъпките по трапа – стълбата на гемията – и цопнал в морето. Скочили, извадили го рибарите, изсушили го. Сред тостове и поетични слова бил произведен „Моряк”.
Срещат се двамата в софийско заведение наскоро след самоубийството на Пеньо Пенев. Споменават срещите с него и накрая Пейчев заключава:
- Митьо, изпревари ни това момче. Сега, който и да повтори неговата последна крачка, който и да се самоубие, ще бъде втори.
Друг път подпийнал, Иван Пейчев чака Моряка във фоайето на писателското кафене в София. Влиза млад поет и пита:
- Какво чакаш, бай Иване?
- Признание! – категоричен е авторът на известните стихове – „Под мостовете не шумят реки…”

Димитър Данаилов принадлежеше на чирпанлии. Бате Митьо знаеше това и го приемаше без досада и поза. Сядаше с тях на чаша вино. Говореше им за звучността и красотата на Яворовата поезия. В повечето случаи по заведенията ставаше дума за банални и делнични неща. Затова хората го уважаваха, той им даваше своето творчество, те го даряваха със своята любов.