Димитър Данаилов

* * *

Заспи, сънувай, че сме само двама
и в хубавия сън се усмихни.
С доверие на топлото ми рамо
главата си спокойно отпусни.

Навън ще стене есенната шума,
а в стаята ни пролет ще цъфти.
Аз няма нито дума да продумам,
но пак добре ще ме разбираш ти.

ТОПОЛКА

Млада и стройна тополка
в момини двори расте.
С нея и момкова болка
расне в ранено сърце.

Все по-високо отива
нейният строен вършец.
Все по-дълбоко забива
момък в земята гледец.

Либе до нея прегръща –
либе със черни очи…
Днеска от малката къща
милият глас не звучи.

Либе на други пристана –
на другоселец богат.
Клетва за вярност остана
сянка над момъка млад.

Само тополката помни
думи на момкова жал.
Есен със листи ги рони –
момък приглася с кавал.

Само тополката праща
момку сърдечен привет,
вятър когато поклаща
нейния строен вършец.