ДИМИТЪР ДАНАИЛОВ - ИЗ „НЕЗАКЛЮЧЕНА ВРАТА” – 1991
(Електронна книга)
НЕЗАКЛЮЧЕНА ВРАТА
В къща с незаключена врата
и без куче-часовой на двора,
и без сто години самота –
искам да живея вече, хора.
Буен вятър моята врата
да отваря и да свири в пруста
и с пендари – есенни листа,
мамината черга да затрупва.
И ако последния ми гост
мъртъв вече ме открие в здрача
да извърши ритуала прост
с мойте незатворени клепачи.
НАШЕТО ГРАДЧЕ
О, Чирпане! Чирпане!
Яворов
То няма романтичен вид –
прилича
на всички други
нашенски градчета
и с къщите,
и с делничния бит.
“Градче като градче” –
така навярно
би казал всеки,
който тук се спира
по бърза работа –
от влак до влак.
А ние тук живеем –
просто ние,
които сме съграждани сега,
описани със изработен почерк
в регистрите на градския съвет.
И двайсет хиляди на брой –
това сме.
Деца,
които плачат и се смеят,
и юноши
със първата любов;
работници в завода,
който носи
едно обичано
голямо име;
чиновници със черни ръкавели,
а даже и поети с очила.
…Понякога е тъжно.
Дъжд вали
и хората под него бързо крачат.
Алеите в градината са пусти.
Там само Лудата
разходки прави
и нещо си приказва със дъжда.
Ех, Лудата!
А може би понякога
и ние полудяваме от нещо.
Какво е то?
Защо сме неспокойни?
Омръзва ли живота ни в градчето,
защото няма опера, театър?
Затуй ли почваме да пием вино?
Затуй ли вадим даже и ками?
А хората си тананикат весело:
“В Чирпан водата се не пие…”
Да!
Градче, градче,
прости ни тез минути,
когато мъката вилнее в нас.
Повярвай:
мъката е по-голяма,
когато влакът ни разделя с тебе.
А двойно по-голяма радостта ни,
когато вземаме обратен влак.
ТРИПТИХ ЗА ЯВОРОВ
РЕКВИЕМ
Лист отбрулен… Бог знай де го
вятъра завлече.
Яворов
Воистина
отбрулен лист.
Камбанни удари го мятат.
Ще падне той –
злочест и чист,
земя да стане на земята.
Воистина
в ковчег лежи
с мъртвешка маска на лицето.
Забравил мъки
и лъжи,
забравил болките в сърцето.
Отрова,
а след туй – куршум!
О, двойна, смърт, бъди проклета!
Еснафи,
спрете своя шум
пред тази свята “смерть поэта”!
Отиде си –
от вас спасен.
Отиде си, но ще възкръсне –
и той
в жадувания ден
пред своя Бог да се прекръсти.
МУЗЕЙ
Бяла еднокатна къща.
Пруст, на който се протяга
котка с име Калиопа.
…Влезеш през вратата пътна
тъй широка, че да може
и Павлета да премине.
Стъпиш ли по калдъръма
стогодишен – в миг забавяш
стъпки – сякаш е от злато
всяко камъче по него.
(Най е хубав той напролет –
с изумрудена тревица
от природата фугиран).
А градината е пълна
със цветята на Гергана:
росен здравец замирисва
и латинка се усмихва,
а бухлатите чимшири
за едно честито детство
все нашепват в тишината.
И патина с благородство
увенчала е гредите,
керемидите и всичко.
Без да си поет – усещаш,
че поет е раждан тук.
Името му с листи шепне
едноимен кичест Явор.
ВОЙНИЦИ В МУЗЕЯ
Без пушки
посетиха те музея.
И почитта
без “мир-но!”
ги скова.
Мълчаха –
сякаш чуваха да пеят
арменците
в жестока веселба.
Мълчаха –
сякаш чуваха гърмежи,
чак тук,
от македонската борба.
Разбраха те –
войниците-младежи,
че тук
и тишината е стрелба!
ЧИРПАНСКА ЕСЕН
Няма никъде такава есен,
пълна с гроздоберен аромат.
Даже бъчвите запяват песен.
Ах, от нея вие ми се свят!
Звучна като Яворова рима,
сочна като зърно на димят,
хубава като жена любима…
Ах, от нея вие ми се свят!
ЗЕЛЕНИЯТ САНДЪК
Закупен бил през дядовата младост,
когато той невяста си довел.
Невястата редяла в него с радост
от сватбата най-мили дарове.
А дядо гледал, песните й слушал
и вдигал бъклицата към уста.
Течало в гърлото му като ручей
най-хубавото вино на света.
Сандъкът от зографин бил изписан
с букети от паунови пера.
На дъното в кесия от мъниста
прикътвали по някоя пара.
Не греели в кесията жълтици,
но пак доволни двамата били,
защото Господ с наниз от дечица
живота им най-щедро сподобил.
При всяко ново раждане в комина
с пищова дядо гръмвал през нощта –
та злото надалече да отмине
и здрава да живее челядта.
И тъй вървяло. Трупала в сандъка
честита майка дрешки със везмо.
И детски смях прокуждал всяка мъка,
и злото нейде бродило само.
БАБИНА ПРИКАЗКА
С хлебец, лучец и солница
някакъв човек живял,
но намерил кюп жълтици,
както чужди кър орал.
Мигом станал чорбаджия,
спряла сиромашка пот.
Даже с прозвище хаджия
върнал се от Божигроб.
Някога бедняк, а вече
имал си чифлик и той.
В скъпи кожи бил облечен
и броил пари безброй.
Взел си булка хубавица –
чорбаджийска дъщеря.
Към жълтиците жълтици
придошли като река.
Нивите му – необгледни,
а добитъка – безброй.
Станал изведнъж изедник,
станал бесен вълк и той.
И родила се омраза
в сиромашките сърца.
Господ с право го наказал
без наследници-деца.
Господ, който всичко гледа
с хиляди очи-звезди,
на хаджията изедник
тежка участ отредил.
И чифлика му накрая
бил запален с божи гръм.
Нито в ада, нито в рая –
мъртъв – станал таласъм.
СЕМЕЙНИ ПОРТРЕТИ
Те бяха окачени по стените
на одаята у дома.
Към мене
все строго гледаха –
като светците,
в кварталната ни черква наредени.
И баба ме повдигаше високо
да видя техните лица отблизо.
Аз с детското си пръстче ги докосвах
и тъй във родословието влизах.
Най-мил за моя поглед беше чичо,
убит при черния забой
на Черна.
И на Великден с китка го закичвах,
донесена от баба ми от черква.
Сърцето си най-ясно чувах тука –
то беше барабанче в тишината.
И първом с детски сълзи се просмука
в това сърце омраза към войната.
* * *
Аз не знаех какво е смъртта –
знаех нашите, къщата, двора.
…Леля беше покрита с цветя
и край нея минаваха хора.
А навън беше пролетен ден
и летяха цветя-пеперуди.
Леля беше заспала за мен –
аз извиках – да я събудя.
Мама в черно, а тати навън
на ръце изведнъж ме отнесе.
Чувах птици и някакъв звън,
който бавно в простора трептеше.
Гледах, слушах – не беше ме страх,
само бях любопитен, учуден.
И притихнал на двора седях –
чаках леля да се събуди.
ЗЕМЕТРЪСЪТ
За Великден агнето печаха –
бялото, оплакано от мене,
дето с нож на двора го заклаха
и на клон висеше окачено.
Баба боядисваше яйцата,
мама черги тупаше на двора.
Дървеното конче с колелцата
аз не исках вече да пришпоря.
А на пътя – смях и олелия!
Пак летяха хвърчила в небето.
Пак най-силно викаше Илия
в хора на познатите гласчета.
И тогава страшното започна –
цялата ни къща се заклати.
Аз не мога да си спомня точно
кой ме грабна – мама или тати?
Помня само как дуварът рухна
и над мене мама се надвеси.
Помня как към къщи тати хукна
и примряла баба ми изнесе.
Дълго беше тази къща пуста,
заживяхме в някаква барака.
Баба – мойта баба златоуста,
онемя за дълго от уплаха.
Онемя за дълго и градчето
след оная страшна съсипия.
Вече сред махленските момчета
хвърчила не пускаше Илия.
Оттогава – видя ли хвърчило –
мисля, че над мен лети душата
на момчето мило и премило,
взело вечно сбогом с махалата.
МАМА
1.
Къде са днес врабците на балкона?
Те с мама бяха свикнали така,
че кацаха на нейната ръка,
а тя ги гледаше като Мадона.
Усмихната им хвърляше трошици,
наливаше им даже и вода.
След туй към синята си свобода
щастливи отлетяваха врабците.
2.
Душата ми е стон.
Яворов
Наистина душата става стон,
наистина… Излез от гроба, мамо!
Върни се пак във скромния ни дом,
ела при нас и дишай, дишай само.
ВМЕСТО ЖАЛЕЙКА ЗА ТАТЕ
Седнал съм до твоя гроб и пуша.
Облачно небе над мен тежи.
Мисля си, че мислите ми слушаш
и ми казваш: “Сине, не тъжи!
Трябваше и аз да легна тука,
трябваше да дойде този ден.
Зад гърба ми казваше “морука”,
а сега защо тъжиш за мен?”
Спираш. И гласа ти се задавя,
пак хрипти от стария бронхит.
И през кашлицата продължаваш:
“Ти от мене не създавай мит!
Тежък, лек… живота ми премина.
С майка си поне добър бъди!
Зарежи това проклето вино,
не повтаряй моите беди!…”
Млъкваш. Сякаш гроба ти разтърсва
тази кашлица проклета пак.
С длан очите си от сълзи бърша,
бърша ги, но гледа ли се в мрак?
СЪБУЖДАНЕ
Будилникът във шест часа звъни,
разбира се, с минута-две неточност.
И пак един от делничните дни
за мене със събуждане започва.
Будилникът – ох, сутрешното зло!
И пак си казвам: “Пет минути само!”
Но сепвам се: към моето легло
отново шляпат чехлите на мама.
И почва слабичкият крехък глас:
- Димитре, ставай! Чаят ще изстине!
А зная, че живея сам у нас,
заглъхна в гроба майчиното “сине”.
Забравям, че отдавна съм сирак,
а след това съм тъжен и учуден,
че след будилника и мама пак
дохожда всяка сутрин да ме буди.
ЕСЕННИ ДЪЖДОВЕ
Започнаха те бавни, дотегливи,
оплетоха ни в мрежите си сиви
и ни за миг не спират кой ли ден?
Отворили чадърите си стари,
все бързаме по мокри тротоари
на сухо нейде да се приберем.
И сякаш вечери са вече дните,
а нощем няма помен от звездите –
отнеха всичко тия дъждове!
Доволна само Лудата изглежда,
косите си невчесани изцежда
и мокра все насам-натам снове…
ЛУНЕН КЛАДЕНЕЦ
На Дора Габе
До този лунен кладенец недавна
с водата се изливал звучен смях.
Момци отпивали водата бавно,
моми навеждали глави до тях.
И първите целувки тук звучали,
откраднати във топла здрачина.
Сред храсти, като свекъри заспали,
едно момиче станало жена.
Зад облак се потулила луната,
но скоро тя видяла със печал
нехайник-момък как отпил водата
на друга и за нея се венчал.
А първата от мъка полудяла,
забродила, накичена с цветя.
И в лунна нощ спасение видяла
на дъното на кладенеца тя.
Пустеел той и никой, никой вече
не пиел ледената му вода.
И лунен бил във песента наречен
за жертвения край на обичта.
РЕПЛИКА В КАРЛОВО
Запазете този калдъръм!
Запазете всяка стара къща!
Да напомнят възрожденски гръм
и към Левски вечно да ни връщат.
Този чутен Карловски балкан
чужд на всяка суета остава.
Не признава той модерен план
и над всеки план се извисява.
Всичко тук е българско: врати,
еркери и дворища, и плочи.
Жива българска вода шурти
и в кръвта ни сякаш тя клокочи.
В старо дъбе вижда си нишан
за куршумите на свободата.
Тук църковното призивно “дан”
прави мисълта човешки свята.
Запазете всичко в този град –
всяка керемида, всяка фреска.
Той за нас е баладично млад,
той за нас е свиден като Левски!
ПРЕСЕЛНИЦИ
Живеят в по-големи къщи,
с коли отиват до града.
Добре им плащат за труда
и бял е хляба им насъщен.
И пак наливат вино в бъчви,
и в двора им прасе квичи.
А по лицата им личи,
че нещо вътре ги измъчва.
И съботните нощи чакат –
да се охарчат от пари.
Да вдигат чаши до зори
и грапаво да пеят в мрака.
За родните места да пеят
и бършат сълзите си с длан,
че са родени в див балкан,
а вече в равнина живеят.
МИНЗУХАРИ ПО КОЛАРСКИ ПЪТ
На Никола Гарвалов
Коларски път на две пресича
гората край града.
От детските си дни обичам
по него да вървя.
Там всяка пролет минзухари
край храстите пламтят.
И тъй са много, че разжарват
дори самия път.
О, тук е толкова опасно,
а те цъфтят без страх.
Не щастие, а смърт донасят
подковите за тях.
Не стигат ли им във гората
потайните места.
Там не минават колелата,
по-мека е пръстта.
Те креят по местата глухи,
а тук е волен път.
По-силно тук южняка духа –
по-силно те пламтят!
ФЕНЕРЧЕ ОТ ДИНЯ
Това фенерче
изведнъж
като букет от сто светулки
засвети в мрежата на здрача.
Едно дете го носеше –
и сенки
танцуваха след неговия път.
Едно дете –
от приказки дошло.
Едно дете,
каквото бях отдавна.
И гледах изумен
как пред детето,
усмихната
отстъпваше нощта!
МОНОЛОГ
Добър и лош,
и аз в света живея.
Променям се понякога така,
че сам не мога да се проумея
и вдигам върху себе си ръка.
Намразвам се
с най-лошата омраза –
готов да се осъдя и на смърт.
С еснафски щит не мога да се пазя.
И винаги не мога да съм твърд.
Но може би
това несъвършенство
засилва порива за тържество
над всякакво страхливо примиренство,
над всеки култ, над всяко божество.
МОЛИТВИ
ПЪРВА СУТРЕШНА –
НА МАМА
Човекородице Марийо,
на тебе първом аз се моля:
спокойни сънища сънувай
и вече не ходи по мъки.
Не ставай преди мен, отспи си –
будилника ще ме събуди.
Ти с крепък сън събирай сили,
за да Живееш сто години.
Човекородице Марийо,
о, винаги е сладък хляба,
когато равно го разчупиш
ти на семейната трапеза.
Но моля ти се: не оставяй
за тебе сухите трошици.
И забрави тоз навик страшен
от моето бедняшко детство.
Човекородице Марийо,
почивай си и поиграй си
със внучката си – жива кукла,
приела святото ти име.
О, тъй прилича тя на тебе
с коси, очи, чело високо,
с уста, изрязана с паричка,
дарена с твоята усмивка.
Човекородице Марийо,
ти мое всекидневно – Мамо!
ВТОРА СУТРЕШНА –
НА ТАТЕ
Защо тъй рано се събуди?
Ти як старик си още, тате!
В мазето за дърва отиде –
с дърварска кръв да ги разцепиш.
А аз лежа в леглото, пуша
и разговарям със зората.
Не се сърди, че съм мечтател
и сили в стихове пилея.
Зад твоята привидна грубост
едно сърце човешко бие.
И в бръчките ти по челото
аз мъжки стихове откривам.
Два пъти на война си ходил,
баща и майка си погребал
и мъжка рожба звездочела –
днес най-дълбоката ти бръчка.
Не ме кори, не се измъчвай,
че твоят син такъв е станал.
Перото ми е твойта пушка,
перото ми е твойта брадва.
Не се сърди, че аз ще падна
ако ний двама се преборим.
Недей от мъка се напива
със силното чирпанско вино.
Вдигни голямата си чаша
за другата ми сила, тате!
ПЪРВА ВЕЧЕРНА –
НА ВЛЮБЕНИТЕ
Пак с бързи стъпки се срещнете
и с бавни стъпки после двама
минете през ресните сини
на синята и топла вечер.
От двете неспокойни сенки
на двете трепетлики млади –
една под месеца да стане
с една задъхана прегръдка.
Едно щурче да ви изсвири
най-нежната си лятна песен.
И сянката ви да изчезне
до храста росен на жасмина.
Обичайте се тази вечер,
обичайте се утре вечер
и останете неразделни
през всички вечери в живота.
Обичайте се с топли устни,
обичайте се с верни думи.
Обичайте се тъй, че всичко
край вас красиво да изглежда.
Жасмина да си пожелае
за вас отново да разцъфне.
Небето даже да поиска
със звезден тюл да ви покрие.
Пред вас да ослепее злото
и клюките да онемеят!
ВТОРА ВЕЧЕРНА –
НА ДЕЦАТА
Деца, прегърнати заспете
със вашите послушни кукли.
Идете в приказното царство –
в република осъществено.
Идете с конче-вихрогонче
в ливадите на сън невинен.
И намерете детелина
със четири сърца-листенца.
Сънувайте това, което
с наивното си детско право
заспалата невинност само
със право може да сънува.
Сънувайте, че сте тъкачи
на лунен плат за Пепеляшка.
И омагьосани царкини
от зли магьосници спасете.
Сънувайте това, което
аз никога не досънувах.
Сънувайте, че всяка птичка
без страх на дланите ви кацва.
Сънувайте, че всяко цвете
за вас с усмивка разцъфтява.
И плувайте в морета сини,
и в сини небеса летете…
Нощта – от грижите нелека –
за вас най-лека все да бъде!
* * *
Облъхнат с хладина от възрастта,
когато по-спокойно се живее –
отдалечавах се от любовта
и мислех, че съм се сбогувал с нея.
Тъй мислех - само с къшейче тъга.
Но ето че нахлуха други мисли.
И неразумен от любов, сега
усещам как отново се разлистям.
* * *
Моя земна любов,
призовавам аз твоята воля.
Под дъждовен покров,
ничком паднал, на тебе се моля.
Нека трънен венец
съвестта на челото ми сложи.
Нека с край от свинец
да се просна на земното ложе.
Нека буря отвей
моя прах в нажежена пустиня.
И порой да излей
всеки грях в утаената тиня.
Само ти запази
спомен благ и доверие в мене.
Всички земни лъжи
в твоя поглед да бъдат стопени.
И от тленния прах
повели чисто семе да стане.
Аз чрез тебе разбрах
за какво сме в живота призвани.
Моя земна любов,
призовавам аз твоята воля.
Под дъждовен покров,
ничком паднал, на тебе се моля.
* * *
Ти в мене се роди от всичко,
създаде се като Вселена.
От твоите очи изтича
река от светлина зелена.
И вече пролетта е пролет,
и вече лятото е лято.
Чрез тебе истината гола
направи всичко чисто, свято.
И мисля, че и ветровете
пред теб покорно ще утихнат.
Че даже и врагът ми цвете
на теб ще подаде усмихнат.
Чрез тебе в хаоса световен
хармония настъпи вече.
И аз разбрах защо Бетховен
безсмъртна любовта нарече.
* * *
Когато сме един от друг далече –
отново да се съберем копнеем.
И всичко пусто става – ден и вечер,
и нито слънце, нито месец грее.
И няма никакви неща красиви,
дори и ний си мислим, че сме грозни.
Тогава ставаме направо диви
и всичко покрай нас е сива проза.
И мислим, че наистина очите,
които се не виждат, се забравят.
Напразно пърхат със крила мечтите
те на земята винаги остават.
Но видим ли се – всичко се променя
и точния си смисъл придобива.
В миг ставаме обтегнати антени,
които с музика светът облива.
БЯЛО
Очите ме болят от бяло –
нима е земен този ден?
Валяло, цяла нощ валяло,
и още сняг вали над мен.
Забравям казаното “сбогом”,
забравям своя кръстопът.
Затрупва моите тревоги,
тъги и грехове снегът.
И огънче от вяра лумва
през мрежата на този сняг.
Вървя към теб – да те целуна,
вървя да те прегърна пак.
И няма никаква раздяла.
И ти към мен вървиш сега.
С лице – неземно засияло
от светлината на снега.
ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на извора ме почакай.
Тъй се случи, че наскоро
пих вода от този извор
със красиво старо име.
Жаден бях и пих с две шепи –
и за тебе, и за мене.
Угасих едната жажда –
другата по-силна стана:
да те видя,
да ти кажа
нежни думи,
тихи думи.
После на тревата легнах
и омаян, дълго слушах
как извираше водата.
Сякаш лееше звънливо
някаква моминска песен.
Дълго слушах,
дълго мислих…
Тихо пееше водата
за оная Белонога,
за Никола,
за везира
и за тъжната цафара.
Дълго слушах,
дълго мислих…
Тъжен бях, че си далече.
С твоето лице пред мене
все заставаше Гергана.
Тихо пееше водата –
и за тебе,
и за мене…
ИЗПОВЕД ПРЕД РЕКА МАРИЦА
Марица, Марица, отново
влечеш неспокойно пред мен
води – разтопено олово,
води като зимния ден.
А в спомена, топла и тиха,
под юлското слънце течеш.
А в спомена ти се усмихваш
и книжните лодки влечеш.
О, аз съм те виждал различна –
и с буйни, и с тихи води.
Но всякаква аз те обичам,
че първия купел си ти
на първата слънчева тръпка,
наречена Първа любов.
На твоя бряг нейните стъпки
да търся и днес съм готов.
Готов съм да тръгна обратно,
но вече следи не личат
от нея по пясъка златен.
Пред всички въпроси мълчат
върбите, небето, гнездата…
И тъжно над мене роси…
А някога тя на тревата
изцеждаше мокри коси.
МЕТАМОРФОЗА
Чета Овидий пак, но днес ме носят
вълните на стиха му все към тебе.
И виждам как от завист побледняват
богини и дриади, че ти имаш
най-лунната коса, която грее
по-нежно от косата и на нимфа.
И Аполон – след Дафна лудо хукнал,
в миг пада подкосен, щом вижда тебе.
Изправя се и просиял, протяга
ръцете си божествени… Изтръпвам,
но обичта ми дава страшна сила
и дръзвам – простосмъртен и нищожен –
пред него, слънцеликия, да скоча!
Но той е бог и само с гневен поглед
стопява моето човешко тяло.
Обръща се към теб, но вижда само
два лавъра – единият е Дафна,
а вторият си ти – преобразена
от болката и верността към мене.
Стопен от Аполоновия поглед,
аз вече всяка вечер, всяка сутрин
с роса над лавровите листи плача.
* * *
Отметнала глава, косите сресваш,
сияе огледалото-олтар.
Усмихваш се, защото се харесваш.
…Какъв модел! Къде си, Реноар?
ОКТАВА
На Пламена Гетова
Аз забравих, че беше на сцена –
оживя с теб отново Албена.
И смеха ти кръвта ми запали,
но едва ли, актрисо, едва ли
ще забравя, че има и Куцар.
Към града те отнася каруца,
скърца тя като тежка верига.
О, спуснете завесата! Стига!
ЧУДОТВОРСТВО
В памет
на Златю Бояджиев
Попаднах в Брезово случайно
и спомен – уж изтлял – затля.
(Аз имах тук сърдечна тайна
и много чувства пропилях.)
Трептяха брезовите листи
над спомена и над скръбта.
Но в миг за Златю си помислих
и златно грейна вечерта.
За Златю Златния – с ръката
парализирана – крило,
увиснало от небесата
над старо брезовско тегло.
Но златна лявата направи
и зарисува с нея пак
стада по брезовски дъбрави,
овчари с гугли и кривак.
Над мене Златювите листи
разливаха и стон, и смях.
И тъй душата се пречисти
от женския и мъжки грях.
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА РЕКА
Имахме една река, която
беше бистра,
беше тъй прозрачна,
че на дъното й чак блестеше
слънцето –
и виждаше игрите,
и съня на сребърните риби.
Придойде реката неочаквано
и потече мътна, разгневена.
Слама и дървета тя повлече
и без слънце дъното остана.
Тъжно се погледнахме тогава.
Изумени, първи път открихме,
че се виждаме с очи,
в които
има и несподелени тайни.
И разбрахме в оня миг,
че свърши
вече приказката за реката.
* * *
Познавах аз един добър човек –
той беше в мен, но после си отиде.
Завърна се в един отминал век
с поети прокълнати да се види.
Почти забравен вече – всеки миг
изчезва той сред суета и врява.
Във чаша само неговият лик
пред мене като призрак се явява.
* * *
Тривиална дума: самота.
Паяжина с мъртви насекоми.
Локва със размътена вода
от повея на излишен спомен.
Чуваш само шум от дървояд.
Не греди, а мозъка ти гложди.
Колко хора има в този свят,
а защо един ни трябва, Боже!
НАСАМЕ
Дойде отново есента, Димитре.
И ти в далечна есен си роден.
Събудиха бронхита ти мъглите
и грижи помрачават твоя ден.
Живееш сам, изгубил хора скъпи,
прощаваш се с отлитащи ята.
По пътя си внимаваш да не стъпиш
с обувка върху мъртвите листа.
Те сякаш като живи ще простенат
и тежко ще ти стане от това.
Защо тъжиш? От пламъка на клена
вземи листо и запали глава!
Да лумне, да забрави, че настъпва
с невъзвратими стъпки старостта.
И грешната душа да се окъпе
във златната река на есента.
САМОТА
Бяло.
Тихо.
Сняг навън вали.
Бели са небето и земята.
Само нещо тъжно шумоли
в стария килер на одаята.
Туй е гладна мишка
може би…
Може би отива към капана,
който снощи другата уби
и самотна живата остана.
Бяло.
Тихо.
Сняг навън вали…
Изхвърли капана из вратата!
Жива мишката да шумоли,
бяло да просветне и в душата.
ЗАВЕЩАНИЕ
По примера на Франсоа Вийон
и аз реших, докато още дишам,
последната си воля да напиша,
че близко е последният ми стон.
Бедняк с кесията си – аз открих
в живота други шеметни богатства,
които непрекъснато нарастват,
когато се изливат с кръв и стих.
И не ламтеше тленната ми плът
за много – малко хляб и чаша вино.
С обувки скъсани и аз преминах
калта на земния човешки път.
Косата беше моето бомбе.
Трошици често аз делях със птици,
защото истинските ми жълтици
блестяха само в нощното небе.
Не ме направи любовта щастлив,
макар че подир стъпките и тичах.
Една жена наистина обичах,
видял се в нейните очи красив.
И хванат на житейското хоро,
макар че не умеех да играя,
не скътах нищо да ви завещая,
но пак ме споменете със добро.
ПОЕТИКА
Пак дойдохте вий, менливи образи,
пред мене!…
Гьоте
Няма нищо! Всичко е открито:
ямба и хорея, и дактила…
А човекът иска ненаситно
образи със чудотворна сила.
Образи! А те сега къде са?
Плискат се като вълни край тебе.
Уж от пръските им ставаш весел,
а след миг си тъжен, непотребен.
Лабиринт – и в него Минотавър!
Дириш изход в тъмнина незрима.
Искаш слънце, свобода и лавър,
искаш пътища пред теб да има.
И усещаш, че си победител,
щом и ти откриеш нещо ново.
Не отдъхваш – просто ненаситен
ставаш сам за чудотворно слово.
ЕТЮДИ
КОКИЧЕ
Оловно Андерсеново войниче
пробожда с пика снежната кора.
…Деца видяха нямото кокиче
и вместо него викнаха “ура”.
ДЪЖД
Ръмеше кротко той над мен.
В миг спрях, от капките му сепнат.
…Помислих си, че те ми шепнат
две срички все: “Вер-лен”, “Вер-лен”.
ЛИПА
Цъфти, ухае пак липа
и вдъхвам мириса й свеж.
…Една метафорична свещ
за Шуберт, който я възпя.
ПЕПЕРУДА
Блъска се в стъклото ужасена,
търси изход, бие се с крила.
…Мисля си: не иска с очила
тя света да гледа като мене.
ЕСЕНЕН ЛИСТ
Прилича на златна ръка,
докоснала леко земята.
…На праведник божи ръката
в олтара сияе така.
МЪРТВИ РИБИ
Обърнали коремчета нагоре –
влече ги замърсената река.
…Нахлу дори и в речните подмоли
безмилостната същност на века.
ВОДНО КОНЧЕ
Душица на дете! Трептиш
над стихнала вода.
…За рожбица напомняш ти,
напуснала света.
ТРЕВА
Тъпкана безмилостно трева
от копита, от ботуши вражи.
…Стръкчета изправя след това
и настъпва към окопи даже.
НАТЮРМОРТ
Служи за украса на стената,
а моделите цветя къде са!
…Боже, как е шарила ръката,
че и мъртвото да се хареса!
ЖИВА ВОДА
Имало я някъде в света –
слушал съм това от стари хора.
…Пих от горско изворче вода
и не искам вече с тях да споря.
БАСНЯ
Засвири малкото щурче
и мравките дори се спряха.
О, нека свири! Мисля, че
и те най-после го разбраха.
АНАХРОНИЗЪМ
По асфалтиран кръстопът
спокойно биволи вървяха.
…Коли и камиони спряха.
И стана по-добър света.
ПРИТЧА
Стопанинът лежи в ковчег.
И кучето на двора вие.
…А зъл съсед от радост пие.
И викат “куче” на човек!
ГРОБИЩЕ
Селище на мъртвите, където
няма вече страсти и раздори.
…Чул съм живи хора да говорят,
че расте за сметка на полето.
ХЛЯБ
Ражда го за хората земята,
благославя го жетварска песен.
…После коленичила жената
кръсти се и почва да го меси.
КОНЧЕ
То рипа, опашка върти,
загледано в слънцето мига.
…Ей, конче, по-бавно расти,
че има юзда и талига.
ДЕ ПРОФУНДИС
“Морето само живите обича” –
и вярвам, и не вярвам на поета.
…Разбиват се вълни и все изтичат
от черните скали сълзи за Петя.
НАР
От сладост се разпукал и рубини
на есенната светлина искрят.
…И мисля, че на устни на богини
узрелите зърна ще се стопят.
ПО ЕДИН ЯПОНСКИ МОТИВ
“Славеят еднакво пее
и за царя, и бедняка.”
…Царят слуша и беснее –
славея кафез го чака.
ВАЯТЕЛ
Живее с глината така,
че просто не намира мира,
докато в калната ръка
сърце не почне да пулсира.
ЕСНАФСКО ГНЕЗДО
Познати, скучни щампи по стените,
сервизи зад гравирани стъкла.
…Тук всичко е нашарено така,
че изведнъж да умори очите.
ПИСМО
Не пишеш нито ред,
не пращаш много здраве.
…Приличам на куплет,
прочетен и забравен.
ЗАМЪКЪТ ЛОЕНГРИН
На Петя
В реката Шелда като лебед плува
нереално времето назад.
А по-реално всичко ми се струва –
и тука не забравих моя свят.
И тука, в замъка прочут!
Нагоре
изкачвам аз гранитни стъпала.
Нагоре уж към някакви простори,
но всичко е закрито от мъгла.
Нагоре уж, а сякаш в Ада влизам,
където съскат пламъци-змии.
…Заплашен е животът на Елиза –
над млечната й шия меч тежи.
И няма с лодка, теглена от лебед,
да дойде в този замък Лоенгрин.
…Съвременна Елизо, виждам тебе
как атомния взрив те прави дим.
Ръце протегнал от високи кули,
аз още призовавам любовта.
Но леден вятър съска в моите скули
тръбач зловещ за края на света!
КЪЩАТА НА РУБЕНС
Дворец, а не обикновена къща.
И личен герб на каменния вход.
Отвсякъде могъщо ме обгръща
един наистина богат живот.
И жив, с Автопортрета си посреща
и днеска Рубенс гости от света.
Очите на фламандеца са пещи,
които могат злато да топят.
По дяволите златото!
С картини
при нас остана да живее той.
Какви мъже с тела на исполини!
Какви жени със властен чувствен зной!
Какви пейзажи и какви портрети!
Красавици!
Над всичките – една,
разцъфнала с плътта си като цвете –
Елена Фурман – втората жена.
Ти, голота, нали си светотатство?
А култ към тебе в този дом личи!
О, пълни с ренесансово богатство
сияят тук човешките очи!
БРЮКСЕЛСКА ПИВНИЦА
Тук няма музика и танци,
не става пода жар.
Висят обесени испанци
на гредореда стар.
И минало, и настояще,
и бира, и жамбон.
Испанците – в широки гащи,
а ние – в панталон.
Испанците на Филип Втори
очите веселят.
Не могат вече зло да сторят –
обесени висят.
Тил Ойленшпигел, яхнал буре
и със бокал в ръка,
очи към гредореда пули –
ухилен и сега.
Испанците и Тил са кукли,
но туй не е беда.
Намеква се, че има тука
и чужди господа.
АНТВЕРПЕН
Влага.
Плесен.
Старина.
Цинково небе отгоре.
Само нефтени петна
в Шелда за века говорят.
Стари кръчми.
И във тях
пият люксембургска бира.
Само гърленият смях
тук без превод се разбира.
И витрини
със жени.
Като клетки
със вълчици.
(Рубенс, виж какво смени
твойте обли хубавици!)
Тук забравен е греха.
- Грях ли?
- Има ли?
- Едва ли…
Слепи, глухи се вишат
мраморните катедрали.
НАЗДРАВИЦА ЗА ДОН КИХОТ
В люксембургска пивница, която
носи името ти, Дон Кихоте,
вдигам аз наздравица за тебе!
Че си покровител и приятел
ти на всички клетници в живота
и до днес – обичан и потребен.
Чак дотук ли си дошъл да пазиш
хората на древните Ардени
от войниците на Филип Втори?
Чашата ми е зелена ваза,
виното е гъсто и червено –
с него донкихотски си говорим.
ХОЛАНДИЯ
Под морското равнище – равнина.
Картофи, торф и пики от лалета.
На север диги с мощни рамена
отбиват пристъпите на морето.
И мислих аз, че тръгнал чак от Арл,
Ван Гог с отрязано ухо върви насреща
с обувки, цапащи през торф и кал –
и непременно с него ще се срещна.
СЕВЕРНО МОРЕ
Привет на тебе,
Северно море!
Хайне
Събуждам ли се, че разтрих очи?
Действителност е всичко, не сънувам.
Пред мене Северно море бучи
и аз го гледам бледен, развълнуван.
Познавах го от книга на поет –
от стихове-вълни младеж замаян.
Сега и аз му махам за привет,
тъй както някога и моят Хайне.
Духът ми, от поезия пленен,
копнееше с години да го види.
Защо сега, когато е пред мен,
духът при Черното море отиде?
И тук море.
И тук летят вълни,
но хоризонта сякаш е намръщен.
И отдалече Димчов стих звъни:
“Да се завърнеш в бащината къща.”
ПРИБОЙ
Прибой потопно беше зафучал,
прескачаше разпенен вълнолома.
От пивниците лавата на рома
към мен влечеше радост и печал.
И бореше се на живот и смърт
една прастара песен със прибоя –
все за жена – ни твоя, нито моя,
с гореща като тропиците плът.
От хаоса за миг изтръгнат звук
достигаше в хотелската ми стая.
Аз тази песен за жената знаех,
когато нямаше за тебе друг.
И пак те викна песента при мен.
И без лъжата, че си само моя –
един до друг ний слушахме прибоя,
докато той затихна уморен.
ОМИР НА МОРСКИЯ БРЯГ
Облечен в бял хитон,
обут в сандали,
опрян на своята тояжка вярна –
той всяка сутрин тръгва към морето
да седне на любимата скала.
Отдавна вече мъртви са очите
на рапсода Омир
и отдавна
той вижда само с будната си памет,
но вижда по-далече от чертата
на синия егейски хоризонт.
И ето го отново на скалата.
Изкъпана излиза от морето
Аврора и го милва със лъчи.
И пръски от вълни го освежават,
и пак с косите бели и оскъдни
играе шегобиецът Еол.
Ушите му сега са раковини –
в тях стихове се раждат от вълните
за богове, за кораби и хора.
Цял слух сега е слепият рапсод –
отмерва хекзаметри от прибоя
и чува пак веслата на триреми,
отправени към Троя за война.
И чува думите,
които Хектор
издумва на жена си Андромаха.
И чува стъпките на Бризеида,
отвеждана към позлатена шатра –
далеч от шатрата на любовта!
О, много сутрини той вече слуша
стозвучни хекзаметри от вълните –
такива хекзаметри, че да стане
сам бог на епоса и надживее
запалената Троя и Ахил.
МОНОЛОГ НА САФО
…Онез, на които
желая добро,
те ми създават
най-много злини.
Фрагмент от Сафо
Изплувах под Левкадската скала,
мечтая пак, изтегната на нея.
Под мен вълни познати ритми леят,
край мен простират гларуси крила.
С безсмъртие Киприда ме дари –
и в този век за мене още знаят.
Четат ме, искат да ме разгадаят
така, че розов срам по мен гори.
Жестоко любопитство! А плътта
отдавна е изтляла в дълбините.
От нея амфорите по-честити
с изящните си форми все трептят.
Но жив е моят стих, лети навред
и с любовта си устните събира.
И с обръч от прегръдка мойта лира
прегръща пак проклетия поет.
Какво са живите жени сега –
на радост само тленна плът отдали?
И ни за миг до гроба не разбрали
от чара на любовната тъга.
По-хубава, по-розова от тях,
и след смъртта си аз трептя в мечтите.
И чувам озарена как вълните
разливат просълзения ми смях.
СТРАШНИЯТ СЪД
Сред прах и дим,
на огъня в разгара
живял, кален ще бъда до насита!
Микеланжело
Съдът на времето – не божият,
наистина е страшен съд!
Той отреди за всички Борджии
да станат прокълната пръст.
И много папи, императори
споделят тяхната съдба.
Но за творци и реформатори
и днес тръби за чест тръба!
Пет века вече Микеланжело
загрижен мисли със Мойсей
как през пустинята оранжева
да мине робът и засей
отново във земята – родната
благословени семена.
Да бъде винаги свободна тя
и със честита бъднина.
Напразно с монументи-гробници
поискаха да украсят
делата си царе-злосторници
и папи с ненаситна плът.
Приживе на разгул отдадени –
днес всички са нищожен прах.
А статуите са създадени
за истината – не за тях!
О, този страшен съд на времето
и нас така ще съди той,
когато на живота бремето
завърши с мъртвия покой.
Признание и непризнание
ще бъде нашата съдба.
Но за събрат на Микеланжело
все ще тръби за чест тръба.
ИН МЕМОРИАМ
Той се мъчеше
да изплюе истината…
Хемингуей
И ти се мъчеше да я изплюеш,
но я изплю с кръвта си през устата.
Папа,
самичък се осъди ти!
Помисли ли тогава за кръвта
на сребърните антилопи в Африка,
простреляни от лобната ти пушка?
Помисли ли тогава за ония
изтеглени със куката мерлини
от тяхното подводно тихо царство?
Помисли ли тогава за кръвта
на ревналите бикове в Испания
и за убийците тореадори?
Папа, папа,
и ти изплю с кръвта си
изстраданата истина,
забравил
вовеки сребърните антилопи,
вовеки тъмносините мерлини…
И “Сбогом на оръжието” каза,
и “Сбогом” – на последното дайкири.
СКАЗАНИЕ
Години, години…
Славяни през тихия Дунав минават
с копнеж да намерят полета
със избори и чернозем.
Византия – цяла във броня –
на пътя епичен застава,
но Мизия става славянска
и диша без робски ярем.
Години, години…
Прабългари-конници с набези смели.
Лукави ромеи,
жестоки татари,
измъчен народ!
А нямаше нищо да знаем
ний днеска без тихото дело
на скорописци монаси
с угаснал в килии живот.
Години, години…
Аз виждам измъчен събрат по перото,
наказан в студена килия да пише
от сутрин до мрак.
Уж грях е извършил,
а кротост излъчва челото.
С мастило от сажди и шикалки
слага той знак подир знак.
Години, години…
Монахът е мъртъв
и никой не знае
къде е положен,
но днеска в музей
пергамента с кирилските букви сияе
с орнаментите, с думите:
“Сию написал Матей…”
Литературен свят, 2008
