Кирил Камбарев

(откъс от романа)

…Дъждът се лееше като из ведро. Силен есенен дъжд.
Дебнехме, прикрити зад няколко ниски дървета, недалеч от извивката на черния път, по който трябваше да се появят коларите. Ако въобще се появяха.
Беше надвечер, но облаците бяха прокудили остатъците дневна светлина, тъй че наоколо беше почти пълен мрак.
- Боиле, колко още ще киснем тука? - попита един от войниците.
Вместо отговор Докум вдигна ръка и обърна ухо към черния път, сякаш да подскаже, че е чул някакъв звук. За миг всички се заслушахме напрегнато. Нищо. Чуваше се единствено шуртенето на дъжда.
- Ще изчакаме още - рече боилът. - Товарът трябва да е пристигнал днес. Ако не, ще завардим утре пак.
Докум беше повел със себе си десетина мъже, между които и аз. Бяхме уморени от дългото чакане и прогизнали от дъжда. Бяхме оставили конете малко по-нагоре в гората, за да не издадат присъствието ни. Искахме да изненадаме коларите. Но от тях нямаше и помен. Зачудих се дали предупреждението на Етбеос нямаше да се окаже прибързано.
Неясен звук се прокрадна до нас в мрака. Кратък, приглушен тропот. За миг всичко отново утихна и се чуваше само дъжда, сетне съвсем наблизо изскърцаха колела. Иззад завоя изплува сянката на кола. Беше теглена от жребци, а на ръба ? седяха двама мъже, загърнати в тъмни плащове.
По-едрият от тях подсвирна и удари коня с камшик и тогава Докум даде знак да ги пресрещнем. Те ни забелязаха, но докато се опомнят десетима въоръжени мъже застанаха пред колата им. В мрака беше трудно да видя добре аварите, но предположих, че бяха баща и син.
- Какво носите в колата? - попита Докум.
- Каквото носим си е наше - отвърна по-възрастният на развален български.
- Я да проверим - рече боилът и къмна към двама воини.
- Кой си ти, че да ме проверяваш?! - рече нервно аваринът.
Двамата воини се метнаха отзад при товара.
- Български боил - отвърна с досада Докум.
Аварите се поколебаха, но само за миг, сетне смъкнаха плащовете си и скочиха от ръба на колата върху конете. Докато прелитаха, всеки измъкна своя меч и с един замах отсече конските поводи. Двамата свършиха това изключително бързо.
Но ние също бяхме бързи.
Аз се хвърлих върху коня на бащата. Прихванах аварина с две ръце около кръста и го завлякох на земята. Докато падахме тежък лакът се зъби в лицето ми. После чух свистене на меч и мъжът пред мен изохка. Някой го изрита в китката и той изпусна оръжието си.
Пленихме двамата авари. Макар и намушкан в бедрото, синът беше успял да пришпори коня си и временно да се измъкне, но двама наши бойци го бяха застигнали недалеч надолу по пътя.
Колата им беше пълна с торби сол. Сол, която трябваше да бъде пренесена по Алтос на юг чак до Истър.
- Пазете тези двамата живи - рече Докум.
Завързахме ръцете на пленниците. Те ни гледаха със злоба в очите. Аварите ненавиждат унижението. Готови са да се бият до последно дори когато изгледите за победа са нищожни, но сега, ранени и обезоръжени, коларите бяха напълно безпомощни.
Докум остави двама души да ги наглеждат, а останалите поведе към реката.
Скоро стигнахме колиба, сгушена сред дърветата на брега на Алтос. Бяхме в преддверието на Свещените планини. Тук реката пресичаше високи хълмове, обрасли с дъбови гори. Пред колибата имаше сглобена дървена платформа, вдадена във водата, с издигнати колове в единия край, към които бяха завързани четири лодки. Дъждът беше спрял, но тясната пътечка, водеща до колибата, беше потънала в кал. Две от лодките, полюшнати от водите на реката, се удариха една в друга и тъп звук отекна в гората. Промъкнахме се тихомълком до ниската порта. Докум даде знак и нахълтахме вътре.
Първото, което си спомням, бяха онемелите лица на лодкарите. Бяха трима мъже. Славяни. Бяха седнали на земята и се хранеха на светлината на разпалена факла. Единият от тях веднага се наби на очи. Косата му беше рошава, а горната му устна грозно изкривена.

В колибата вонеше на риба. В далечния край беше захвърлено пробитото дъно на стара лодка. От едната му страна лежаха лични вещи и рибарски принадлежности, а от другата имаше издълбано огнище, край което се търкаляха дърва за огрев.
- Какво искате? - попита един от славяните, опитвайки се да прозвучи смело, макар уплахата в гласа му да беше очевидна.
Вместо да отвърне, боилът отиде бавно до тях, клекна и си взе от печената риба.
- Не е зле - кимна към нас. - Който е гладен, ето ви ядене.
Славяните се изправиха. Единият беше доста висок и очите му гледаха някак лукаво. Беше по-млад от другите двама. Те забелязаха оръжието ни и бързо погледнаха към своето, но осъзнаха, че всеки опит за съпротива щеше само да влоши нещата. Лъскавият колан и богатото облекло на Докум им бяха подсказали с кого си имат работа.
- Вие тримата - рече боилът на лодкарите - идвате с нас.
- Какво? Ама защо? - рече онзи с кривата устна.
Лодкарите гледаха тревожно. Очите им се спряха върху мен малко по-дълго, забелязали, че сред неочакваните гости имаше и славянин, но аз останах равнодушен.
Докум отиде до вещите им и започна да тършува.
- Боиле, искаме обяснение.
- Обяснението ще го давате вие! - изръмжа Докум, като в същия миг измъкна изпод дрехите на мъжете торбичка, в която издрънчаха няколко жълтици. Той я поднесе под носа на славяните. - Що има тука?
- Заплати, боиле - отвърна един от тях неуверено.
- Заплати?! Та аз изрично съм дал нареждане на лодкарите да се плаща с храна и принадлежности! Не с жълтици!
- Туй е дар от княза - рече лукавият.
- От княза, а?
- Белослав е щедър, боиле.
- Що не виждам товара дето трябваше да ви докарат днес?
- Още не е пристигнал, боиле. Времето е лошо, пък и вече късно стана. Сигурно утре ще дойде. И преди се е случвало да закъснее.
Славянинът се опита да звучи убедително. Но той не подозираше, че товарът, за който говореше Докум, беше в ръцете на боила. Бойците ни го вардеха заедно с аварската кола недалеч от колибата на лодкарите. Беше повече от ясно къде бяха натоварили солта аварите.
Докум зашлеви славянина, а онзи се облещи.
- Не стига че крадете, ами лъжете! Безсрамници!
- Ама, боиле… - изхленчи славянинът и се хвана за бузата. Лукавият блясък в погледа му се беше изпарил.
На Докум не му беше до обяснения.
- Вържете ги - рече.
Сетне нареди да докарат колата и аварите.
Нахранихме се и пренощувахме в колибата. Петимата пленници оставихме под навеса навън, като се изреждахме да ги пазим през нощта.
На сутринта Докум ги разпита. Първо двамата авари. Искаше да разбере кой им плаща и къде отива откраднатата стока. Но те проявиха твърдоглавие и отказаха да говорят. Това подразни Докум. Боилът ги засипа с ругатни и заплахи. По-възрастният, бащата, се изплю на заканите му. Това нямаше да остане безнаказано.
Тримата лодкари гледаха смирено през цялото време и когато дойде техния ред да дадат сведения, признаха си всичко. Не че това щеше да им спести наказанието.
Скоро потеглихме към укрепеното селище на княз Белослав. То се намираше на половин ден езда на север. Товарът и пленниците обаче ни забавиха и се наложи да пренощуваме в горите още веднъж. Напредването беше трудно. Придвижвахме се по десния бряг на Алтос, обратно на течението, и въпреки че на места старият римски път правеше пресичането на хълмовете по-леко, в по-голямата си част той беше разрушен от лошото време и свлачищата.
Стигнахме славянското селище към обед на следния ден. То изплува пред очите ни зад дълъг завой, скрито в подножието между два хълма. Князът беше оградил незащитения от планината равен участък с прилично сглобена стена от остри дървени пръти, със здрава порта в средата. Извън загражденията стадо кози сновеше из полето, наглеждано от млад пастир, който ни подсвирна весело. С приближаването ни към селището до нас достигна грухтенето на свине, примесено с кучешки лай.
Пуснаха ни вътре без излишни уговорки. Както обикновено при появата на войници, бяхме проследени от многобройни погледи. Хората надничаха лукаво към пленниците в колата. Допълнително любопитство събуди ловният сокол на Докум, пъчещ се гордо на рамото на боила. При лошо време птицата изчезваше някъде в горите, но после винаги се връщаше при него, понякога чак ден или два след като беше излетяла.
Отведоха ни право пред дома на княза.
- Добре сте дошли, боиле - приветства ни той.
- Добре заварил, княже.
Белослав беше на възраст над средната и имаше обичайните славянски черти. Носеше скъпи дрехи и щедро украсено наметало, а на кръста му сияеше позлатен колан. Беше висок. Стърчеше с глава над жена си, застанала до него. Тя беше гиздаво облечена. На ушите ? висяха обеци, а по ръцете ? блестяха пръстени. По-заможните тукашни славянки, подобно на повечето аварски жени, обичаха да носят богати украшения.
До тях двамата бяха застанали приближените на княза.
Докум вдигна ръка и подсвирна тихо няколко пъти. Соколът се спусна по десницата му и излетя, подканен от боила.
- Що ви води насам? - рече Белослав.
- Служебно съм, княже, служебно - отвърна Докум и ни даде знак да свалим пленниците от колата.
Князът се намръщи.
- Пленил си трима славяни?
- Познаваш ли ги?
Белослав се вгледа в тях и поклати отрицателно глава.
Докум приглади мустаци.
- Обещания даде ти на Крум, княже. Меча му целуна - рече боилът. - А сега оставяш хората ти да крадат на воля.
- Недоволен си, гледам. Хората ми да крадат? Не вярвам.
- Крадат, и то от онуй дето ти обеща да пазиш.
Белослав сви вежди и изгледа боила въпросително.
Докум отиде до колата, сграбчи един от пълните със сол чували за дръжката и го изправи.
- Ей тази стока, княже, трябваше сега да плува надолу към Истър. Ама твоите мъже на тия лисици я продадоха. - Боилът кимна към двамата авари. - За жълтици! - Той извади и раздруса торбичката, която беше открил в колибата на лодкарите. Монетите вътре издрънчаха. - Ти така ли ги учиш?
- Право ли казва боилът? - обърна се Белослав към лодкарите. Той ги гледаше изпитателно.
Те стояха с наведени глави.
- Право, княже - рече накрая онзи с изкривената устна. Другите двама останаха безмълвни.
Белослав кимна на един от хората си. Сетне се обърна към Докум.
- Дай ми славянските пленници, боиле. Ще ги накажа сурово.
- Хм, да ти вярвам ли, чудя се? - Докум се почеса по брадата.
- Щом са крали, ще си понесат заслуженото. Нека Троян ме порази ако престъпя обещанието си.
Докато князът изричаше тези думи, Докум даде знак. Ние бутнахме единия славянин към колата и заклещихме ръката му на ръба й. Той изхленчи, навярно разбрал какво го очаква. Боилът се приближи и с един замах му строши китката. В селището отекна неистов рев, изпълнен с болка. Славянинът прихвана ръката си за счупеното и задиша тежко.
- Да ги накажа аз както си знам! - извика строго Докум.
Той кимна към нас още веднъж и въпреки намесата на княжевата жена, която започна да моли боила да пощади мъжете, другите двама славяни споделиха същата участ.
Князът проследи изпълнението на присъдата, без да продума. Приближените му се споглеждаха и аз бях сигурен, че в главите им минаваше мисълта да се опълчат срещу боила, защото той наказваше техните побратими пред собствените им очи, без да потърси мнението им или да остави князът да се разправи с тях по силата на славянските обичаи. Но те знаеха, че с българите шега не бива.
Докум счупи китките на тримата лодкари. Но тяхното наказание беше нещо много повече. Беше предупреждение към всички славяни в Дакия.
Тримата мъже стенеха и се обливаха в пот, а Докум нареди те да бъдат предадени на княза. Белослав щеше да реши по-нататъшната им съдба.
- А ти, княже - рече боилът, - ми спести твоите клетви пред Троян и ми кажи, кой ще плати за откраднатата стока?
- Че нали си прибра стоката, какво още искаш? - рече Белослав раздразнено.
- Ти малоумен ли си или се правиш на такъв? - ядоса се Докум.
Князът почервеня. Не от срам, а от нападките на боила, и аз за пръв път съзрях в очите му искри на враждебност.
- Подиграваш се с мен и с моите богове - рече той обидено. - Как да те считам за мой гост и приятел?!
Докум заговори през свити устни, потискайки яда си.
- Аз ти казах, че съм дошъл тука по служба, княже, не да обсъждам приятелството ни! Още преди една луна мъжете ни по южните постове усетиха, че стоката чезне. И знаеш ли къде чезне? В планините, там дето твоите хора трябва да пазят. Ти какво? Да не мислиш, че съм бил толкова път да ти покажа няколко торби сол? Дузини изгубихме, княже, дузини!
- Не знаех, боиле, едва сега чувам - оправда се Белослав. Князът се обърна към близките си, търсейки сред тях подкрепа.
Намеси се един дългобрад дядо.
- Ти славяните ли обвиняваш за всички тия кражби? - рече той. - И сред българите има крадци. И сред аварите. Всеки може да е задигнал стоката.
- Всеки може да е задигнал стоката, ама вие обещахте да я пазите доде минава през горите на Алтос. Крум ви плати и се довери на думите ви. А вие даже не знаете, че стоката чезне в земите ви! - Докум спря за миг, огледа славяните един по един и след като никой от тях не проговори, обърна се пак към Белослав. - Запазихме ти свободата, княже, но ти какво си готов да дадеш в замяна?
Белослав беше почитан княз, ако въобще можеше да се приеме, че в Свещените планини имаше славяни на почит. Селищата, които племето му обитаваше, бяха останали сравнително независими. Аварите, принудени от франките да се свият в земите на древна Дакия, бяха предпочели да се установят на север, сред богатите залежи на руда и сол. Те както воюваха, така и търгуваха почти изцяло с франките, затова бяха завардили подстъпите към Железния проход, а делтата на Алтос беше останала встрани от домогванията им. Така поречието на реката, както и обширните равнини на юг, между Свещените планини и Истър, бяха обитавани предимно от славяни. Белослав предвождаше едно от тези племена. Сега, след като Крум беше победил аварите, славяните се бяха сдобили с още по-голяма свобода. Но тази свобода носеше повече отговорности.
Българите бдяха зорко над земите си, като техни отряди често сновяха из планини и полета. Но славяните нямаха подобни навици. Те защитаваха земите си само в краен случай, когато войната изглеждаше неизбежна. Небрежността на Белослав беше подразнила българския боил, но на мен тази небрежност ми беше добре позната.
- След две недели ще дойда пак - рече Докум. - С повече хора. А ти гледай тази стока - боилът посочи към торбите със сол - да стигне възможно най-бързо оттатък планините. Сега бива да ни нахраниш.
Така и беше.
Князът ни гости с хляб, месо и медовина, а Докум го разпита дали не подозира кой е платил на двамата авари да подкупят лодкарите. Но Белослав не знаеше нищо. Чудех се как би се отнесъл Крум към подобна небрежност.
Ядохме като невидели, изморени от дългите преходи в планината. После потеглихме обратно към Белград. Аварските крадци отведохме с нас. Докум щеше да ги впрегне в тежката работа в солниците.
Боилът беше започнал да изпитва недостиг на хора. А сега, след като се беше уверил, че слуховете за кражби по течението на Алтос се бяха оказали истина, той смяташе да подсили славянските постове с български отряди. Той щеше да прати вестоносци при Крум с искане ханът да прехвърли повече мъже в Свещените планини. Но освен кражбите и нуждата от работна ръка, за това имаше и друга причина. Други слухове се носеха, идещи от запад, от земите на франките. Слухове, които също щяха да се окажат истина.