С писателя Панчо Михайлов разговаря Стoян Дичев

- Смятате ли, г-н Михайлов, писателя като пътеводител на устрема към културно възмогване? В тая насока какви задачи, според Вас, има да разрешава той?

- Отговорът е във въпроса Ви. Други задачи освен вложените в тоя отговор, писателят няма. Ако не изтъква истината, ако не посочва на другите пътя към висините, то и не е необходимо да пише и поднася това на хората, а само ще му служи като храна в часовете на тихи съзерцания. Да изтъква злото, противоречията и пороците, от една страна, да ги направи обществено омразни и невъзможни и от друга, полезното, красивото, доброто, които да бъдат предпочитани, поощрявани, култивирани, вциментирани в душата на човека.

- Какво бихте ни казали за творческата проява на българския писател?

- Максимата „Изкуство за изкуството” е отдавна умряла и забравена. Може би живее още - само в някои болни глави. Според мене това е най-безполезното и излишно изкуство. Един писател не върви ли в крак с времето, не живее ли с мъките и радостите му, не го ли изразява, не вземе ли участие и страна в обществените борби, е извън времето, ненужен е.

Такива писатели доставят храна само на глупави и болнави жени, едничката цел на които в живота е - да се нахранят и облекат хубаво, по последна мода и да отглеждат породисти кучета. А колко работа ги чака: да възпитават и учат бедни деца, да помагат на недъгави и др.

Писателят трябва да гори с мъката и страданията на епохата, в която живее и ако трябва - да умре, като жертва на вечния глад и борба на човечеството, за повече светлина и добруване. Такива писатели имахме в миналото и само малцина от живите. Останалите пишат за себе си и за братовчедките на издателите им.

- Кажете ни нещо за днешната българска книга и за ония, които я чакат и четат по градове, села, паланки и колиби, г-н Михайлов.

- Днес българската книга е в упадък, поради изключително лошите времена. Гласът на топовете и моторите е по-силен от плахия и зависим глас на писателя. Това е навсякъде: Германия, Англия, Франция, Италия, Русия.

Ще минат тия болни времена, ще се отврати човешката душа от напразно пролятата братска кръв и очите на всички ще се обърнат пак към духовните ценности. Тогава ще настъпи разцвет на изкуствата, ще се пише много, ще се твори и ще се чете още повече. А сега? Бедната българска книга! Спомням си думите на един руски писател, непосредствено след революцията: „Чете ли се книгата у Вас?” го питали. „Какво да Ви кажа, когато човек има само 5 лева и се пита за хляб или за книга да ги даде, струва ми се отговорът е един”.

Горе-долу положението на книгата у нас е такова. А имаме, безспорно, големи и даровити писатели, безполезно е да ги изброяваме, знаете ги, виждате ги, виждате ги поне по витрините.

Могат да кажат и нещо повече от това, което са написали, но са принудени да говорят под сурдинка.

- Един последен въпрос, кажете ни нещо за Вас.

- За себе си какво мога да кажа? Много и нищо. Живея обикновения живот на всеки българин, потънал в грижи за „утрешния ден”, който никога не ми е принадлежал. Все е бягал пред мене невидим, неуловим. Който не го е изпитвал, не познава живота, горчивата страна на живота.

Оттам и невъзможността да се отдаде човек напълно в ръцете на творческата треска и създаде по-значителни неща. Говоря за обем, като разбирам: драма, роман… Винаги пиша като открадвам по малко от съня си и от времето за почивка. Така по-скоро свещта на живота догаря, без да успее зрялата възраст да даде нещо цялостно й вечно. Така умряха: Ботев, Ас. Златаров, Смирненски.

Имам много проекти и планове: за драми, романи и повести, но едва ли ще успея до края на живота си да ги напиша. Още повече като воюва човек едновременно на няколко фронта.

Пък и тая война ме безпокои. Съвестно ми е да седна и пиша спокойно, когато наблизо се бият, най-безсмислено проливат кръв и викат от раните. Докога ще продължи тя?

Дали ще покрие и нашия кратък живот? Аз вярвам, че върху разрушенията ще се роди новото, което като подарък ще бъде поднесено, на бъдещите поколения. Те ще живеят истински живот на човека, без омразата на другия, а само в стремежа си да му помогне и го издигне.

Блажени далечни времена! Само с въздишка може да се помисли за тях. И все пак ще дойдат!

——————————

в. „Завой”, г. 2., бр.23, март 1940 г.