Емил Енчев

ФАДО

Цяла нощ планината се огласяше от песните на влюбен глухар, който пееше някъде навътре в младата дъбова гора, намираща се на стотина метра от хижата, в която бях отседнал. Луната осветяваше стаята ми и сякаш искаше да влезне при мен. Не можех да заспя и мислите ми плуваха надалеч, някъде в недавното минало. Едва към малките часове на нощта съм заспал.

На сутринта, скрит зад един разклонен лешников храст, наблюдавах глухара, който беше слязъл от дървото и перчеше лъскавата си настръхнала перушина. После се стрелваше наперен със спуснати криле, ту - на ляво, ту - на дясно, а силно зачервеният му гребен показваше неговата мъжественост.

След този ритуал той отхвръкна и кацна на най-ниския клон на младия дъб. Слънцето се прокрадна из между лисналите се клони и глухарът заблестя като перла сред младата зеленина. Бях чувал, че когато глухарите пеят любовните си песни - напълно оглушават и поради тази причина стават лесна плячка както на дивите зверове, така и на ловците.

До дънера на дървото, където беше кацнал певецът се бяха събрали обожателки и се правеха, че кълват. Една от тях, най-дребничката, поглеждаше с кехлибарените си оченца към красавеца и нещо му куткукаше. Глухарът отхвръкна от клона и слезе при обожателките си и започна да ухажва дребничката.

Стана ми интересно, че той с безразличие подмина едрите красавици и се съеши няколко пъти с дребната кокошка. После отхвръкна и кацна на клона и започна отново да пее любовните си песни.

Това насечено и тъжно призивно пеене на глухара, отвя мислите ми, далече в едно крайморско градче, където всяка вечер в едно капанче пиех своето вечерно питие, или вечерях салата с парче пица.

Сервитьорът ме посрещаше на входа и ме придружаваше до моята маса, от която се виждаше всичко, а музиката звучеше по - тихо. На няколко маси от моята сядаше млада двойка и така страстно и дълго се целуваха, че все едно нямаше никого в заведението.

Диджеят пускаше само класика от италианската музика, като канцонети. Всяка вечер звучеше и фадо, тъжни любовни и съдържателни песни, които сервитьорът не пропускаше накратко да ми преведе, защото беше работил дълги години в Португалия.

Текстът на звучащата песен беше сантиментално тъжен, но пък караше младата двойка да играят на дансинга силно прилепени един до друг. Всъщност песента носеше заглавието: “Ти уби любовта ми”. В самият текст нямаше клетви за вричане, а история за една нещастна любов, орисана от хорски злостни думи. Всеки рефрен на песента завършваше с думите: ” Ти уби любовта ми”…

Силен гръм ме върна в действителността, погледнах към дървото, където пееше влюбеният глухар и видях как той феерично падна от дървото прострелян.

На земята се опитваше отново да полети, но опитите му оставаха безуспешни, защото едното му крило беше ранено от съчмите на пушката. Въртеливите му движения и пърхането му със здравото крило не го спасиха от ловджийското куче, което го грабна и отнесе навътре в гората при своя стопанин.

ЧИЧО РУСТЕН

Чичо Рустен - висок, бял и красив мъж, беше кръстен на баба Руска и дядо Теньо. Беше офицер в граничната застава, дори по едно време бяха го направили командир. Баба много се гордееше с това и беше тръгнала из село да му търси подходяща мома за съпруга.

Беше кьорнала една кокона, ама като разбра, че е женена за дъртака Станой, просто си замълча. Когато чичо си дойдеше от заставата, с лек присмех се доближаваше до баба Руска и като истински офицер, чинно почтено козируваше и на висок глас изричаше:

- Генерал Руске, старши лейтенант Загоров се явява по личен въпрос! Разрешете да остана!

А после с лек присмех я питаше дали му е намерила мома, с която да се задоми… Баба, сконфузена, му напомняше, че вече е прехвърлил трийсет и пет и че Слави, магазинерът е две години по-млад от него, а има син на десет години… После всичко си тръгваше постарому, чичо палеше банята и дълго се къпеше, татко колеше най-големия петел, а мама точеше баници, за да похапнем за чичово здраве…

Една вечер дойде джипът от заставата и взе татко. Той като се върна, дълго с баба и мама шептяха, а баба Руса бършеше сълзите с крайчеца на забрадката си. Повече от два месеца чичо Рустен не се вясваше вкъщи.

Една вечер джипът на заставата го докара от града с неузнаваемо бинтовано теме, което му стоеше като чалма, липсваха и веждите му, а клепачите му бяха така изтънели, че ме беше страх при поредното клепване да не се скъсат. По-малката ми сестра, като го видя, толкова се уплаши, че се разплака силно, та едва я укротиха и то след като позна гласа на чичо Рустен - чак тогава млъкна…

Две години чичо си седя в къщи, бяха го уволнили по болест от заставата, а баба ходеше при билкари, за да й правят мехлеми, та да маже лицето му, че да не изглежда толкова страшен.

Една вечер в нас дойде голям началник от военните и от разговора им разбрах, че на заставата, където работеше чичо, бил възникнал пожар. Спасявайки няколкото спящи войника, защото другите били караул по граничната бразда, чичо беше пострадал така жестоко… След като си отиде гостът, баба и мама застягаха багажа на двамата, дори татко отскочи до другата махала, за да пазари файтона на Кардама, за да ги откара рано на гарата в града…

Измина се месец и татко си дойде, а след още месец си дойде и чичо Рустен. Лицето му беше придобило предишния си вид, дори белегът под брадичката го правеше още по-мъжествен, сините му очи бяха още по-красиви и тъмни като спокойни езера. Косата му беше избуяла и още по-черна, все едно я беше мазал с катран… Голям банкет вдигна татко за здравето на брат си, а баба Руса пак си намери работа и тръгна по чуждите села да му търси жена.

Чичо Рустен си обичаше Зора, но баба не даваше и дума да се издума, защото, според клюкарите на селото, като била в града да учи, била лека жена, затова се е оженила за Ковача - черен и бърнест циганин.

Десет години, откакто са женени, а деца нямаха, въпреки че Зора ходи по доктори и врачки. Беше голяма чистница и понеже Ковача работеше като пъдар из мерите на стопанството и носеше специална униформа, беше вечно изгладен, а бялата му риза блестеше като сняг, дори и на черния врат.

Баба Руса беше подочула, че чичо прескача при Зора и му триеше сол на главата, но като видя, че жената е бременна, просто си замълча от срам, че приказва глупости за женената жена.

След известно време Зора роди близнаци, а аз често виждах чичо да се промъква у тях през задния вратник, но не казвах на баба, защото, според чичо, това трябваше да си остане между нас заради мъжката солидарност, пък и Ковача беше си отишъл в тяхното далечно село и се бе оженил за първата си циганска любов.

Преди да си иде баба от този свят, призна, че Зорица е добра, красива и работна жена, само че дяволът й е затулял очите, за да не види какво съкровище е обичал синът й Рустен. Бог закриля хората, които се обичат. Така каза баба и на другия ден предаде Богу дух!