ВГРАДЕНА НЕВЯСТА
Балада
Маноил майстор камен град гради,
деня го зида, сутрин - ни следи.
Нощя, що зида, денем се отрони, -
реката буйна пак полето гони.
Събра другари майстор Маноил
и каза: „Мост такъв не съм градил,
курбан невиждан нека да заколим,
горещо Богу ний да се помолим.
Пред Бога клетва всеки да даде:
чие се любе първо зададе,
да носи обед на своя стопанин,
курбан за моста нека то да стане.
И в зид основен него да вградим,
да се не рони мостът, що градим.
Реката яко стегнем щем през кръста,
та нека пак е буйна и чевръста.”
*
Едва разсънен Божи чуден свят,
избързва първа с топлия обяд
Маноилица - хубава и млада,
стопанин свиден да й се не нада.
Кога Маноил съзря отдалеч
невястата си, не промълви реч.
С тръстиков метър сянка й измери
и я зазида, мост да не трепери.
Порони сълзи - бисер и елмаз,
замина мълком, няма и без глас.
Отиде вкъщи, люта треска хвана
и веч не стана клетата горкана.
Остави в люлка рожба първенец,
с очички ясни като на синчец.
Детето плаче, иска да бозае,
къде е мама, то не ще да знае.
А тя на моста в каменния зид
детето търси и под свода вит
от гръд излива свойто топло мляко,
и пътник късен мами отдалеко.
Блуждай и писка майчина душа,
кат птица болна, скитница в нощта;
шурти от моста кротко млечен чучур,
като заплаха, като вечен укор.
——————————
в. „Поточе”, кн. 8, 1933-1934 г.
