Филип Марински

ТРЕВОЖЕН СЪН

Татко, странен сън сънувах снощи.
Някъде пред къщата ни бях.
Беше привечер. Бе светло още.
Аз към тебе с къшей хляб вървях.

Хляб ти носех, за да не гладуваш,
но подал ръка да ти го дам,
детско хлипане отнейде чувам -
някъде зад теб. Не бил си сам.

И… видях сина ми като малък,
как, с по детски лакоми очи,
впил е взор в спасителния залък,
как гладът в очите му личи…

Крачка-две встрани и… те отминах.
Нему дадох хляба. Бе ли грях?!
Към детето си извиках: “Сине!
Моля те, прости - не те видях…”

От гласа си собствен се събудих…
Беше сън, а още ме боли
Трябва ли да страдам и се чудя?
Ти би сторил същото, нали?

РЕКВИЕМ

Съзнавам, че е време да умирам.
Кога - не ми е дадено да знам,
но с цялото си същество разбирам,
че в ОНЗИ миг не искам да съм сам -
в мигът, кога душата ми излиза…
За мен едва ли някой ще тъжи,
но бих желал във дланите на близък
ръката ми тогава да лежи.