Печо Господинов

Един млад, непознат автор Горо Горо, е написал интересно литературно-историческо изследване върху Индже войвода, героят на легендарната Странджа, възторжено възпяван в нашите юнашки народни песни.

Книгата на Г. Горов обгръща историческата обстановка, в която се е родил и хайдутувал Индже войвода. Дадени са доста подробни сведения за живота на този приказен герой, който от жесток кърджалия се е преобразил в народен закрилник, за да оживее на вечни времена в народната памет.

Интересни са особено онези страници от книгата, в които авторът разглежда народностното пробуждане и осъзнаване на кърджалията като българин и по-късно като борец за освобождението на България.

Тази дръзка мечта на хайдутина да се троняса, подобно познатия народен герой Ивайло, за цар на Странджа, и с това да се постави основите на една бъдеща свободна българска държава, е пленяваща със своята романтичност и величие.

Върху българското хайдутство в нашата исторична литература има няколко общи изследвания, които са малко познати на българския читател.

Те, за съжаление, не са една изчерпателна история на тези ранни революционни и политически творби на пробуждащия се народностно български народ.

Пръв историк на българското хайдутство е Г. С. Раковски. Неговата книга „Българските хайдути”, писана на смъртно легло, колкото и непълна и недокументирана, засега няма равна на себе си. Тя е не само възхвала на „горските царе” през най-черните години на българския народ, но и пръв опит да се наложи, доколкото това е било възможно в онова време, героичната история на самоотвержените и горди народни закрилници - българските хайдути.

По-късно българското хайдутство, като историческа и народностна изява за свобода, бе драматично описано от Панайот Хитов, ненадминатия на времето си хъш и бунтовник. За него вдъхновено ни говори и историографът на революционното ни възраждане Захари Стоянов. Но тези опити са само приноси към историята на нашето романтично хайдутство.

За да разберем значението и историческия смисъл на българските хайдути, достатъчно е да припомним, че те са много по-старо явление, отколкото са народностните призиви за свестяване и пробуждане на тъй наречените дамаскинари. Хайдутите, волни орли на българските планини, предхождат и Отца Паисия и неговите вдъхновени сподвижници и последователи.

Българското хайдутство се проявява на синора на онова безвремие, когато следите на българската държавност са се заличавали. Вдъхновени от народностните повели и завети на българската историческа песен, предходниците на българските революционери, хайдутите, с оръжие в ръка са отмъщавали за своята и поруганата чест на народа си и така са поддържали огъня в народната душа за свобода и народни правдини.

Наистина, хайдутинът не всякога е имал ясно съзнание за историческата повеля на времето, но той е бил винаги достоен олицетворител и вдъхновен изразител на волята у народа за свободен живот.

Така, в течение на годините, в недрата на българския народ се подхранва и калява неговата съпротивителна сила, която намери своя оплод най-вече в хайдушката романтика. Нея ние намираме съхранена в хайдушките народни песни, които народът винаги е пял с надежда за по-благатки дни.

За хайдутин и за хайдушката романтика вдъхновено ни говорят Раковски, Ботйов, Л. Каравелов, В. Друмев и др., които ни оставиха, от литературно гледище, интересни художествени превъплъщения и образи.

На тази бунтовническа стихия не остават чужди и много от съвременните български писатели - Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, К. Н. Петканов, Георги Караиванов, Вл. Русалиев, О. Василев и др.

Книгата на Горо Горо, след вдъхновените литературно-исторически приноси на Ив. Орманджиев за Момчил юнак, далечен потомък на легендарния Ст. Караджа, и на Велико Йорданов за приказния Крали Марко, е третата специална и документална монография за друг прочут и юначен син на народа ни - Индже Стоян войвода.

Авторът се е отнесъл към своята задача с високо съзнание. Той е пребродил Странджа планина, сред китните дебри, на която някога е хайдутувал Индже и неговият неразделен другар - секрактарът му Кара Колю Омарчалията и където, изглежда, още се помнят някои спомени за Индже Стоян войвода.

Г. Горов разпитал стари хора за произшествията със странджанския юнак, записал е много нови и непознати народни песни, които наедно с познатите вече, подлага на старателно и внимателно историческо изследване и проучване. По тази причина „Индже войвода” е богато документирана книга.

Тя е написана с познаване на историческите факти, която като рамка на една картина още повече очертават и изтъкват образа на легендарния юнак на Странджа планина.

Но онова, което особено се хвърля в очи, това е лекият и живописен език на Г. Горов: той предава на книгата си характер на романизувана биография, като я спасява от съвсем излишната „ученост”, която често досажда, а понякога и умъртвява една книга.

Но в книгата на Г. Горов има и някои пропуски, които без да я подценяват, в някои посоки отнемат от нейната пълнота: той е пропуснал, например, да проследи отраженията на Индже войвода в нашата художествена литература, след като дава доста подробни сведения за художествените възсъздавания на странджанския юнак в чуждата литература (Пушкин и Чайковски).

——————————

в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 562, 23.09.1942 г.