Елка Няголова

В ЛАБИРИНТА

Спасявам се във този стих, спасявам се -
от кроткото притворство и омразите,
от клюките - летящи мравки в ниското,
от третото весло - защо го исках?!
От оня сън, във който виках някого,
а в мен пищяха всички нощни влакове…
От дългия копнеж на пеперудите,
които на любов се учат трудно.
От всичките огради във Фейсбука -
прескачам ги, а после пак куцукам…
Спасявам се във твойта длан, когато
внезапно ампутира някой Лятото.
Когато планината стане просто
гърбица на камила, с два въпроса,
а отговорът - шепот на глухарче,
добре, че не го чувам - ще заплача…
Спасявам се от тази удивителна,
с която и тополата е свикнала,
а моя сън смущава грях на гълъб,
сред клоните любимата си лъгал…
Спасявам се от онова видение -
пред мен пресича релсите Каренина,
излишно е да викам - няма как
да чуе моя вик, а идва влакът…
Спасявам се от свойта обич, дето
е непосилна - даже за поетите…
Нали сред камъка любов засявах -
сега спасявам се,
спасявам се,
спасявам се…

НИЩО ОСОБЕНО!

Нищо особено!
Хайде - всичко е ясно:
сбъркани птици, небета, ненужните стихове,
мисли, които се раждат, за да ни стряскат,
погледи, дето крещят, когато е тихо.
Нищо особено!
Светлият пръстен на изгрева,
топнат в морето отсреща - да ни примамва,
тази безсмислена, искана, рискова Истина,
дето - защо ли в живота? - като торф все припламва…
Нищо особено:
улица, време, планета,
белег от огън, рана от бивши приятели,
спринтът, когато побягваш дори от късмета си,
спазъмът в белия дроб на болна България…
Нищо особено!
Нищо, че въздух не стига!
Зима всевластна превзема човеците малки -
бясно строят помежду си измислени диги,
а пък животът запраща ги по пързалката…
Нищо особено!
Бледен архив е момичето,
снимка във сепия, трудно личи вече образът…
Цяла е в белези - от главоломно обичане
и от безкрайното търсене на свое подобие.
Нищо особено!
Но Любовта, дето още
мърда със розови пръстчета, знаци ни прави:
„Има - макар и на свършване - думи разкошни,
думи за обич, за милост…, които забравяме!”
Нищо особено!
Вече ушите болят ни -
дъжд киселинен в душите вали и ги брули,
всякакви нови месии със речи безпътни
в нашите пусти сърца превзели са руля…
Бръсне отгоре
вятър, наивно орисва:
повече зло да не никне в душите безчувствени!

Скривам ушите си в зимната шапка, но мисля си:
Винсент навярно не е искал нещо да чуе…

ПИАНИСИМО

На Катя Зографова

…И знаеш ли - хайде да помълчим -
минути, докато дървото изправя се,
внезапно олекнало, с корона чиста,
а листопадът му вика „браво”…
Докато пристъпва кокетната есен,
която флиртува зад гърба на дървото,
докато подсвирква и оня обесник -
пернатият глашатай на живота…
Да помълчим. Само няколко мига -
така и сърцата ще чуят стакатото.
Със многото думи отдавна свикнахме.
Сега да привикнем и с тишината.
И бавно ръцете си да докоснем,
та ток да премине и през коленете ни.
За миг да забравим всички въпроси,
с които се гърчи сега планетата.
Мълчи есента: живот срещу смърт!
Децата го могат. А виж - и природата.
След малко ще звънне сигналът за търга -
тук всичкото злато за продан е!
Не пускай дланта ми - дихание птиче
сред твоите пръсти задъхано диша…
Светът е дете, което на срички
се учи
„Жи-вот”
да пише…

РЪЦЕТЕ НА МАМА

Ръцете на мама миришат на копър.
На детство. На лято. И още нещо.
Да го изрека, днес вече не мога.
Животът разплакана свещ е.

Ръцете на мама насън ме завиват
и сън доизплитат за моите внуци.
И вече разбирам - защо бе щастлива,
когато завчера по обед се случи

да дремна и с моя сезон да се слея…
/Брах билки от него - горчиви и сладки
и уморена полегнах до нея,
та двете да видим насън поне татко…/

Ръцете на мама са с точки ръждиви
и тя ги прикрива свенливо в полата си.
А аз ни веднъж не й казах: „Отиват ти,
като пчелички са, влюбени в лятото…”

След толкоз костилкови думи и горки -
ръцете на мама са дъх на чай липов.
И сякаш че Божата майка отгоре
от сладкия чай ми е сипала…

РЕЦЕПТА ЗА ЧЕТВЪРТЪК

На Росица Кунева

Все пак трябваше нещо добро да стане в четвъртък,
щом се спря Любовта пред входа на този живот.
Тя с измръзнало пръстче натисна звънеца и свърна
край графити крещящи в непознатия, чуждия вход.
Любовта беше с шапка и шал без ресни - омотана.
Мокри грайфери биха печати по всичките стълби.
Беше дълго изкачване - до самата душа, до тавана -
там, където се любеха на спокойствие дивите гълъби.
Тя достигна дотам, с дъх стопи търпеливо стъклото,
с нарисувани зимни цветя и с безплътни надежди.
И през този монокъл хвърли поглед за миг към живота,
който често зениците вади, а не изписва вежди…
Любовта беше млада. Бе луда. На всичко готова.
Бе събирала чужди поуки и собствени рани,
но трепереха й коленете - като за световно!
И студено и беше в четвъртък - в този час ранен!
А надолу бе тъмно. И вълчици негалени виеха.
А надолу бе бездна - толкоз стълби и никакво чувство!
Любовта си свали ръкавиците и с юмруче присвито
върху близката бяла врата
почука…

ВИСОКОТО

След толкова път, след толкова остри завои,
след толкова равни недели сред чужди и свои,

След всички чукари и урви, и страх от високото,
след всички безсилия, когато ме носеше Господ,

След стръмния бряг, морето и бялата къща,
след оня, от сълзи намокрен, присядащ ми къшей,

След люлката, дето в съня ми летя тъй високо,
след всичките думи изтръгнати, все - високосни,

След кръпките по крилата, сушени нощем на пламъка,
след оня сляп подлез, във който целунах те плахо,

След всички небета есенни и смъртно ранени поети,
след всички безръки прегръдки или усмивки предвзети,

След планините, които напомняха ангел изгърбен,
след качването, оставило белег от стъпките в стръмното,

След разредения въздух - след всяка любов до умиране,
след предпоследния въздъх - животът бос ни подмина…

След всичко… За миг да погледна от най-високото, както
отгоре оглеждах света - от раменете на татко…

РОЗОВАТА КЪЩА

На Камелия Кондова

Във Розовата къща няма духове -
там само е натъпкано с небета.
Възглавниците не са пълни с пух,
а с облаци - пак изпит за поети!
Сред книгите - два тома - като живи,
в тях всички се разхождахме на пръсти.
Във вазата - букет класило жито -
и този повод стига за прекръстване…
Пред Розовата къща - крива круша -
гугутки две съня си репетират.
И старо куче - то прилежно слуша
прищипнатите думи на простира.
Мирише на вишновка и на юли,
и на любов, в очите ни спасявана…
Едно момиче, още нецелувано,
със бърза стъпка двора прекосява…
Без ключ живее Розовата къща -
отдавна е изгубен - в друго време -
не толкова враждебно и намръщено,
без алгебра за даване и вземане…
За всеки, който прага й прекрачи,
намираше се вино, хляб и песен,
и кръгла маса, свещ една - безбрачна
Светулчица… Умря от дума есенна.
Опъна се едно небе след нея -
по-тъмно и от прага под вратата.
Назад да гледаме, до днес не смеем -
затръшва я на спомените вятърът.
И страх ме е - свещица късогледа
на масата оставих - да наднича:
не иде ли по чехли от съседите
непредсказуемото им момиче -
с криле, ала и двете изподрани -
и кърпехме ги в къщата, днес бивша…

Защо е Розова ли? Беше рана,
отворена от толкова обичане…