Росица Кунева

За новата книга на Елка Няголова „Шест грама”

Всяка поетична книга е психограма на вътрешното състояние на автора си. Тя е като поредица от фотографии, които са запечатали моментното му възприятие за света и рефлексията му спрямо различни събития - лични, социални, общочовешки. Защото истинският поет никога не остава безразличен към болката и страданието, към всичко онова, което разтърсва нашия свят.

Казват, че душата тежи шест грама. Може би. Но какво всъщност представлява душата е тема, която открай време занимава поетите. Отговор на този въпрос търси и новата книга на Елка Няголова „Шест грама”. Тя не дава удобни и украсени отговори, а задава въпроси. Екзистенциални и философски. Простичко изречени, но провокиращи.

Книгата веднага заявява себе си като принадлежаща към високата поезия - с елегантния стих, с категоричната човешка и поетическа позиция, с лиричността на изказа - все неща, които днес се стапят в агресивно налагащата се „постмодерна” поезия.

Стихотворенията на Елка Няголова са нежни, интимни, но и разтърсващо-дълбоки, те не се четат „на един дъх” и просто за удоволствие. Те са стъпалата на една стръмна стълба, по която се изкачваш бавно и на пресекулки.

Поглеждаш назад като за равносметка, но и внимаваш да не пропаднеш в бездните на тъгата, на тъмното, което все повече ни заобикалят. И продължаваш към другата, горната земя. Пак задъхвайки се. Но продължаваш, защото има един необикновен човек, може би ангел с наранени крила, който те хваща за ръка и те извежда в Светлината - това е Поетът.

Онзи, който има призванието да гради нови светове. Малцина, обаче, имат привилегията да знаят Пътя дотам. Това е заложено и в новата книга на Е. Няголова „Шест грама”. Да бъде пътеводител на душата. Път, през който ни повежда в тази стихосбирка на равносметката.

Много от творбите, още преди да бъдат представени в тази, както винаги елегантно и минималистично оформена книга, бяха публикувани в медии и в социалната мрежа. Но, вече събрани и композирани като цялостен, единен поетичен текст, те имат съвсем друго звучене, носят ясно и категорично послание, предназначено за взискателната и търсещата дълбокия изказ и послание аудитория.

„Шест грама” е книга, която ни конфронтира с делничното мислене и възприятие, която ни кара да обединим миналото си (като родова памет и лични преживявания) с разпада на онези ценности, които са ни крепили векове наред, за да оцелеем като народ. Това е книга не само за душата на отделния човек, а за душата на България.

„Тази малка шепа България -
в джоб да я сложиш, ще я загубиш.
А кръстосваме гара след гара.
И грешка след грешка - все груби.”

(„Анастезия за среднощна болка”)
…

„Но след шумното дишане се разнесе разтърсващ екот.
И тогава видяхме: не „То”. А беше най-скъпото!
Паметта и дъха ни. Едно ъгълче в глухото Време.
Две-три букви, разхвърляни. Камък, от спомени тежък.”

(„Есенно сбогуване”)

Структурно стихосбирката е оформена в четири части, които постепенно преливат една в друга: „Всичко мое - нищо мое…”, „Трохи от бял хляб”, „Подпечатано с устни”, „… А аз съм с Катон!”. Това са четирите сезона на живота, на неговото изследване като смисъл и същност, но и като отговорност - лична и общочовешка. Това е болката за съдбата на Човека и на Човечеството.

Много от стихотворенията в тези четири цикъла се допълват и надграждат във всеки следващ поток от емоции и философски изказ. Обединяващото, подсказано и от заглавието на стихосбирката, е Душата.

Онези шест грама, които са нищожно малко, погледнато чисто материалистично, но и тежащи толкова много, колкото тежи един човешки живот.

Темите също се преплитат от цикъл в цикъл и се свързват на различни нива на осмисляне и лично светоусещане, което в крайна сметка ще се обедини в една общобългарска космогония, разказана в стихове.

Тук се усеща христоботевското „Земя и небо” и интимното, изповедното: “тихия двор с белоцветните вишни…” на Дебелянов.

„Мойта малка Родина е ангел, сред Пътя почиващ.
Черно грозде от двете страни, оставено е за враните.
Но и то в тази притча безумна някак странно горчи.
Да поканим ли Господ, когато е хлябът на масата?
Той едва ли ще слезе - умножихме му само раните…
Този хляб с нелюбов е омесен. И навярно превтаса.
И съвсем друго пише в библейската страница!”

(„Библейска страница”)

Светът осезаемо се възприема като пространствена релация „горе - долу”,„високо - ниско”:

„И чуваше се: пелената снежна
затопля долу зрънцето със нежност.
И чуваха се горе да въздишат
оголените клони посред нищото.”

(„Снимки в снега”)

Тези теми се преплитат с философските и морални категории: „човешко - божествено”, „интимно - социално”, „минало - бъдеще”. Времето тук не е просто линейна категория, представена в поредица от събития, а „сълза прeчистена, изпаднала от джоба на душата ми…” („Стъкленото топче”).

То е амалгама от паметта за личното и националното, от движенията на душата, от раните и надеждите й, от полетите и паденията й. (”Избледняла снимка”, „Високото”, „Несезонно”, „Писмо от о. Хвар”)

Стих след стих се оформя образът на ангела с неговите прекършени, осквернени крила. Но и на проекцията му в образа на Поета, който поема тази мисия тук, на земята - да ни въздигне над делничното, за да погледнем на света от висотата на бащините рамене(„Високото”), от върховете на Балкана, от дълбините на корените си, през очите на децата и внуците ни, непокварени от времето и страстите.

Именно те ни извисяват нагоре - към небето и надеждата. Именно тук е пресечната точка на миналото, разочарованието, болката, но и на бъдещето, надеждата и радостта. Това е централната тема на книгата - душата като онази липсваща брънка във веригата на самоосъзнаването:

„Душа. Ала някак особена…
Нозете ? в рани. По устните - белег
от дълго прехапвана тайна.
Ала очите… В очите - небе,
без поза и без суета…”

(„Късно”)

В тази поетична книга любовта като функция на душата, е както личностно преживяване, така и състояние на духа, което никой не може да отнеме („Там”, „Еверест”, „Наръчник за обичане”, „Реката”).

Над всичко, обаче, стои божественото начало на човека и болката от неговата забрава („Рай”). Човекът днес се е научил да подминава тъгата, тя е излишен лукс в този прагматичен и все по-малко емоционален свят.

Забравил е дори да плаче. Това, всъщност, е невъзможност да бъдеш себе си в своята първоначална цялост. Любовта като дар свише вече е сведена до лично преживяване, което капсулира индивида.

Така постепенно и у българина закърнява рефлексът за съчувствие и участие в социума по начина, по който е функционирал до недалечното ни минало.

Времената се менят, а с тях - и нравите. Книгата постоянно напомня за изгубените и все повече губещи се корени на националното ни самосъзнание, за разпиляването ни подобно „глухарчета” по чужбина.

Като реквием за България зазвучават на моменти стихотворенията в тази книга. Като поетичен разказ за онова дърво без корен, за което навремето говореше Хайтов и който сега придобива нови измерения:

„Все си мислех, че може и в октомври да цъфне във бяло
нацъфтялата в друга земя и злочеста българска вишна!
Тя така си цъфти - все наопаки, все ненавреме…
И еднакво скрежи я свободата, внезапно избухнала.
Все не може, горката, със земята си сбогом да вземе
и премръзва, овиквана от кресливите сови и бухали…”

(”Защитен свидетел”)

Няма как да не отбележим присъствието на Ангела. Това е образ, често срещан и в предишните стихосбирки на Елка Няголова. В „Шест грама” той осъществява онази връзка между нейните творчески търсения, която във всяка следваща нейна книга търпи философско и поетическо развитие („Виа Понтика”).

Ангелът и ангелското, като фреквентност на употреба, придава на тези стихове сакрално и в същото време човешко звучене („Петъчна вахта”). Белотата на ангелските криле (ранявани и съшивани наново) се сблъсква с калта на прозаичната реалност - завист, нападки, човешко страдание („Наръчник за летящи”, „В небесната градина”, „Сюрреално”, „Сенки” и др.).

И, накрая, когато затворим последната страница, остава усещането за сливането на небесното и земното, на човек и Бог („Нощта на Персеидите”), в което посредник е именно белият ангел. Той е една метафора за същността и призванието на поета.

Поетът е ангелът, който пренася посланията между световете. Между „Горе и Долу”, между „Добро и Зло”, между „Тук и Сега”. Защото неговата Душа обитава между световете, тя не принадлежи на този свят.

Въпреки че се стреми към съвършенството, Душата все още не го е постигнала. Затова нейното място е между световете. Между долната и горната земя(„Песента”, „Календарно”, „Отказване от короната”):

„Земята е отчаяна.
Небето вече рони се.
Отгоре - само сенки,
а долу са могилите
на птиците отвесни,
на хората унили.”
(„Минус любов”)

Книгата на Елка Няголова „Шест грама” е шифрограма на това послание. В нея всеки може да намери своя образ - черно-бял или цветен. Но никога безизразен. Защото става дума за душата ни. Независимо колко тежи тя.

На семантично ниво откриваме много релации, които изтъкават канавата на тази книга. Те отново са свързани с философската й концепция.

Именно това единство на изказ и интенция правят „Шест грама” единна и уникална като изповед. Освен досега споменатите теми, непрестанно се усеща и тази за осъзнатата и изстрадана болка за човека и човечеството (”Вавилон”).

За обезлюдените и въпреки това прекрасни български села и градове, за децата ни, които си отиват от тях и едва ли ще се върнат. За разкъсващата се нишка в семействата и болката по загубената памет.

„Разпиляха се всички глухарчета.
Надалече разпръскват българско семе.
И запасите си от вяра похарчихме,
ни на Ной да дадем, ни да вземем.
Семената за утре са заразени,
ала внуците пеят „Излел е Делю…”!”

(„Анастезия за среднощна болка”)

Но над всички болки от предадени приятелства, от минали любови, от усещането за прекрачването на една незрима, но неизбежна граница на равносметката, в която споменът все още се възприема като едно неспокойно настояще, витае душата на Поета.

Тази ефирна субстанция, която пада отвесно подобно дъжд над жадната от суша земя, над все по смаляващите се в егото си хора, които имат нужда от възвисяване. Които имат нужда да се издигнат над грижата за хляба и да омесят тестото на надеждата за утре. Защото без това няма да ни има. Без Словото.

И без тези шест грама, които ни пронизват като вечно предизвикателство. Като нашето „аз” пред Бога и пред самата ни човешка същност.

И малко напротив каноничното тълкувание и анализ на една поетична книга, бих завършила с откъс от „програмното” стихотворение „Шест грама”, с което започва тази впечатляваща стихосбирка:

„Пет-шест грама тежи душата - с планини от надежда,
с върхове от любов и със пропасти от омрази…
Неразбрана субстанция. Как с тези сребърни струни
оцелява в чинелния дъжд, под небето тревожно?
Аз не зная: ще стигне ли, преди светът да се срути
и преди да заудря дъждът на небесния тъпан по кожата.
Отмаляла душа. И сребърна струна. Звъни неуморно.
Пет-шест грама тежи - връх от клечката на кибрита…
Чака прошка от грешния свят. И изцежда ръкави мокри.”

(„Шест грама”)

След тези думи едва ли има какво повече да се каже. Нека всеки съпреживее изповедта на Душата, разказана в стихове. И вярвам, че никой няма да остане безразличен.

27.09.2017