Стефан Станчев

1.
Ти си целувала горещо мойте прости стихове,
бленувала си радостта на синята поема -
благодаря за твоята любов от вечни мигове,
благодаря за оня миг, във който си родена!

Прелиствам стари бледи страници и пламенея цял,
горят ме много топли спомени, живени с теб, -
но кой жесток ще сложи край и кой мълви предел,
нима ще бъдат груби дни без вино и без хлеб?

Денят тъмнее спепелен - потъвам в бездните тълпи
и в огница треперя цял, какво им давам аз? -
благодаря на теб, душа, но аз проклинам свойте дни,
проклинам нищия си дял и страшния си час!

О, морен, в щастие разпнат! - Целувай мойте стихове,
бленувай още радостта на синята поема -
благодаря за твоята любов от вечно мигове,
благодаря за оня миг, във който си родена!

2.
От пясъчното дъно на морето
ще грабна ли зърно за бисер скъп?
и ще притихне ли сърцето ми
от буря гороломна в моя път?

Съдбата ми е много неспокойна,
като дъждовна есен без звезди -
а в лесовете пеят птици пойни
и обич пее в твоите гърди.

На теб обричам мъдрост и страдание,
на тука всичко тука посветих,
но сякаш паяк някакво гадание
извезва над светаята светих.

——————————

сп. „Провинция”, г. 1, кн. 3-4, 1930 г.