ЮЛИ
ЮЛИ
Светла нощ. С коси пшеничени.
С напев звънкав на чешма.
С топло време. За обичане -
там, под старата асма.
Свята нощ! С очи светулкови
Юли слиза до брега.
На брезите - бели булки
пие тихата тъга.
Кратка нощ. Без вятър в гребена.
Юли. Лято. Тишина.
И заспиваме, обсебени -
с дъх на съхнещи сена.
Как ухае окосеното!
Юли носи код и знак -
любовта тече по вените.
Любовта е жива пак!
ВАЛИ
Той, дъждът ей така ме нарочи
и целуна два стиха пред мен.
След това бавно с мерника точен
се всели в моя свят подреден.
И вали. И вали като в песен.
Даже слънцето вънка вали.
А под облака, ниско обесен,
няма мокро - валят ме пчели.
И валят. И валят аромати.
И зеленото вънка вали.
Даже клоните вятър не клати -
те цъфтят в Ренесанс и Дали.
И вали Ренесанс. Друго време.
Мен обаче сега ме боли,
че в дъждовното наше съвремие
и дъждът е омесен с бодли…
МОИТЕ АТОВЕ
Чакат, завързани моите атове.
Чакат през всичките мои години.
Чакаха буйнали, даже когато
всичката моя надежда отмина.
Чакаха кротки да седне баща ми
там, в старините си - бял и заслужил.
Чакаха. Той и така обеща им:
„В нашето време жребци не са нужни”.
Моето време е друго обаче.
Татко отдавна отгоре се чуди:
„Вашите атове здрави са. Значи
трябва ви дозичка… дозичка лудост”.
Чакайте, атове! Моята кротост
все ще избухне - от тенджера пара.
Вече е пълно до болка окото ми.
Вече не мога така да я карам.
Нищо че стар съм, аз пак ще ви яхна.
Пърхайте атове, рийте с копита!
Само, когато с ръката си махна,
никой дано пак тогава не пита:
„Кой ти плати?” или „Кой ще ни плаща?”
В моя живот аз отдавна платих си -
още деца по чужбина изпращам.
Само в сърцето България скрих си.
ЖЕНАТА, КОЯТО ОБИЧАМ
Жената, която обичам е пролет. Ухае на връбници.
И лято е - с огън и страст на бушуваща в жега река.
Жената, която обичам е есен. И вчера уж тръгна си,
а гледам очите й - гроздове зрели. По мене текат.
Жената, която обичам е зима за мъжки обятия,
очакваща топлият мъж да подпали за нея света.
Жената, която обичам, навярно сам Господ изпрати я -
да види как с всеки сезон тя подклажда у мен любовта.
УДАВНИК
„…очите на тъгата са зелени…”
Селвер Алиева
Вали дъждът. А аз ще се удавя
във крясъка на липсата ти днес.
Тъгата е зелена. А лилави са
очите на небесния експрес.
Застилам изтънелите си чергици
от чувства и от залези навън,
подвластен на дъждовната енергия.
А тя вали лилава. Като в сън -
почти лилав. И аз ще се удавя
във крясъка на липсата ти днес.
А златната вода не ме познава -
не праща тя за мен ни кост, ни вест.
Зелена е тъгата в самотата си.
Вали дъждът - небесният експрес.
И капките са остри. Като кактуси.
А може би по тъмното, нощес
от златната вода и аз ще пия -
навярно щом дъждът навънка спре.
И липсата ти Господ щом отмие
в едно далечно, призрачно море.
МЪГЛИВО СТИХОТВОРЕНИЕ
Когато се усмихне зад мъглата
гръбнакът на смълчания баир
и облаците вдигнат си челата,
и хукнат като крави на синджир,
знам - седми път ще вия аз до Бога,
че светлоруса иде пролетта,
а в мене затаява се тревога -
че с първия й ден си тръгва тя -
жената, дето мълком разсъблече
по мрак за мене своята душа.
Че облаците стигнат ли далече,
след тях ще тръгне тя сама пеша.
РОКЛЯ ОТ СЛЪНЦЕ
Жената, за която пях и писах,
щастлива стиска своето небе.
Че някога със дъжд я то ориса
и мокра тя в прегръдката ми бе.
Жената, за която пях и писах,
в очите си дъжда ще събере.
Аз роклята й в слънце боядисах
и знаех, че когато разбере,
тя просто ще се влюби тихо в мене.
Жените искат слънце. И небе.
И в слънчевата рокля беше денем,
а нощем в самодивска кожа бе.
Жената, за която пях и писах,
небе рисува, лято и море -
със роклята, от мене боядисана
в райе от дъжд и в слънчево каре.
ЧЕРЕШИ
Черешовият цвят е вече спомен.
В дъжда светлеят весели черешки.
А вятърът - беглецът незадомен
отнесъл е ефирните им дрешки.
Принцеси бели - в бала си до вчера,
днес малките черешки зеленеят -
войници сякаш тъкмо офицерът
строил е по градини и алеи.
И всички във зелените си каски
хем мини са, хем истински войници -
на роклите си времето задраскали,
и всяка е войник, а не момиче.
Но тук-таме в редиците надничат
и розови, а вече и червени,
със сочните си устни на момичета -
черешите, по двойки подредени.
ТРЕВИЧКА В СТАР УЛУК
Препечена корица хляб,
таван с камъш, перо от гълъб.
Под стряха тънка - вятър сляп…
И път момчешки, много дълъг -
потънал някъде в зигзаг,
заченал мрак от тъмни сенки,
висял под не един сокак
и пял по селските седенки.
Препечена корица хляб -
мигът, от детството останал.
След него мъж - раним и слаб
в живот, превърнат в тежка рана -
но с оня спомен за момче
(сред мъжкото си настояще)
прииждащ пак като зверче
и в тъмното по мрака дращещ.
Той ризата на моя ден
(окъсана и парцалива)
оглежда като стар ерген
и после сам ми я зашива.
И виждам се… във моя внук -
открит и вярващ. Пък и честен.
Тревичка в стар, ръждив улук
във миг тъй малък - като кестен.
ПЕТЪК
Ще седна в някой петък сред пазара
до циганката с “Втора употреба”.
Набралото се в мен ще разтоваря
и сам ще се почувствам лек и дребен -
без важното на градските особи.
Без егото, вселило се у мене,
без всякакви поезии и фобии,
без смачканото къщно настроение.
Ще пална - в унисон - една цигара
със циганката с “Втора употреба”.
Ще гледам как клиентите й шарят
из вехтите неща като из ребус.
Дори ще разменя и пет-шест лафа
със вещите пазарни тарикати.
Ще слушам от сергия близка Графа
и в ритъма безгрижно ще се клатя.
И своя фас изпушил-недопушил
ще стана и обратно ще поема.
Във петък в мен живеят двама души.
А третият им пише днес поема.
МОТИВ
Нагарча ми животът начумерен
и всеки ден се люшка като лист.
И в него търся сляпо, да намеря
един мотив - и жив, и бял, и чист.
Разлиствам си животите предишни
така - през дежа вю или насън.
Еднички Дебеляновите вишни
белеят сред реалното навън.
И нищо не намирам - друго скришно,
дори сред оня двор, до болка тих.
Там само в белоцветните му вишни
най-бялото на този свят открих.
Пчелите им - и те са даже бели.
Жужат си белостишия дори.
И нямат делник, нямат си недели,
не знаят, че светът от злоба ври.
По този двор въздиша същността ми.
Знам - всеки търси своя смисъл бял.
Родя ли се аз пак - мотивът там е!
За тези бели вишни бих живял!
ЕСЕН ПО БЪЛГАРСКИ
Узря денят. За миг узря
сред есенната суматоха.
И жълтолистата заря
облече го като пройдоха.
А там, зад цветния баир
намига още късче лято.
Обръща всичко на сеир
и този ден звучи в стакато.
Огрява слънце, дъжд вали.
Узря денят ми - жълт и златен.
Животът не узря - боли
и крачи бавно наобратно.
И есен е, но не преде
във мен вретено от надежда.
Мечтите някой ми краде
в страната ми. Така изглежда.
ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО
На чанове кънти откъм Родопа!
На спомени - за нож, за кръв, за пръст.
В една сълза живее още попът,
нахлузил фес и плюл на своя кръст.
На чанове кънти откъм народа,
а нейде пак програчва мюезин.
В разделно време (време ешафодно) -
зове ни Йово всички, до един,
че в цял един народ живее Яна.
И чанов звън в душите ни кънти.
А песен щом Балканът ни подхване,
Паисиево въздухът трепти.
КОД
На моя първи внук Ники!
„Когато се роди момче
във къщата се лее вино…”
Слав Хр. Караславов
Когато се роди момче
плачът му въздуха раздира
и този свят разбира че
съдба човешка се бродира.
Когато се роди момче
Балканът мигом се смалява
и бащината кръв тече
във вените с мощта на лава.
Когато се роди момче
изчезва в майката момичето
и плачещото му гласче
я учи майка как обича.
Когато се роди момче
младеят дядото и бабата.
Животът нов живот тъче -
в това е святата му работа.
Когато се роди момче
на приказка домът прилича -
щастливо слънцето пече
и с лъч намига за сестриче.
Когато се роди живот
пенливо виното се лее -
полива простичкия код -
светът с любов ще оцелее.
ШЕПА ЖИВОТ
Зимният залез е шхуна
в бяло от пяна море.
Цвят на ръждива лагуна,
който в снега се пере.
Зимният залез е кратък,
колкото шепа живот,
ала живян без остатък -
всичко в един епизод.
Ние сме зимният залез -
зрънцето с име народ
с его за три магистрали -
всъщност строящ ешафод.
Нашите майки свещени
търсят си залъка в тях.
Залезът в техните вени
зиме е нашият грях.
