Петър Петков (Петър Осоговец)

Призори е още. Пазачът на гробището Монпарнас бавно отваря голямата, желязна врата. Шумът й отеква глухо навътре в гробището. Струва ти се, че този шум не иде от вратата, а от ситните стъпки на закъснелите души, които бързат да се укрият, преди да сме успели да влезем в тяхното царство. И не може да се разбере дали леките тръпки по тялото идат от тоя утринен хлад или от звука на тези невидими сенки!

Още от входа нататък се вижда цяла гора от каменни кръстове и разни паметници, последни спомени за хиляди души, и бележити, и просто живели всички с едничката надежда, че може би смъртта тях ще забрави или пък ще закъснее много.

Всред тази гора са слезли отгоре множество ангели - бели, красиви, които усмихнати пръскат цветя по надгробните плочи. Лек подранил ветрец помръдва листата на околните големи дървета и се носи над гробовете като полъх от ангелските крила, които се бавно раздвижват, за да раздухат кандилата, та да се сгреят душите.

А те са много тука: писатели и артисти, художници и музиканти, учени и водачи, и още много прочути и непознати. И Бодлер е тука, и Худон, и Рюл, Етекс и Дювал, Франсоа Копе и Емил Фаге, Броун-Седар и Милн-Едвардс, Брока и Д’Ураил. През улицата оттатък, в другата половина на гробището, е и Ги де Мопасан.

Самотен, какъвто си е бил, и тук сега е скрит, между непознати, в съвсем скромен гроб. Гледаш и не вярваш, че тук лежи познатият по цял свят писател. Не вярваш, че тук е той, най-отчаяният изразител на съдбовната борба между красотата и грозотата, между доброто и злото, в която борба всичко хубаво и възвишено е осъдено на погибел.

И как да не се бори отчаяно против грозотата, когато „Ординарецът” насилва красотата и убива невинната любов на две чисти души; как да не презира и да не преследва злото, когато прекрасната и добрата „Клашет” става жертва на това зло, и когато „Селската Венера”, обичана от всички, поради голямата й доброта, бива озлочестена и убита от грозния и мразен стар овчар; когато мечтите се сблъскват с жестоката действителност и щастието на човека бива убивано, защото той търси хармония, каквато няма на земята!

А е искал красотата да пребъде над грозотата, доброто да победи злото и щастието в живота да стане действителност, а не рухнала мечта още при изгрева на нашите надежди, че животът не е напразен. Искал е малките ни радости да стават по-големи, а не бързо да се сменят с дълги страдания и нерадост.

Живял едва 43 години, сега лежи в този гроб, по-прост и от най-простите гробове наоколо. Като че тука не почива такъв голям човек, който цял живот е търсил идеалния свят на светлата и чиста красота, на постоянната хармония и човечността!

И ето, трябва сега да се примири с участта на изоставен. Каква забрава на човека, който ни учеше, че любовта е тържествено тайнство, и който беше смел да изобличава недъзите на обществото и на човека. И във всичко търсеше и намираше опора в изкуството, но в онова изкуство, което се състои не в „обикновеното фотографиране на живота”, а в неговото възпроизвеждане, по-съвършено, по-увличащо, по-убедително от самата действителност.

Да ти се свие сърцето и да ти потъне в скръб душата, като гледаш сега тъй изоставен тука този „велик майстор”, както Толстой го е нарекъл. Гледаш запустелия гроб и гърлото ти стиска горчилка, която не можеш преглътна.

И дълбоко вече съм се убеждавал колко много право е имал този самотник, като е казал: „Колко сляп и упоен от гордост трябва да бъде човек, за да вярва, че е нещо по-друго от едно животно, едва по-високо поставено от другите.”

Затова, нека с тази горчилка и мъка да отдадем почит и със смирен поклон да го оставим пак самотен, такъв, какъвто е бил и нявга - самотен и скръбен.

Макар че е казвал: „Бих искал в някоя светла и топла страна да бъда… гдето човек заспива без скръб.”

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 609, г. 16, 10.11.1943 г.