Георги Зарчев

Докато шофирам през равнината, която познавам вече повече от петдесет години, с нейните цветове и мирис, не спирам да се удивлявам на уникалната й симетрия и хармония с геометрично очертаните ниви и лозя, с пресичащите я пътища, които опират в небето и с щъркелите, крачещи из стърнищата, натъжени, че им предстои само след дни да отлетят.

Краят на лятото натъжава и мен. Близките ми хора са също като тези прелетни птици: идват и си отиват по график от България. Преди няколко дни изпратих сина си на летището, за да отпътува към Глазгоу, където следва психология, а сега в огледалото за обратно виждане поглеждам от време на време към двете момиченца, които са се настанили на задната седалка в колата.

Червенокоската е внучката ми Аспен, пристигнала от Англия, а русото хлапе е нейната софийска братовчедка Фани. Карам ги към родното си Хасково, за да ги предам на бившата си съпруга, която ще ги отведе по Черноморието за няколко дни. Събудена от внезапна мисъл Аспен се изправя на седалката си и ме пита:

- Дядо, ще ме заведеш ли на гроба на Чара?

Отговарям й, че трябва да помоли баба си да направи това, защото аз не знам къде е погребана Чара. Навремето, в една тиха привечер, тринайсетгодишната ми дъщеря, която после ще стане майка на Аспен и тригодишният ми син донесоха в апартамента ни малко неугледно коте в графична черно-бяла окраска.

Аз се бях втренчил в телевизора, а децата и майка им сякаш не ме забелязваха, докато водеха ожесточен спор. Синът и дъщеря ми обявиха , че от този ден нататък това ще е нашата котка, а жена ми отвърна убедено, че това може да се случи само през трупа й и животното трябва да бъде върнато веднага на улицата. Внезапно дъщеря ми се обърна към мен:

- Татко, ти, какво ще кажеш?

Изведнъж всички се сетиха за присъствието ми в този дом и правото ми на глас в семейния съвет и впериха въпросително очи в мен. Дори малкото коте спря да мие с език предната си лапа и вдигна глава, сякаш очакващо присъдата ми.

Огледах продължително всички, за да постигна по-голям драматичен ефект и след това казах с преднамерена небрежност:

- Нека остане за тази вечер!

И котката остана. Разбира се не само за въпросната вечер, а цели деветнайсет години след това. И макар със съпругата ми да се разделихме, тя си бе все така нашата котка, нашата Чара, дори не само наша, а и на внучката ни, която сега разпитваше за гроба, където бившата ми жена я бе погребала през пролетта след наложителната евтаназия.

Докато се връщам в онова отминало време, съзирам в далечината да се очертава контура на синьо-бялата водонапорна кула край Хасково. Предстои ни да преминем през последното село преди да стигнем до града.

Посочвам пътеуказателната табела, на която има надпис „Клокотница” и питам двете деца отзад, знаят ли нещо за това място. Аспен е по-малка с две години от Фани. Поради особеностите на английската образователна система обаче тя бе започнала училище, когато навърши пет години и сега и двете с братовчедка й се оказват едновременно ученички в четвърти клас, въпреки възрастовата им разлика.

Фани веднага се оживява и започва да говори за битката при Клокотница. Аспен няма как да знае нещо по въпроса. Колкото и важни да са събитията станали на това място преди векове, в Англия се интересуват от своя Кромуел, а не от Иван Асен Втори. Фани ме пита дали има някакъв паметник, свързан с битката край Клокотница и това ме кара да се върна отново в миналото - не средновековното, а своето собствено.

Когато бях ученик в гимназията, се наложи да участвам в някаква олимпиада по литература. Имаше възможност да се избере една от двете предварително зададени теми или да се направи свободно съчинение за родния край. Реших да напиша нещо за битката при с. Клокотница, макар да нямах никаква идея какво точно да разкажа.

Знаех, че това е най-величавата победа на средновековния български войник, с която е спечелена и цяла война, но като че ли нямаше какво да се сподели по въпроса, извън отразеното в учебниците по история. Неуверено взех писалката и започнах да драскам по черновата.

Повествуванието ми се развиваше в днешния ден. Човек на средна възраст стоеше на терасата на стаята си в хотел „Аида”, в центъра на Хасково, с чаша „Балантайн” в ръка. Това беше столичен писател, дошъл в провинцията и натоварен със задачата да напише нещо за битката при Клокотница.

Още тогава, макар и начинаещ белетрист, съм усещал дълбоко в себе си, че най-правдиво се пише за нещата, които познаваш. Затова бях поставил софийския писател в ситуацията, в която аз самият се намирах като разказвач - той нямаше никаква представа за какво да пише и се опитваше да изсмуче от пръстите си някакъв невъзможен сюжет.

Пак заради достоверност и убедителност в образа на писателя бях заложил чертите на мой калеко, който бе международен шофьор. Не знам защо го направих, може би заради шотландското уиски в чашата на писателя, което бе слабост и на родственика ми.

Отегчен и изнервен, за да оправдае служебния аванс, който бе получил за все още ненаписаната си история, столичанинът най-накрая се решаваше на една отчаяна стъпка. Излизаше от хотела, качваше се в новичкия си зелен полски фиат - също придобивка на калеко ми - и поемаше без ясна цел към село Клокотница.

Там той се озоваваше на мястото на битката, за да установи, също като племенницата ми Фани, че няма паметник или дори плоча с надпис, с които да бъде увековечено това историческо място.

И точно когато софиянецът се готви разочарован да поеме обратно, един раздрънкан автобус стоварва двайсетина ученици от града. Докато писателят пътува назад към хотела в Хасково, той вече е спокоен, защото там го очаква чашата с уиски, но и пишещата му машина, за която той вече е готов, понеже знае за какво ще пише.

Ще разкаже за децата , които е срещнал на мястото, където е била преди векове битката при Клокотница и на които може да се разчита повече, отколкото на някакви монументи и възпоменателни плочи, да бъдат най-добрата памет за онова време. Това беше скромната ми работа на онази олимпиада по литература и дори не помня как беше оценена тя, при положение, че въобще получих някаква оценка за нея.

Унесен в разговорите си с децата на задната седалка и спомените, които те събуждат в мен, най-сетне пристигам в Хасково, където ни чака бившата ми съпруга. Разменяме си по няколко думи, оставям двете момиченца при нея и докато обръщам колата, за да поема към собственото си жилище, през отворения прозорец чувам Аспен звънливо да пита:

- Бабо, нали ще ме заведеш на гроба на Чара?

С предаването на момичетата на бившата си жена се връщам най-сетне в делничната си реалност, освободен от задължението да мъкна на гръб чувала със спомени от моята по-близка и по-далечна младост.

Прибирам се у дома и метастазите на тъгата започват да пускат пипала в мен. Всяка раздяла и всяко завръщане от пътуване ме карат да се чувствам сам, лош и ненужен. Същото усещане имах, когато мълчаливо изпращах сина си на летището, за да отлети за Шотландия.

Докато бе в България, по време на ваканцията си, той поиска да се разходим някъде заедно. Имах дело в Пловдив и му предложих да ме придружи в адвокатската ми мисия, а от там да изпровизираме накъде да поемем. Това бе стар мой трик. Често в младостта си тръгвах без цел и без посока и на всяко следващо кръстовище вземах решение по кой път да поема.

Воаяжът ни започна без настроение. Синът ми не обичаше ранното ставане, а този път се наложи. Делото ми се разви зле и това ме накара да се затворя в себе си. Когато излизахме от Пловдив заваля проливен дъжд, който обливаше като водопад предното стъкло на колата, въпреки работещите на най-бързи обороти чистачки.

Май нищо не ни помагаше, за да се насладим на замисленото като приятно изживяване, съвместно пътуване. Може би затова решихме да не търсим случайни дестинации, а да заложим на сигурно и да отидем във Вършец.

Малкото градче в Северозападна България бе родно място на моя баща и там след смъртта му се бе преселила от Хасково да живее майка ми. По магистралата бързо стигнахме до София, а после поехме по живописното шосе, минаващо през Искърското дефиле.

В ранния следобед достигнахме гара Лакатник. Облаците се бяха разнесли и слънцето се бе показало, сякаш да ни увери, че лятото е все още в ход и пътуването ни не е съвсем провалено. Вляво от себе си мярнах табелка с надпис, който указваше: „с. Губислав 8 км.”

Бях преминавал и друг път покрай тази табелка. Винаги когато пътувах оттук се канех да свърна към това село със странно име, но здравият разум ме разубеждаваше да продължа към Вършец. Извърнах се към спътника си и му казах:

- Милане, чувал съм, че родът ни, чиято фамилия носим двамата с теб, някога е тръгнал от Губислав.

Синът ми ме погледна втренчено, взе за миг решение и ми каза да завия. Опитах се да го разубедя. Можеше и този път да отложим пътуването до там и да продължим за Вършец.

Той обаче бе непреклонен, аз направих ляв завой и поех по тесен и разбит път. Катерехме се нагоре по планинските чукари, намалявах на места, за да вземам острите завои и наум се упреквах, че провокирах сина си да тръгнем по тези диви места. Въпреки обявените на кръстовището долу 8 км, до селото, разстоянието започна да ми се вижда прекалено дълго.

Забелязах да слиза пешком по шосето млад мъж с туристическа раница, следван от дребно куче. Спрях колата и го попитах далече ли е Губислав. Той ме успокои, че остават само километър-два и няма как да пропусна селото, защото пътят ще свърши там.

След минути наистина асфалтът опря в малко площадче, където се намираше безлюдната сграда на кметството. Стара постройка, килната на една страна, на която някак неуместно бе инсталирана евтина пластмасова дограма.

По-надолу по стръмния склон имаше няколко къщи, които изглеждаха пусти и неприветливи. Слязохме от колата да се поразходим. Село Губислав приличаше не на място обитавано от хора, а на абсурден мираж. Нямаше жива душа, ако не броим едно бездомно куче, което любопитно ни наблюдаваше от безопасна дистанция.

Единственото нещо, което показваше, макар и косвено някакво човешко присъствие, бе ламариненият заслон на автобусната спирка, облепен целия с некролози. Поразходихме се из селото с усещането, че сме се натъкнали на призрачен кораб, напуснат незнайно защо от екипажа си. Чух синът ми да казва повече на себе си, отколкото на мен:

- Много странно място! Обаче усещам някаква особена връзка с него!

Замислих се и му отговорих:

- Може би се чувстваш по този начин, защото някой преди теб е трябвало да тръгне от Губислав, за да стигнеш ти до Глазгоу.

После мълчаливо се качихме в колата и поехме обратно.
Във Вършец останахме само два дни за голямо разочарование на майка ми. Нямаше как - синът ми си бе дошъл за кратко и скъпернически отделяше по-малко от времето си за всеки един от хората, които го обичахме.

Отново седнах зад волана на стария „Мерцедес” и тръгнахме да се прибираме. На края на Вършец бе градското гробище. Смятах да го отмина както съм правил много пъти, но синът ми, също както на онзи разклон за Губислав, настоя да отбия.

Тръгнахме между гробовете да търсим този на неговия дядо. Винаги трудно съм намирал гроба на татко. На него има поставен голям червеникав речен камък, но въпреки внушителните си размери той няма как да не се изгуби сред масивните мраморни монументи наоколо.

Необяснимо е, но когато синът ми бе малък и дори още не можеше да чете, той намираше преди мен гроба, все едно дядо му го вика по някакъв специален начин, таен за всички останали. Тази връзка между детето и баща ми бе твърде мистична, защото те не бяха успели да се засекат на този свят - татко бе починал четири години, преди внукът му да се роди.

Изправихме се пред гроба. Синът ми мълчеше, но без да казва нищо знаех, че е развълнуван. Може би по същия начин както преди няколко дни в онова странно селце Губислав. Предполагах какви мисли го спохождат, докато бе вперил очи в надгробния камък, защото там бяха издълбани неговите три имена, които той бе изцяло наследил от дядо си.

После тръгнахме към паркирания автомобил и аз му доверих, че не обичам да посещавам мъртъвците си на тези прискръбни места, а предпочитам да ги нося в себе си. Иначе при гроба на баща си усещам някаква енергия, която ме кара да си обещавам да бъда в утрешния ден един по-мъдър и по-добър човек. Милан ме погледна и ми каза:

- Според мен няма никаква енергия на тези места. Енергията също е вътре в нас и нея също я носим в себе си.

Вече притъмнява и празният апартамент, в който съм се прибрал изглежда призрачно населен със спомените, които ме връхлитат. Все повече започвам да разбирам, че тъгата ми не се дължи на края на лятото, а на началото на старостта.

Тази възраст обаче си има и своите малки предимства - мога да назидавам децата си съвсем безнаказано, защото те ме изслушват с уважително мълчание. Но понякога се налага да признаем, че не ние учим децата си на някои скромни житейски истини, а те нас.

Като например това, че всъщност никога напълно не се разделяме с хората, които обичаме, защото те живеят в нас и чрез нас. Затова ние сме един жив мост между своите мъртъвци и децата си.

Нашата най-съкровена и истинска човешка мисия е да предадем енергията на добрите, почтените и мъдрите неща от хората, които вече не са между нас, на онези, които ще ни надживеят.

Децата като моите деца и онези, измислените, от ученическото ми съчинение за литературната олимпиада са сами по себе си наша съвест и памет, а не монументите, все едно дали са мраморни статуи или невзрачни речни камъни и все едно дали възпоменават една грандиозна средновековна битка, на която дължим съществуването си като нация или един обикновен човек, на който трябва да съм благодарен за скромното си пребиваване на този свят.

Мъртвите живеят в нас посредством генетичния код, който предаваме на децата си и най-хубавото би било, ако един ден и ние се окажем мъртъвци, живеещи в достойни хора, които ни продължават като идея, път и смисъл. Дълго или късо е разстоянието между Губислав и Глазгоу, между гроба на татко и гроба на котката Чара? Не знам. Само ми минава през ум, че преодоляването на това разстояние е една малка Голгота.

И потънал в такива мисли и трансформирал тъгата си в мъдрост се обръщам към сина си, който сякаш не е в далечната дъждовна Шотландия, а при мен в полутъмната стая, за да му препредам нещо, което ми казва неговият едноименник-дядо:

- Милане, онзи човек с кучето, който тогава рече, че пътят свършва в Губислав нещо се е объркал. Пътят, момчето ми, не свършва, а започва от Губислав!