Йордан Петров

Цяла седмица валя хубав есенен дъжд.
Планинското селце съвсем подгизна.
Покрай дворовете на братята Георги и Недeлчо минаваше пътят, който излизаше към горния край на селото. Техните къщи бяха последни. Оттам пътят завиваше към широката местност - Равнища, където бяха всичките им ниви, над които се трудеха цяло лято. Почвата се бе размекнала и когато се оцедеше водата на Равнища, щеше да се работи по-леко.
Затова помисли Георги, но като погледна към пътя, видя, че дъждът е довлякъл огромна маса пръст от надвисналия скат. Там сега не можеше да мине ни каруца, ни кон. Десетки кубици пръст като огромна камилска гърбица преграждаха пътя. За да се разчистят, трябваха поне два дни работа на няколко души.
Георги знаеше, че брат му едва ли ще дойде да разчиства. За други хора той нямаше да си мръдне и кутрето, защото не обичаше работата, от която самият нямаше изгода. Виж, ако бе за него - ставаше съвсем друг. Такъв си бе още от малък, такъв си и остана.
Но Георги познаваше добре брат си. Знаеше, че може да го накара да помогне. Имаше начин за това.
Той пак гребна една шепа пръст, помириса я и я показа на брат си.
- Истинска благодат е тази пръст Неделчо - каза той. - На нея никой досега нищо не сял. Тя е отпочинала и е готова да даде богат урожай. Ще взема да хвърля малко в градината.
Георги я поръси отвисоко и тя като жива се размърда в шепата му. Погледна брат си и въздъхна дълбоко:
- От нея що пари могат да се изкарат, много пари!
Брат му мълчеше. Последните думи раздвижиха съзнанието му. Душата му неспокойно се разшава.
- Батьо, - рече той с пресъхнала уста - ще ми дадеш ли и на мене да гребна малко пръст?
- Що да не ти дам? - небрежно отвърна Георги. - Да не е от двора ми. Вземи колкото искаш!
- Аз да ида тогава за количката! - разбърза се Неделчо.
- Какво ще ходиш - ей, моята! - каза Георги. - Днеска имам малко работа до града. Като се върна ще хвърля и аз в градината от тая пръст. Като вземеш ти все ще остане нещо и за мене!
- Ще остане, батьо, ще остане! Тя е много тази пръст. Ще стине и за двамата.
И малкият брат запретна ръкави да гребе и пълни количката.
Георги погледна разгорещените ръце на брат си, които чевръсто въртяха лопатата, усмихна се и пое към града. Когато вечерта се върна, той хвърли поглед към пътя и се смая. Голямата гърбица от пръст я нямаше. Пътят бе пометен като с метла.
Скоро дойде и брат му. Буташе изморено количката и едва пристъпяше.
- Батьо, не се сърди! Ама не остана от оная пръст. Даже малко дойде. Не можах да насипя на цялата градина.
- Нищо - рече Георги. - Аз ще си взема от ската. Ти нали очисти пътя. Хайде утре да идем на нивата в Равнища!
- А-а, не мога! Иди ти. Аз малко се уморих.
- Добре! Виждам, че си се изморил - каза големият брат. - Ще отида сам.
После прибра количката си под навеса, приседна и лека усмивка озари лицето му. А малкият брат дори не вечеря - тръшна се в леглото и заспа. В съня си видя цялата своя градина осеяна с големи, жълти картофи. Много, много жълти картофи. Почти като пръстена на ръката му.