Петър Ванчев

Година наред се питам: щом има капитализъм у нас, сигурно има и пролетариат. Но това „понятие” изглежда е забравено. Вестниците, телевизията, литературната критика, партийните централи и дори в-к „Дума” - дума не обелват за него. Уж го обичат, а с мълчанието си връщат историята ни 70-80 години назад, когато е било същото - „ни дума, ни вопъл…” относно българския пролетариат. Днес времето на Димитър Благоев, на Димитър Подвързачов и Георги Кирков отдавна е отминало и няма ни една „Дружна песен” „пак да екне”, за „да живей, живей труда…” Така е било и в началото на миналия век. Тогава дори имената на Смирненски и Вапцаров са знаели малцина.

Литературната критика е била „сляпа и глуха” за тях. Днес тази глухота и слепота се завръщат. Неприлично богатите българи не само че не се интересуват от социалните автори, но въобще не им пука за съдбата на простосмъртните, от които са откраднали „първоначално натрупания си капитал”.

Поради липса на такава кражба /т.е. по „плебейска принуда”/ - преди четвърт век аз почти се разделих с литературата и станах пчелар. От опит знам, че няма ли работни пчели в един кошер, и мед няма да има. А „пчелите-пролетарии” в българския кошер /в прекия и в преносния смисъл/, все повече намаляват. Безкрайно глупав е онзи стопанин, който прогонва медоносните си пчели или им отнема целия мед, та те едва оцеляват. Но както писа Вапцаров в „История”:

„Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…”
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.”

И понеже съм филолог, все пак се питам: къде са днес пролетарските поети на България? Интелектуалци - колкото щеш, но да останеш: “там, където е народа, при народа….”, както е казал Гео Милев, съвсем не е престижно. Затова рядко съм срещал впечатляваща социална поезия, докато не прочетох електронната книга „ГЛИНА” на Георги АНГЕЛОВ (бр. 97, юли, 2017, е-списание „Литературен свят”).

Аз нямам слабост към фрагментарната поезия, която напоследък е толкова „модерна, световна” и смайващо “изящна”! Стихотворенията-фрагменти са като случайни капки дъжд, които не могат да утолят духовната ми жажда. Още по-малко - симпатизирам на онези, които смятат препинателните знаци за излишни. Всъщност излишни са всички автори, които преповтарят формализма от началото на 30-те години на по-миналия век. Но за литература това е незначителен, а не колосален въпрос - както на мнозина им се струва.

Поетът Г. Ангелов е далеч от „безсмъртните ни модернисти”, макар че и при него се среща т.н. метафорична фрагментарност, но тя не стои в основата на неговата поезия. Чел съм почти всичко от този автор, почувствал съм го като духовен събрат, с който, ако не бе Интернет, може би никога нямаше да се срещнем.

А това съвсем не е без значение за оцеляването на себеподобните. Г. Ангелов е поет с отличаваща се болезнена сетивност. Такава сетивност е предпоставка и за сътворяването на запомняща се поезия. Когато „преминава” на социални теми, той се опълчва срещу всички „демократични” канони - явни и тайни.

Г. Ангелов е от онези поети, който мислят твърде различно от литературните тартори и „воеводи” на показ, от големите ни днешни издатели и редактори във вестниците и телевизията. Тези „окумуш хора” винаги си имат „едно на ум” - дали могат да продадат твореца, така че да достигнат до финикийски си келепир. Склерозиралата им съвест не се интересува от друго.

Но никой от тях не би дръзнал да заяви за убития Кадафи:

„Убийците мислеха, че убиват куче,
а всъщност
умираше герой…”

Това „комунистическо” твърдение е в пълен разрез с официалните „демократични” догми.

Нито един от „постмодерните” ни писатели не би дръзнал да мисли така, а след това да направи и своето „антидемократично” обобщение за Новините:

„… за умрелите от инфаркт не се съобщава.
И за всичко направено така,
че утре да си идат
двойно
повече.”

Да, постоянно „си отиват” двойно повече българи - в по-голяма си част от „унижените и оскърбени”, наследници на Смирненски. Така обществото се „само редуцирало”. „А как става редуцирането?” - ще попита някой. - Чрез поголовно обедняване на народа, чрез “алъш-вериша” в днешното здравеопазване и Закона на глутницата в политическата джунгла. За Глутницата обаче се мълчи. Мълчи днешната НЕ пролетарска поезия, днешните Не Вапцаровски и НЕ Смирненски „последователи”. И правото е на страната не на Правия човек, а на Силния. И все пак се намери един поет, който се изповяда в стих:

„Не крадох,
не лъгах,
не почитах други кумири,

ако не се брои
слепотата ми пред Лъжата,
наречена демокрация.”

Но като всеки интелигент той търси вината у себе си:

„…предадоха социализма милиони.
Не съм ли и аз сред тях?”

Риторичният въпрос носи и един социален протест, защото Г. Ангелов заявява:

„…защо да ти вярвам,
че парите са единственият идол,
че класовото общество е вечно
и че не трябва
да го погребем…”

Пролетарската насоченост в стиховете на Г. Ангелов е очевидна - един от приятелите му умира и накрая не се знае дали е имал пари, за да си плати тока, но със сигурност се знае, че е нямал пари, за да си купи лекарства за сърцето…

Затова новият “аполог” на българския пролетариат е твърдо убеден, че „капитализмът трябва да умре”. Действителността обаче е друга - капитализмът не само, че не умира, а и продължава „да мачка хората като хлебарки.”

И ако не дойде вселенски катаклизъм, то алчността ще причина гибелта и на Стария и на Новия свят, щом няма кой да я спре. Читателят симпатизира на автора , когато се взира в неговия „автопортрет”:

„А аз останах да пея на палубата -
снел восъка от ушите си,
оставил всички сирени зад себе си -
за победата
на светлината.”

Ах, този восък в ушите ни! Тази бленувана „победа на светлината!” Кой ли не иска да я види в края на тъмния балкански тунел. За съжаление, както в онзи виц - светлината се оказва „окото на насрещен влак!”… Този тежък „насрещен влак” е действителността, в която:

„Като лавина
е светът безчувствен.

Реката на живота
е блатиста.

Но затова пък
е небето
вечно…”

Дали е така? „Твърде съмнителна е тази вечност!” - ще каже Песимистът. И все пак стремежът към това „в е ч н о  н е б е” е спасителната магистрала за Г. Ангелов. Неговото „небесно око” не се затваря пред псалмите за американската демокрация, която „демократично” „напада свободни страни”, убива хиляди и милиони”… и си мисли, че няма да даде сметка никому.

Не, Световният пролетариат помни всеки неин грях - от Виетнамската война до днес, и трупа доказателства за следващия съдбовен процес. Друг е въпросът - дали Съдът на Историята ще го признае и ще се откаже от услугите на тази стара сводница - американската демокрация, родила не само Лас Вегас в пустинята, но и превърнали самия Вегас в духовна пустиня.

Точно обобщение на цялата човешка вселена е стихотворението за „огромната диня на съседа, в която “плъховете са направили дупка…. За нещастие и със „земното кълбо това се случи”. И все пак Г. Ангелов не е тотален песимист, вещаещ гибелта на света, защото заявява:

„не можем на бунището
да го хвърлим,
по-добре е
плъховете да изтребим…”

„Изтребването” на плъховете съвсем не е лесно. Механично ли ще е това „изтребване”, или с капан и сирене, с отрова или - електронно прогонване - не се знае. Основният въпрос обаче е съвсем друг: Духовното ни „ХЕИ” не трябва да допуска масовото размножаване на плъховете. А затова ни трябват… котки. Само те могат да се преборят с тях.

За съжаление днешната българска действителност/ в това число и литература/ е пълна с всевъзможни плъхове, мишки и мишоци, навирили опашки и грандоманско самочувствие. Повече от двайсет години у нас има твърде много „социални” гризачи и твърде малко котки.

Затова моят апел хората и към поетите, опазили човешкия си вид е: „Дами и господа! Събудете дивата котка у себе си, онази котка, която не чака държавното подаяние, а сама си лови плъховете и мишките, за да прочисти собствената си къща…

За съжаление, както признава Г. Ангелов, повечето сме „завити с дебелия юрган на страховете си”. Прекрасна метафора! И същевременно - твърде тъжна. Защото точно „тежината” на този стар „юрган на страховете” поражда песимизма на автора, че „поезията е „не разкрасената истина за човека”, „който не иска да я научи…” …Следователно - „поетите са безполезни” и „днес не е време за поезия”, както констатира самият Вапцаров.

Но на кой ли автор не е минавала тази мисъл? И все пак в това „питекантропско” време - „питекантропът” е наложително да претърпи еволюция. Участието в тази еволюция е смисълът на днешната поезия и поетът трябва да даде своя принос в одухотворяването на „питекантропа”. Точно това прави самият Г. Ангелов, който заявява:

„Искам преди да умра,
поне веднъж
да видя народа…

….Искам да видя онзи народ,
в който вярваше Левски.

Ако го няма,
ако е мъртъв
необратимо -
ще си отида …”

Тази стихове са дълбоко трагични. Те са „графичният” портрет на нашата маломерна и „бедна България”, защото:

„при беда
дори животните
не се спасяват като нас
поединично…”

Ето я вчерашната, днешната, а не дай Боже - и утрешната Българска трагедия. Защото като индивиди сме значими /и това го доказва спортът в индивидуалните дисциплини/, но щом се „обединим” - ставаме „много баби - хилаво отроче…” А уж: „Обединението прави силата”. НЕ! Не „Обединението”, а „ЕДИНЕНИЕТО прави силата!” - както някога отбеляза Вера Кочовска. Но кой ли ще се осмели да смени закостенелият надпис на Народното събрание, съградено върху някогашно гробище… При все, че костите на мъртъвците под него сигурно подскачат при всяко подобно българско „обединение”…

Хроничната безработица, заради „злорадите кметчета”, в която е изпаднал авторът, го довежда до мисълта, че живеем в „окупирана България”. Като „таен анархист” той смята, че държавата е виновна за социалното ни обедняване. Нещо повече, Г. Ангелов заявява:

„Нямаме си само серийни убийци,
засега
по съвместителство
тази роля
изпълнява
държавата.”

Това е твърде смущаващо обвинение и ако още бе в сила „Законът за защита на държавата”, авторът нямаше да види бял свят, камо ли да има свой сайт в Интернет. Но, слава Богу - свободата ни, макар и в оковите на частната собственост, все още диша…. Все пак твърдението е особено тревожно, защото както вървят нещата, бъдещето българско не се вижда. И какво, че сме имали 1300-годишна история, когато може да ни няма през следващите един милион и триста години?

Затова човек се пита - нима всяка власт е безразлична към тоталното изчезване на нашата нация? Засега отговор няма.

Твърде „натаралежено” е стихотворението „Той решава”. КОЙ е „Той” - не се казва. Но това може да бъде както Днешният Министър-Председател, така и Вчерашният, а и - Бъдещият. Нима преди време „ТОЙ” не беше другарят Живков, на който Априлското поколение поети посвети цяла захаросана Антология, в която на първа страница бе отпечатано впечатляващото четиристишие:

„Тази малка земя, която
Ботев шеметно озвезди,
Левски изведе към свободата,
а Той изведе към висоти….”

Цитираният „социалистически куплет” е на големия хасковски поет Янко Димов. И тук авторът не уточнява КОЙ е Той? Въпреки това „медоносно” социалистическо посвещение за мен Янко Димов си остава един от най-значимите, недооценени поети у нас, но неговите „Железни карамфили” в българската литература няма да увехнат… При Г. Ангелов „посвещението” на Върховния Повелител, заместил едновременно Тангра и Перун, не само че не е „позлатено”, а е „корозирало” до сарказъм:

„Той ни е радостта,
въздухът,
залъкът,
той ни е всичко.

Туморът в нашия мозък
също
е той.”

Така от „световната” дупка, нагризана от плъховете, дойдохме до Болестта на онзи капитализъм, мутирал от размножаването на гризачите, носители на толкова болести в обществото. Иронията е очевидна. И ако социализмът заболя от левкемията, наречена „диктатурата на пролетариата”, то неговият предшественик, а и „временен победител”, е болен от проказата на Частната собственост, която както се знае от Маркс и Енгелс - „ежедневно, ежечасно и ежеминутно ражда” социален антагонизъм.

Този антагонизъм намираме в стихотворението „Паразити”, за които пролетарският поет Г. Ангелов, предвижда заслужено “бесене по фенерите”.

Пак такова „антагонистично” стихотворение е и това за „работника… недоспал, самотен, безпаричен, зажеглен в ярема…” Този „ярем” го има още при Ботев, макар и с фес на главата. Тук няма вехт фес, но яремът си стои и не ръждясва. Така че у Г. Ангелов на места се долавят „ботевски” нотки - в добрия смисъл на думата. Авторът, който има Дух, за да вдъхне живот на своята „Глина”, заявява чрез лирическия си герой, че:

“… възмездието ще е твое.
Вярвам.”

Хубаво е човек да има своя вяра, но освен това трябва и „класова борба”, която за разлика от „старото” Вапцарово време днес съвсем не е „епична”. И как ще е „епична”, когато Синдикатите и Работодателите са „биз-бизе”, ядат и пият на една маса, а на работниците подхвърлят огризките.

Затова у нас дереджето народно ще се оправи чак след Второто социалистическо пришествие. Близко ли е това „пришествие” - не се знае, щом поетът заявява, че „Човекът беше изтрит” и че:

„ човешката история
започва
едва
сега….”

Отблъснат от „демократичното” лицемерие на обществото, поетът става доброволен отшелник и признава:

„Живях уединен,
работих,
страдах.

Студено беше във света…
Овцете
овце наричах,
ала ги и жалех….”

Навярно заради НЕ превръщането на овцете в хора „една холограма на Ботев” ще заплаче пред очите ни.

Въпреки общественото овчедушие, авторът вярва, че колкото и да сме грешни, човешкият Апокалипсис ще се размине. Това е основната теза в стихотворението „Глина”, дало заглавие и на цялата книга:

„Вярвам в глината,
която
още не е станала човек.”

Но коя е тази „необработена Глина”? - Дали са нашите наследници, или Десетото им Продължение - авторът не уточнява. Въпреки тинестото дъно, което дърпа надолу, все пак оптимизмът у него не е загубен.

Да, Г. Ангелов „пуска” своето „писмо” „по стръмните води”, за да го получи всеки от нас. Аз получих това „писмо” и се постарах да разчета неговите „санскритски” и прабългарски послания. Дано сте ги разчели и вие, макар че „слънцето все още се бави”, след „половин век наблюдение”, по думите на автора.

Ние също сме под това изкуствено Слънце, което свети, но не ни топли. Нека премахнем фалшивия му станиол и му помогнем отново да изгрее, така, както в живота се опитва да направи и писателят Влад Ривлин, приятелят на Г. Ангелов, който иска да пробие мълчаливата гранитна стена пред себе си. Нека помогнем на Българското Слънце, на Влад Ривлин, на Г. Ангелов и на нас самите….

Накрая бих казал, че сред изкласилите „наднационални” български поети се появи и един национален литературен пролетарий. Всъщност той не е „чист” пролетарий, защото притежава… компютър. Компютърът днес е оръдие на труда… А който притежава „оръдие на труда”, притежава някакъв капитал и трябва да строи… своя капитализъм. Все пак това не е сериозно „класово” доказателство за някаква принадлежност. С компютър или без компютър - за мен поетът Г. Ангелов си остава литературен пролетарий. А „обикновените” пролетарии у нас отново са заплашени от „Жълтата гостенка” на Смирненски. Естествено - пари за лечение „жълтата демокрация” не дава никому. Ни за тялото, ни за душата!

И може би не е далеч Денят, когато отново ще се появи Тунелът на Безсмъртието в Школата за запасни офицери, за да бъде разстрелян „поредният” български Вапцаров.