Екатерина Каравелова

Откъс от книгата “Екатерина Каравелова. Спомени” - второ преработено и допълнено издание, съставител Мария Антонова

Богоявление (1) 1925  г.

От детинството си имам много малко спомени, защото рано бях откъсната от бащината си къща. Зная, че къщата, в която съм била родена, бе на брега на Дунава. Реката ми се виждаше много широка и насрещният нисък зелен бряг привличаше погледа.

Баща си Велико почти не помня, той се помина първата или втората година, след като вече бях в Русия. Главното лице, аслъ, (2) в къщи бе майка ми Стоянка, отлична разказвачка на безброй приказки и добра песнопойка, която често сама създаваше мелодията и текстовете на песните си.

След смъртта на баба Замфира, майка на баща ми, къщата се продаде за делба на наследниците, а ние минахме в друга по-малка къща на същата улица, днес „Госпитална” № 2. А на мястото на старата ни бабина къща днес е девическата прогимназия, бивша гимназия, гдето аз почнах учителствуването си, след като се върнах в Русия.

От роднините си пазя най-жив спомен за лелица Кирияки, майката на Тодораки Минков, която ме заведе в Русия. Неволен подтик за това решение на лелица Кирияки да ме отведе в Русия дал старият учител Никола Икономов, отпосле свещеник в Разград, бащата на г[оспо]жа Стефана Мирева във Варна.

Това обстоятелство аз научих след завръщането ми. Женското д[ружест]во имало обичай да раздава за празниците плат за дрешки на децата.

След раздаването останали 1 1/2 лакти басма и даскал Никола, който ни беше съсед и много ме обичаше и не ме делеше от децата си, които не бяха малко, казал на настоялките да дадат това парче на мене, за да ми направила майка ми нова рокля за Коледа.

Те се обадили, че майка ми е млада и има богати роднини, та вече приготвено. От него време аз помня първите хубави обувки, сиви с черен лак, дълги, с връзки и сива рокличка, гарнирана с червено.

Майка ми ходеше замислена и често по-дълго се заглеждаше в мене, а аз мислех за пътуването, за чудесата в Русия. Така до деня, когато наистина слязохме до пристанището, изпратени от сума свят - за лелица Кирияки и, за да видят новия голям параход за онова време „Ориент”, който за пръв път идва в Русе.

На мене всичко се представляваше като шега, все едно, както всяка година по „Св. Богородица” през август се ходеше на бълча (3) в Гюргево (4) и в същият ден всички се завръщаха с разни покупки оттам. Но когато параходът тръгна и съгледах сълзите на мама, с хълцане се хвърлих в скута на лелица Кирияки.

От пътуването малко помня, зная че повечето време прекарахме с лелица в кабината или на палубата. В Одеса на пристанището ни посрещнаха няколко непознати за мене мъже. Един от тях ме дигна на ръце и ме прегърна, и с развълнуван глас се обърна към лелица: „Нали това дете е на Стоянка?!”.

Той бил пръв братовчед на майка ми, отдавна бил настанен в Одеса, Петраки Ганев Дочеоглу, търговец. После ни отведоха в неговата къща. Него извикаха по някаква работа и лакеят му сложи трапеза, самовар, чаши и разни хлебчета. Спомена нещо „булка”… Лелица кипна. „Ето още не сме стигнали при Тодораки и вече знаят, че имам неженен Костаки и ми натрапват булка…

Не стига, че Тодораки е женен за рускиня”. Тая бе първата руска дума, която научих и която тъй развали настроението на лелица, „булка” - бял хляб!

Оказа се, че лелица Кирияки не била предизвестила нен Тодораки, че ме води със себе си, и когато пристигнахме в Николаев, гдето по това време бе Южно-славянският пансион на Минков, моето появяване не бе от приятните сюрпризи на семейството - Минков, състоящо се тогава от него и жена му, и две деца, малки момиченца, Саша и Вера - пеленаче.

Аз съм се видяла на г[оспо]жа Минкова по-събудена от българчетата в пансиона и по-спретната, а моите малки познания по немски език, които дължах на едно немско семейство, наши съседи отляво, които много ме обичаха, и у които прекарвах с часове или в тяхната къща или долу на агенцията, гдето служеше един от синовете Камил.

Бедната жена заподозряла, че мене свекървата ме води като незаконна дъщеря

на мъжа й. И то послужило за немалък раздор в семейството, та трябвало нен Тодораки да докарва нен Петраки от Одеса, за да убеди г[оспо]жа Минкова, че съм родена законна дъщеря на братовчедка му Стоянка.

И не мога по никой начин да бъда на Тодораки дъщеря, защото той е забегнал от Русе преди 12 години, а аз нямах още 9 години. И вече подир това жената се успокоила и почнала да ме гледа с милостиви очи, била ми направила дори бяла рокля.

Тия подробности ми разправи мама, когато се завърнах от Москва. И подозренията на жената донякъде са оправдателни, защото нен Тодораки наистина беше голям женкар и често изменяваше на отличната си жена, която бе от много видно семейство.

И по образование, и по възпитание стоеше по-горе от нашия хубавец нен Тодораки. От децата му Саша и най-много отчасти Таня от вторият брак, приличаха по хубост на него.

Главно на своята красота и представителност Минков дължеше своите успехи в живота и Южнославянския пансион, който даде образование на плеяда българи.

Колкото време бяхме с лелица Кирияки в Николаев, тя при всяко оставяние насаме със сина си не пропущаше да му повтаря, че иска, той да ме настани в пансиона, гдето никоя българка не е била, в „баш пансион!”.

Нямам ясна представа колко време прекарвахме с лелица Кирияки в къщата на Минкови, помня, че за мене дните минаваха скоро, почнала бях по малко да разбирам и руски. С някои от пансионерите си приказвахме български.

Д-р Лука Ванков ме помни, че съм знаела много приказки, вероятно съм повтаряла приказките, които съм слушала майка ми да разказва на седенките у дома и които съм запомнила, тъй като аз често заспивах на тия седенки при хурката или в скута на майка си.

От това Николаевско време спомените ми са смътни. Помня веднъж малката Саша счупи една розетка на един от сребърните светипници в гостната стая. При звука на пръснатите по пода стъкла, нен Тодораки влезе в стаята и без да разбере кой направи тая пакост, ми удари плесница, която аз години не можах да му простя.

Не видях как изскочих от стаята и се втурнах при лелица Кирияки, сложих глава на нейните колене и горчиво заплаках: „Лелице, да си ходим, да си ходим!”.

Когато нен Тодораки дойде при нея, тя нещо троснато му заприказва на гръцки. Тя беше от Арбанаси. Говореше и се молеше Богу по гръцки. И моята баба по баща била от Арбанаси, но аз почти не я помня.

В края на ваканцията лелица вече се насити на Николаев и препираше да си върви, но настояваше заедно да тръгнем, тя за Одеса - а аз за „баш пансион”. И наистина потеглихме заедно, тя за към Русе, аз за към Киев.

Там нен Тодораки ме настани в Левашевския пансион и по него време там заварих Стефана Икономова,  днес г[оспо]жа Мирска, Кръстина Бацарова Златоустова, Царева Миладинова, последната бе вече в горни клас, Кръстина Бацарова и аз мисля бяхме най-малките. Аз бях дадена на попечението на една пепиниерка (5) г[оспож]ица Оловянишкова, ако паметта не ме лъже.

Тя усърдно се занимаваше с мене и види се аз също прилежно съм учила, та при встъпителния изпит от подготвителният клас решиха направо да ме преместят във втори клас.

Аз не пропуснах, види се да се похваля за това на домашните си и ще да съм споменала за българките, които съм заварила в пансиона. То ще е послужило на лелица Кирияки да натекне строго на сина си, че не изпълнява нейната воля, изрично настояваше аз да не бъда в обикновен пансион, гдето да има други българки.

По тая причина или по други съображения, аз бях изненадана през януари от дохождането на нен Тодораки в Киев, в Левашевския пансион и от заявлението му, че е дошъл да ме вземе и води в Москва.

За тия няколко месеца бях свикнала с обстановката, привързала се бях към Царева Миладинова, която сестрински ми помагаше сутрин да се обличам и ме закопчаваше, тъй като аз не можех да се справям с копчетата на гърба.

Жив е пред мене почтеният, милият образ на Мария Николаевна Ламанская, която обичаше и много добре се отнасяше с българките. Тя ни държеше парите и неделен или празничен ден ние отивахме при нея и тя грижливо вписваше по три копейки или пет копейки, които ние й искахме за булка или за марка. Помня страха нощно време, когато се случваше дежурна класната дама Дьяченко.

Тя в съня си сядаше на леглото си, скърцаше със зъби и с висок глас извикваше: „Чачалова в угъл!”.(6) Нея през деня тя наказваше и ноще пак на всички ни мира не даваше. Много пъти разтреперана аз се примъквах към леглото на Царева Миладинова да търся спасение и успокоение. Помня Тамара, която ни разказваше страшни приказки, които като кошмар ме преследваха нощем.

Със свито сърце се простих с всички, към които бях успяла дълбоко да се привържа… и завита в кожуха на нен Тодораки из който се подаваха  като малките кенгуру от търбуха на майка си, един студен, ама московски студен ден, от железницата със сани (7) ние влизахме в портата на една хубава къща, недалеко от Арбат, в Афанасиевски переулок.

И преди да слезем от саните, нен Тодараки ми препоръча: „Да не казваш, че сме роднина!”. Позвъни, лакей отвори, пропусна ни да се качим по стълбата, следвайки подире ни.

Редица години аз помнех това замирание на сърцето, тая остра болка, че нен Тодораки ми забранява да се казвам негова роднина…, като че ли ме смята недостойна да бъда негова роднина, че се срамува от мене.

Сълзи пълнеха очите ми, нещо ме душеше, но нямаше вече лелица  да се изплача, за да ми олекне. Широко антре, грамадна зала и голяма гостна стая с тъмно сини мобили - покани ни лакеят в нея и почука на една врата отляво.

Излезе една стара приветлива жена в лилава рокля, с бяло боне на главата, също с лилава панделка и бяла мантилия, (8) бързо даде ръка на нен Тодораки, който почитателно я целуна, като ниско наведе глава пред нея.

Мене прегърна, помилва по страните, покани да седнем - него на креслото срещу себе си, а мене на канапето до нея. Заприказваха, аз мъчно следвах и не проумя много от техния разговор. Измъчваше ме фразата на нен Тодораки. „Няма да казваш, че сме роднина!”.

Като през мъгла и днес виждам неговата висока права фигура да се дига от мястото, пак почитателен поклон, целуване ръка на старата; на мене подаде ръка, до която аз допрях стиснати устни, препоръча ми „да слушам и да уча примерно”.

Той изчезна. Аз останах. Подир половина час дойде Всеволод Николаевич Лермонтов, мъжът на Елисавета Андреевна, които от него ден ми станаха мои втори родители.

От януари 1871 година аз прекарах в къщата на Лермонтови до август 1878  година. Първите дни в тази строго аристократична къща, където лакеите ходеха на пръсти и не се явяваха освен в бели ръкавици ми се виждаха малко нещо скучни подир Левашевския пансион „для благородннх девиц”.

Там в Киев аз минавах нещо като феномен, за няколко месеца прескочила от подготвителния във втори клас!  В Москва Елисавета Андреевна и всички в къщи намираха, че аз лошо произнасям и говоря руски.

Първата седмица бе тягостна, защото повечето прекарвах в къщи: „детето трябва да си почине от уморителния път” и главно, трябваше да ми се приготвят топли дрехи за суровия московски климат.

Когато всичко бе готово и ми се донесе дебелата шуба, която двойно загръщаше гърдите ми с астрагановата яка и астрагановото калпаче, Елисавета Андреевна свика семейния съвет, да обсъдят, где трябва да почне моето учение. Тогава в семейството налице бяха двамата стари баща и майка и най-малката дъщеря София Всеволодовна.

Последната съветваше да ме дадат в институт или пансион, защото намираше тяхната обстановка непригодна за момиче, което се готви за скромното учителско поприще. Старият генерал остави на жена си да вземе окончателно решение.

Аз равнодушно изслушвах доводите на дъщерята и нямах тогава нищо против отиването ми в пансион или институт и, само по-скоро да почна да уча, да не се губи време.

Елис[авета] Андр[еевна] като че ли възприе съвета на дъщеря си и на другия ден (в края на януари или началото на февруари) седнали в купе с грейки под краката и завити в рунтав плед, Елис[авета] Андреевна с мене обиколи Московските институти: Екатерининския, Елисаветинския, Александр[овския] и пр.

_________

1.Текстът е предаден така, както е в оригинала. Подчертаването на думите е извършено от авторката.

2. Наистина, действително.

3. На събор.

4. Град в Румъния на брега на Дунав срещу българския  гр. Тутракан.

5. Учителка-стажанка.

6. Чачалова в ъгъла.

7. Шейна.

8. Късо женско наметало.