ДЪЛГО ЛИ ЖИВЕЯ…
***
Дълго ли живея, още парят ли ръцете ми?
Взрив стаен не е ли цветето?
Добър вечер, нови и обречени,
преоткрити мои, пренасечени.
Приятели и часове -
изпълнили до ъгъл къщата!
Добър вечер, с моето завръщане.
Мъжки изповеди - право на апостоли,
революции и себе си кръстосали.
Ден, разлюшкан от разгул и постене.
И до тебе друг - върху месо и кости…
Всичко гърбом как ли да повтарям
без свещица моя пред олтара.
Вярвай. И в мечтите. Само да ги има.
Във децата си, във свойто име.
Свят във мен.
Влюбен и разлюбван, мрачен, възхитен…
Не мишена. Трябва просто да си цев,
впъната в сърцето.
СЕЛЯНИН
Където стъпиха цървулите,
земята тегне.
И се родиха бурите
неизбегнати.
Спокойно стъпвам
в дирите на тати,
като повик.
Във угари, в баирите
съзирам нечий подвиг.
Земя -
безумието на кръвта!
Началото на всеки мах към синевата.
Аз безпределно вярвам в дързостта
със корени в земята.
ЗАВРЪЩАНЕ
На сестра ми
Селски свят, неизхабен -
вкоренен в сърцето, мълчалив и верен.
Кърът - пак тютюневозелен -
ме очаква в късната неделя.
Съхне по стени напечени денят.
На баира свети в залеза сестра ми.
По пътеки тънки някъде вървят
нейни мисли в моя свят забравен.
Утре ще рисува с учениците си тя
път един, една река и стомна.
И за много още незабравени неща
тя ще иска аз да си припомня.
И съм цял сред южни ветрове.
Зашумял в боази и баири,
лягам в корени, в неясни часове,
притихнал себе си намирам.
И дочувам тънък чучур в песента,
стомна с вятъра засвирила.
Като яребици в стърнища
падат гласовете на пастири.
ДЪРВАРИ
Каква ли зима ще е по боазите,
нагоре по Радунските баири!
Под яростния вятър, по талазите
към завета ще кършат вълчи дири.
Ах, ще е страшна и красива зимата.
По старовремски в стръмното ще трупа.
До пояс ще се врязвате в пъртината,
заграбени от бяло хрупкаво.
И дрезгаво ще чувате секачите.
Ще тръпнат заскрежените ви ноздри.
Ах, дъбова жарава да надкрачите
сред мъжки гласове и гроздова!
БИВОЛИ
О, тъмни, бавни биволи
в забравен път запътени.
Дано сте тежки стъпки вбивали
в корави дни, в реки размътени.
Понесли в топъл ритъм утрото,
към залеза пристъпвате унесено.
Далечен лай на селски кучета
не чувате ли в нощи есенни?
Окапват кротко пред краката ви
листа от дните развенчани.
Пред мен стоите със тъгата си
и своето мълчание.
ИВАЙЛОВГРАД
Оттатък планини,
през канари, полета и сезони -
почти на края на света…
Ивайловград,
притихнал гълъб бял
върху изсъхнали варовици!
Очите ми, очите ми останаха…
От слънце и тютюн
белеят спечени дувари
и дълги пътища,
и думи като влажни гръмотевици…
Сърцето ми, сърцето ми остана
в зелени откоси ливадени,
по речни вирове със облаци
и вечери -
от странни сънища задъхани…
Изтичат равно часове и язове.
Горят отсреща сипеи ронливи.
Изгрява бавно кехлибарен грозд,
оставен на лозницата за мене.
***
Горо ле, безсмъртнице разлистена.
Горо ле, надежда разлюляна.
Вечер в изворите бистри като месечина
слиза бяла Яна.
И не стихват нощите ти бели.
И са диви дивите поляни.
Баладично образа си свела,
още търси брат си бяла Яна…
ЙОРДАНОВДЕН
Кръста, който нося на гърба си -
колко ще тежи, не зная.
Зная тежестта на ботушите си -
кални.
Точно в Марица изток.
В Девня,
Козлодуй
и в песента ми.
И по делници,
и по празници.
Казваха ми: има ден
и ден година храни.
Не умирай,
незахапал
куката на времето.
Днес е време да си жив.
Месечинко ясна,
по Йордановден.
И до рамо - мъжко рамо.
Ще захапя себе си -
вярващ
и вървящ.
Кръстът -
хвърлен като меч -
е във кръвта ми…
ЮЖНА РЕКА
Най-южната река. Като кръвта ми.
И този мъдър селски януари.
Светлее в снеговея тъмен
тук моята България…
От сняг дръвника три пъти разравям.
Разсичам дънери и мисъл.
Между града и селото ли съм забравен,
или съм сам за себе си орисан?
Сърце и глас. И равновесие.
И мирисът на угар. Вървя замаян.
Небето може да е зимно и отвесно -
земята е в краката ми. И зная.
Не чашите, подай кърчаг със вино.
Край бъчвите. Дълбоко като в песен.
Тече най-южната река и рине
брегът, над който съм надвесен.
СВИЖДАНЕ
На жена ми
Дни еднакви, анемично бледи,
безпространствени и безсезонни.
Само в къси, чакани победи
гледам те като икона.
И са странни старите букаци,
вечно тържествуваща - гората.
Глух въпрос в очите ти е кацнал.
Добър ден. Благодаря ти.
Ти дойде. Не казвай нищо.
Помълчи с доверието нямо.
Има огън, чакащо огнище
и едно мълчание на двама.
И сълза като въпрос неказан -
бистра болка или зряла обич?
Цял в очите ти съм врязан -
носталгичен, клетвен и особен.
В святостта на краткото ни време
с тържеството вечно на гората,
тръпнеща и странно уморена,
че си тук, благодаря ти.
***
На С.
Идвай.
Точно в самотата ми присъствай.
В моя страх.
Мълчалива, недостъпна и позната -
идвай!
Като болка между мен и здрача -
идвай!
Сам и стенещ,
аз вися над думите, кънтящи в мене.
Идвай.
… И мъже понякога заплакват
с мъжки плач като молитва.
БОЛНИЦА
Бяла тишина и сухи устни.
Феерично бяла е надеждата.
Тук съм вярващ.
Пари под клепачите ми спуснати
все от мислене и вглеждане.
И гласът на мама като песен
в мен се носи тихо през годините…
Майко моя, богородично надвесена,
ти ли каза:
Вярвай, сине!
ИЗРАСТВАТ ХЪЛМОВЕ
В края на нощта -
почти в последните й мигове…
Когато горе
над града
израстват хълмове.
И по кози стъпки слиза нощен хлад.
Когато птици се събуждат
и звънят дървета.
И лягат сенки под очите…
В края на нощта -
преди да мине тате по росата
към старите хармани…
Замаян от треви пелинови
и от предчувствия…
От себе си забравен.
И от всички.
Разграбен от безкрая,
крача в най-утринния час.
Нека днес да е начало на света.
И света във мен да се повтаря.
ИСТИНА
Мъничка, изгубена река,
стихнали гори -
при нея слизащи на водопой.
Небе -
заглъхнало от синина.
Извисено пладне.
Занемели канари.
Диво. Девствено. И тишина.
Тук ли беше сътворен човекът?
Някъде по тънката следа на пътя
слиза мисълта на мама
и на пръсти,
да не ме уплаши,
иде да ми каже кой съм…
