Лалка Павлова

Мотивът за страданието има своите корени още в библейските текстове. И в Стария, и в Новия завет той е очертан с различните му ипостаси - физическо (глад, болести), душевно (породено от незаслужена клевета, обида, омраза) или е съчетание от физическо и душевно (при нарушаване на ценностната система от обществената несправедливост, от загубата на близък човек, от инвалидност или грехопадение). Независимо от причините за пораждането му, авторите на библейските текстове от Мойсей и литературните кръгове около Давид и Соломон (Старият завет) до евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан (Новият завет), го обвързват с пътя на спасението, като в хода на библейския разказ се оформя цяла поредица от герои мъченици, най-висшият от които е Иисус Христос.
В художествените параметри на различните видове изкуства както ипостасите, така и кръгът на носителите на страданието значително се разширяват, като в различните естетически школи и направления можем, на базата на анализа и синтеза, да обособим два основни типа страдание - колективно и субективно. Разбира се, рязка граница между тях не би могла да бъде поставена, защото въпреки че колективното страдание носи белезите на социума, етноса, расата или религията, отделните му представители го пречупват през призмата на собственото си Аз и много често индивидуалното страдание има своите причинно-следствени връзки в колективното.
Независимо от условността на това разграничаване обаче можем да кажем, че темата за индивидуалното страдание е предмет на интерпретация преди всичко в творчеството на представителите на модернизма, като в българската поезия то е субективизирано най-вече в произведенията на Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Атанас Далчев. Поетичният свят на Боян Ангелов, в чието творчество се открояват интелектуалното начало и психологизмът, е една съвременна лирическа реплика по този проблем. В моменти на изпитания и болезнено отстояване на себе си, човекът винаги търси някакви жизнени опори, които да му позволят да надмогне страданието и да го превърне в своеобразен път за себепостигане - независимо от това доколко успява или не успява да го стори. Мъчителното търсене на три такива опори откривам в стихотворенията „Напуснатата стая”, „Метафора” и „Те чакат”.
Образът на жената обитава поетическите пространства на първите две стихотворения, където тя е представена в статусите си на жената майка и на жената абсолют. В българската литература образът на майката е сакрализиран, издигнат е до пиедестала на серафичното и иконописното - достатъчно е да си припомним „Скрити вопли” на Димчо Дебелянов. Тя стои в началото и в края на живота на човека - тя е тази, която го ражда и изпраща по земния му път и пак тя е тази, която го посреща в света на трансцедентното след смъртта му; тя е изповедникът, който винаги прощава греховете му, тя е и съветникът при разсичането на сложните възли на битието пред кръстопътищата на изпитанията. Именно поради това загубата й е равнозначна на рухване на онази стена, която поддържа стабилитета на мъчително градения дом на собствения ни живот. Загубата на майката отваря в душата такова огромно празно пространство, което никой и с нищо не би могъл да запълни. В такъв план е очертан образът й в стихотворението „Напуснатата стая”.
Паратекстът съдържа символиката на стаята като място на интима, населено с материалните знаци на човешкото присъствие. Членуваната форма на епитета „напусната” подчертава безпределната познатост на тази стая и подсказва причината за страданието на лирическия говорител, в чиято памет образът на майката се идентифицира с идеалното и ангелското. Такъв мотив съдържат началните стихове на творбата:

Умих на майка ми нозете
три дни преди да се помине.

Актът на измиването може да се възприеме в два плана - да се обвърже с първото от седемте християнски тайнства - Кръщението, когато с трикратното потапяне във водата човекът се очиства от първородния грях и личните си грехове, за да се подготви за единение с Бога, или с култовото очистване в езическите религии, включващо измиването с вода като подготовка за жертвоприношение. Извиканият спомен в съзнанието на лирическия говорител след загубата на майката обединява двата плана - сакралния със символиката на числото „три” и езическия, но като че ли поставя акцент върху мотива за жертвоприношението. Усещането за имплицитно напластяване на някаква неназована вина помрачава разума и отприщва изворите на страданието - героят „не знае” и „ не помни” какво друго е казала тогава майка му и дали е предчувствала близостта на края си, но не може да се отърси от мисълта, че може би по някакъв начин е могъл да го предотврати. Силата на това страдание е подсказана чрез детайлизиране на психологическото му състояние, откроено както със стилистично обагрените глаголи, така и с умишленото накъсване на словото от три емоционални паузи, създадени с помощта на две тирета и едно многоточие. Има нещо Далчевско в рисунъка на тази „напусната стая”, която все още пази знаците на майчиното присъствие - така познатата жилетка и очилата й на масата. Героят е безсилен да поправи случилото се, той стои „като слепец в каменоломна”, жаждата му да върне времето назад се сблъсква с разума, осъзнал жестоката реалност, че в имагинерното пространство на тази вече чужда стая „така тъгата се сгъстява,/ че багри цветовете в черно”. Подмяната на пъстротата на багрите с черния цвят на траура в съчетание с образа на времето - влечуго още повече подсилва внушението за онова страдание, под напора на което рухва най-важната опора в битието на лирическия човек и той се чувства изоставен, самотен и изгубен.Затова и видът на това сякаш вече нереално пространство напластява у героя усещането за отчаяние и безсилие да се справи сам с бъдещето, в което домът вече е загубил предишното си очарование на място за уют, топлота, съпричастност и сигурност.
Мотивът за страданието в стихотворението „Метафора” е изведен на друга, много по-усложнена плоскост. Тъй като авторът на творбата (Боян Ангелов) е мъж, очакването е той да интерпретира образа на жената през призмата на мъжката психика. За да бъде дешифриран правилно текстът, налага се, макар и много синтезирано, първо да се изясни проблемът за мъжкото и женското начало. В християнската религия жената е равноправна с мъжа. Според Стария завет тя участва не само в семейния, но и в обществения живот и заема важни обществени длъжности. Многобройните теории за спецификата на Душата - за ин и ян, за animus и anima в крайна сметка водят до един извод: в Душата съжителстват равноправно и мъжкото, и женското начало,като мъжкото има предимно витален характер, но пък е подвластно на смъртта, докато женското носи духовния елемент и поради това стои отвъд виталното. Или казано по-простичко - Душата е единство на противоположностите, които представят „сенчестата” и „слънчевата” й страна. В хода на историческото битие на човечеството виталното мъжко начало постепенно маргинализира проявите на жената в общественото пространство, но въпреки това не успява да покори и акумулира в себе си нейната духовна същност.
Двете начала на Душата са получили своята поетическа реализация в стихотворението на Боян Ангелов „Метафора”. Като изключително интелигентен творец, надарен с психологически усет, той е избрал най-подходящото за темата на стихотворението заглавие. Метафората е една от най-често употребяваните тропи в художествената литература и в буквален превод от гръцки език означава „пренос” на черти от един обект върху друг. Така паратекстът предупреждава, че в творбата ще се интерпретира някакво такова пренасяне. Местоимението „Тя”, с което започва първата строфа, поставя акцент върху женското начало, но диалогичната й форма имплицитно вписва в текста и мъжкото начало:

Тя беше само устни и коси,
и езера - очите й дълбоки.
Прошепна:
- Пепелта ми угаси
да изтече във всичките посоки!

Водещият образ обаче е женският, защото от общо четири строфи, три от тях започват с местоимението „Тя” и преповтарят или частично допълват русунъка на жената, изграден със средствата на синекдохата - устни, коси, очи и глас. Лишавайки този образ от тяло, творецът го енигматизира, превръща го във видение, в метафора за жена, във въплъщение на представата за абсолютната жена. Присъствието на наречието „само” създава допълнително усещането за топене, за изтичане на физическата плът, а акцентът върху очите й - езера дълбоки - налага духовното начало като водещо в образа й. Така „Тя” се превръща в синоним на „Душа” и напомня Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня”. Знаем, че словото по принцип е алюзия за Бога, а фактът, че в цялото стихотворение то е притежание на жената, потвърждава по друг начин, че „Тя” е превъплъщение на Душата в него. В такъв план звучи и единствената нейна реплика в стихотворението: „Пепелта ми угаси/ да изтече във всичките посоки”. Образът на пепелта носи представата за остатък след горене, а тъй като може да гори само тленното, тази пепел е единственото доказателство и за някогашно присъствие на материалното в образа на жената-Душа. Мотивът за страданието е въведен както чрез идеята за топенето и материалното смаляване на образа, така и с глагола „прошепна”. Шепотът асоциира крайната фаза на горенето в огнището на Душата и липсата на физически сили за освобождаване от остатъка на материалното в нея. Във финала на втората и в началото на третата строфа обаче читателят остава с впечатлението за моменти на единение между мъжа и жената, създадено чрез образа на милувката:

Не обеща спокойствие и страст
помилваният полъх
трепетликов.
Помилваните пориви ръмят…

Явно е, че продължилите вероятно дълго време мъчителни усилия на жената - Душа да се освободи от тежестта на „пепелта”, са останали безуспешни: „…миналото бе триумвират / от горести, / компромиси, / провали…”. От силата на страданието е родена молбата към лирическия говорител, който се идентифицира с мъжкото начало, кодирано имплицитно в подтекста на творбата. Умъртвяването на материалното в „пепелта”, превръщането на Душата само в „глас”, „осезание” и „полъх”,постепенно я изчиства и подготвя превъплъщението й в Дух. Но за са се случи това, тя има нужда от помощта на мъжкото начало, само с общите им усилия може „поне / едно / от чудесата да се случи”. Тази помощ е един вид дълг , защото не трябва да се допуска „младите коне”, идващи след тях, да усетят, „че пресушен е мраморният ручей”.Така финалът на стихотворението не само обединява отново двете начала на Душата и осмисля страданието им като необходимо условие за съхраняването на живота, но и превръща творбата в диалог на лирическия говорител - творец със самия себе си.
Текстът на стихотворението „Те чакат” представя един своеобразен квартет на страданието, породено от някаква физическа липса. Лапидарният стил на езиковата му реализация поставя акцент преди всичко върху желанието да се прикрие по някакъв начин маргинализирането на „белязаните”от потока на битието. Превърнат от недъга си (гърбав, куц, сляп, ням) в гротеска на първообраза, създаден от демиурга, човекът преживява драматично липсата, която го е жигосала и поставила в различна социална позиция спрямо обичайната екзистенция. От тук произтича силата на желанието да се открие средството за сливане с общността, което води до травестиен тип поведение - гърбавият се стреми винаги да е с лице към хората, куцият стои неподвижен, слепият „гледа” надолу, а немият „на мълчалив се прави”. Тази фикционалност обаче е валидна само тогава, когато се прави опит да се унифицират с околните. Съвсем друго е поведението им, когато не са подложени на изпитателния ироничен или съжалителен поглед на общността, която по принцип не търпи различието. Осъзнаването на недъга им като причина за маргинализирането от социума поражда патологично болезнено състояние, което рефлектира върху душевността и ценностната система и озлобява „белязания” спрямо света на „нормалните”.
Още в древногръцката и римската литература нарушаването на класическото правило за единство на красотата във физически и духовен план е знак за някаква уродливост на душата. И тук имплицитно е подсказано, че всеки един недъг се е превърнал в белег за някаква духовна липса. Дистанцирали се от кръга на „нормалните”, те създават една нова общност, споена от страданието, негативизма и озлобеността. Спасили се от присмеха на тълпата, останали сами, в един момент те се идентифицират с нея и , заели нейната тържествуваща позиция, чакат на прага да се появи „куцото и гърбаво джудже, нямо и без сетива”. Повторението на заглавието - „те чакат” - разполовява текста на творбата и създава усещане за заплаха, за капан, който лирическите герои са заложили за лирическия говорител. Тяхното садистично тържество над „уловения в капана” само по себе си говори за крайна деструкция в нравствената ценностна система и води до прозрение, което има обобщаваща функция - всеки от нас носи някакъв недъг. Финалът е амбивалентен - образът на джуджето (куцо, нямо и без сетива) от една страна олицетворява хтоничните сили на злото, стаено в нас, но от друга страна - лишеното от обема на податливата на греховност плът джудже има по-голяма сила на духа. То е проницателно, мъдро, знае тайните на природата и може да бъде добър съветник. Двойствеността на образа му поражда и двойственост в тълкуването на финала - идентифицирането на лирическия говорител с джуджето може да се възприеме и като дар от Бога, и като божие наказание. Въпросителната форма - „господи не съм ли аз това” - дава възможност читателят сам да избере своя отговор. Целият текст е написан в модернистичен лапидарен стил без препинателни знаци и главни букви и поради това звучи като една реплика-въпрос, отправен към Бога. Читателят обаче остава с усещането, че висшата функция на арбитър е предоставена на него - той трябва да открие и осмисли отговора, защото този отговор се отнася и за самия него. И за всеки един от нас.

——————————

БОЯН АНГЕЛОВ

НАПУСНАТАТА СТАЯ

Умих на майка ми нозете
три дни преди да се помине.
Пророни: „Нещо не наред е,
защото все ми стинат, сине!”
Предчувствала ли е - не зная
и друго каза ли - не помня…
Стоя в напуснатата стая
като слепец в каменоломна.
Жадувам с цялата си воля
да зърна мама пред вратата.
Жилетката й е на стола,
на масичката - очилата…
Но друго разумът навява.
Пространството имагинерно
така в тъгата се стаява,
че багри цветовете с черно.
И времето като влечуго
пълзи в обратната посока.
Не предвещава нищо друго,
освен реалността жестока.

МЕТАФОРА

Тя беше само устни и коси,
и езера - очите й дълбоки.
Прошепна:
- Пепелта ми угаси
да изтече във всичките посоки!

Тя беше осезание
и глас,
след който можех да не бъда никой.
Не обеща спокойствие и страст
помилваният полъх
трепетликов.

Помилваните пориви ръмят
подобно богомилски катедрали,
а миналото е триумвират
от горести,
компромиси,
провали…

Тя беше устни, молещи поне
едно
от чудесата да се случи,
да не усетят
младите коне
че пресушен е мраморният ручей.

ТЕ ЧАКАТ

Поискат ли
недъга си да скрият
гърбавият
с лице към хората застава
куцият е неподвижен
гледа
надолу
слепият
а немият
на мълчалив се прави
останат ли сами
те чакат
чакат
на прага
да се появи
куцото
и гърбаво джудже
нямо
и без сетива
господи
не съм ли
аз това