ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Преди седемнайсет години, край кървавите тогава води на Струма, падна пронизан от куршума, Димчо Дебелянов. Падна тоя, чийто живот беше наниз от страдания и лишения.
Трябваше едно парче олово и седемнайсет изминати години, за да се разбере каква голяма загуба претърпя бедната ни литература, и в частност, още по-бедният ни хумор, с ранната смърт на Димчо.
Но кой разбираше тогава гладния, бездомния бохем? Подаде ли му някой ръка да го избави от мизерията и глада, в които той бе затънал до шия? И дойде безумието - войната, която ведно с хилядите народни синове, помете и Дебелянова.
И днес чествуват паметта на Димчо и тия, които на времето отвръщаха лице от дрипавия бохем!
Какво лицемерие, каква подлост!
Г-да, Димчо и без вашите лигавения добре е разбран и оценен, както тогава от малцината свои приятели, тъй и сега. Човекът, в чиито песни проличаваше един стремеж към волност, слънчев живот и любов към „човека брат” не ще се забрави.
И въпреки ранната му смърт, неговите волни песни ще пребъдат.
——————————
в. „Мента”, г. 1, бр. 3, 22.10.1933 г.
