Димитър Аджемов

Разкъсаха се струните на една златна творческа арфа, която отрони толкова тъжни и обайващи песни над родните ни угари…

И трябваше като че ли тези скъпи струни да се разкъсат, за да почувстваме по-дълбоко, че трябва да загубим някого, за да го потърсим и оценим.

Ние, българите, сме такива: ние сме свикнали да тачим, да издигаме паметници на своите слънчеви синове само когато те бъдат погълнати от мрачните чертози на небитието.

А когато ги срещаме живи, когато ги виждаме пред нас да страдат, да изгарят в отровните пламъци на нуждата и мизерията, когато ги виждаме разпънати на кръста на човешката злоба, ние никога не протягаме ръце да изтрием сълзите им, да им помогнем, да събудим поне една кратка радост в техните измъчени сърца.

Мъртъв е вълшебникът на българското художествено слово, мъртво е тялото му, но духът му, песните му ще живеят вечно и вечно ще пребъдат над света.

Защото, тленни са земните съкровища, тленна е лъжата, суетността, с които ние всеки ден храним душата си, и тленно е кървавото вино на тщеславието, с което я поим.

Вечни са творческите видения на душата, вечна е истината, която лежи в тях, вечни са песните и жалбите на поета.

Българската литературна нива, в която най-голям сеяч бе Йовков, загуби много, загуби много българската общественост, загубиха много и всички българи. Защото няма го вече магьосникът да седне при нас, край стария плет на „Антимовския хан”, да ни пее тъжните песни на равна Добруджа и да ни разказва тихите „Старопланински легенди”.

В печал и мъка е потънала и българската сцена, защото тя загуби оня, който й даде „Албена”, „Боряна” и „Милионерът”, оня, който запали в нея първите големи свещи на българската драматическа литература.

За вълшебника на българското художествено слово, който даде много радост на света, а сам живя без капка радост, ще скърби целият български народ, но най-много ще скърбят онези, които го обичаха и като човек и като певец, и които са изпитвали наедно с него горчивините на нашата действителност.

Българската действителност!… Тя оскърби много наши слънчеви деца, строши много творчески арфи и отрови със своята клюка и завист може би най-добрите синове на българския народ…

Ще минат много дни и колкото повече ние ще се отдалечаваме от първенеца на българската литература, толкова повече ще разберем силата на неговия творчески дух и толкова повече ще го обикнем.

Сега можем само да скърбим и наедно всички да кажем за големия човек и за големия художник на българската реч:

- Той наистина живя и затова нека бъде вечна паметта му!…

——————————

Варненски общински вестник, бр. 14, 1.11.1937