Николай Христозов

РОДИНА

Аз може би съм ням от много мисли.
От много звуци моят стих мълчи.
Преваля нощ.
А листът е изписан
единствено от моите очи.

Да.
Ти не пожела да проговориш.
Не ме повика в свойта висина.
Остана там, в бездънния прозорец,
далечна,
недостигната,
една -
със белите крила на планините,
с венеца на зелената гора,
с червеното мълчание, зарито
като наследство в твоите недра.

Едно замислено, огромно знаме,
далече от слова и суета,
което върху нас се свежда само
веднъж:
когато лягаме в пръстта.

НОС КАЛИАКРА

И тръгвам с тебе.
Сякаш от звездите
над мене слизат древни ветрове.
И твоят порив към море открито,
опънал като мост и меч гранита,
към вечния простор
и мен зове,

О, ти не си ли
мисъл Аспарухова,
протегната през хаос и тъма
към сребърното тайнство на утрото?
Не си ли жест, във времето нерухващ,
повел след себе си
една земя?

Преливам се в съня ти,
и трепери
под мене смътно копие в пръстта.
По дланите на камъните черни
се стичат струйки пясък и отмерват
на българското време
вечността.

РАЗГРЪЩАМ ВЕСТНИКА

Край дървен мост -
убити партизани.
Хоризонтална походна колона.
Глава, увиснала като икона
на дръжка,
взета от раздрано знаме.
И Аржентинеца
в куртка кубинска
върху скалите боливийски,
тъмен,
с коси,
пълзящи като черни мълнии
към глъбините на пръстта…
Над всички
печалното сияние на подвига,
което
с вятъра ръждив
се смесва…
Поезия?
Изкуство?
Слава?
Вестникът
след миг ще се взриви от моя поглед!
Каква е тая страст
непроходима?
Защо убивате
човека? - питам.
Когато цели милион години
природата не е създала
нищо,
което
може
да го замени…