СТИХОВЕ
ВАНГЯ
Между тополите течеше Струма
и носеше водите си на юг,
а ние стъпвахме по ланска шума.
Каква ли сила ме доведе тук?
Прадревна долина! Опияни ме
не толкова, което в теб видях,
а туй че глас извика ме по име
и ме избави от ненужен страх.
Между тръстиките, сред толкоз дребни,
но вплетени в съдбите ни неща,
те - изворите вечни и вълшебни -
димяха в бъдещето на света.
Излъчваната бавна бяла пара
рушеше и твореше космос цял
от сънища, надежди и от вяра.
Светът какво до днеска е разбрал.
Не зная. Но сред още снежни хребети
димеше минералната вода
и в нея гъските - същински лебеди -
в захлас се гмуркаха на свобода.
А тя - водата - тайнствено шептеше,
за болки и за мъки земен цяр.
И от къщурката на Вангя беше
прозорецът премигващ дневен фар.
И аз усетих своята посока
сред черния мравуняк от съдби
и свойта цел - като небе висока -
и своята победа може би.
Край Рупите се вдигаше нагоре
загаснал кратер в облаците чак.
И през дима сред южните простори
към Петрич бързо запрепуска влак.
И се изглади вдлъбнатата рязка
върху челото ми. Бях пак поет.
И чувствах как невидим поглед тласка
съдбата ми - през времето - напред.
ПАМЕТНИКЪТ НА ЯВОРОВ В ПОМОРИЕ
„Аз не живея, аз горя”
Вълна след вълната… И тъй до безкрая.
Пронизан от вятър сред ада, сред рая,
вихрушка в Пирина, сълза до морето,
с дъха на пелина, вгорчил му сърцето,
наметнат със здрача, загледан в крила
на гларус от свойта крайбрежна скала,
загледан в Атон, и във Вардар загледан,
споен с монотонния изстрел последен,
отричан, въздиган, надвесвал над бездни,
възкръсвайки мигом през битките звездни,
омълнен, препасал кама и пищов,
сърцат и опасен, и огън, и зов,
поет и апостол в хайдушките друми,
явление в Костур, и цел за куршуми,
потеглил към своя Илинден, обречен
да бъде сред воя и сутрин, и вечер,
опърлил с мечти Поморийския бряг,
той в свойте светини възвръща ни пак.
…Далече е Мина, далече е Лора.
Което премина, бе буря в простора
и буря в душата, безбожно ранена,
и песен запята, от кръв озарена.
Той сън бе в живота си, който звъня,
и истина стана дори и в съня.
Той пуква гранита, от който е правен,
и среща вълните почти богоравен
и слънцето - древно, но вечно махало,
въззело се гневно, за малко поспряло,
и с поглед - политнала птица - оре
безбрежното синьо на Черно море.
Вълна след вълната… Вълна след вълната…
Почувствал крилата на морския вятър,
понесъл сам кръста на време страдално,
в гълчавата пъстра пак всичко би дал, но
какво ли повече - в това не греша:
на цялото Българско - цяла душа.
ЧУВСТВО
На Стоян Бойчев
Че нямаше да е дъждовно, - и змиите разбраха даже -
туй време, дето в планината през август сменя се за миг.
Наоколо бърда и чуки стояха като вечни стражи
и носеше се хвойнов мирис из необятния светлик.
По земната зелена кожа слепяха слънчевите шарки,
раздвижени от бавни сенки на облачетата над мен.
Вървях по борови пътеки с игли кафяви и шишарки
и също като висинето бях млад, и лек, и просветлен.
Кой можеше да се досети, че аз като планинско лято
ухаех, сякаш не живеех, а с чистите цветя цъфтях,
че бях обсебен и погълнат от чувство странно и крилато,
че с хоризонтите се сливах, че бях безкраен като тях.
И стига ми това - да нося високото небе нататък,
и лятото високо, топло - през неизбежната мъгла,
и тоя дъх на цяла вечност - в живота, като цвете кратък,
и туй безсмъртие небесно, дарило корена с крила.
ОРФЕЕВИ СКАЛИ
На Лиана Даскалова
Орфей, какво направи с простосмъртните?
Защо запали тленните сърца
с божествен лъч. И ги осъди да се лутат
между безсмъртие и смърт,
като подхвърляни слънца по хълмите родопски,
които ту залязват, ту изгряват.
Скалите ти, изваяни от боговете,
неземно гладки, с фантастични форми
и с дълги бели жили, сякаш
чувствителните струни на древната ти лира,
зашеметяват погледа на звяр и птица;
и някъде помежду тях расте
единствената билка за амброзия -
напитката за вечния живот.
Хилядолетията като сенки ги докосват.
И южния тракийски вятър шепне
и с тласъците си - незрими пръсти -
във времето безкрайно съживява
мелодията им, дошла изпод земята, тихо
възнесена на ангелски криле.
Не всеки я усеща;
но хрисимо стоят
овчарите, стадата им по пасищата долу,
особено по залез;
и колко душни хижи
вратите си за ведрата мелодия отварят,
където с устни жадни и с очи от ореоли
до късно не заспиват знойните им Евридики.
ЗЕЛЕНИЯТ ДОМ
На Николай Христозов
Държи те в потна огнена прегръдка юни.
Потапяш топъл поглед в бялнатия сняг
по витошките зъбери и туй е знак,
че снежната им ведрина ще те целуне.
И затова ли бързат белите нозе
на кротките брези, запътени нагоре,
где Господ-Бог не слага никога резе
на свойте възнебесни ясни кръгозори.
Треви и билки като цветно деколте
гръдта на Витоша упойват с аромати.
И над грамадите, над птиците крилати
подобно ореол денят голям расте.
Медът му благ сладни на сухите ти устни
и се разлива в жилите като балсам.
Додето жълтото крило на залеза се спусне,
смирения ти дух не се усеща сам.
И твоето гнездо е всякъде, където
докосва с радост погледът ти просветлен -
в зеления пейзаж, неподатлив на тлен,
във вечния потаен лес или в полето.
ГЕРГЬОВСКИ ДЪЖД
На Никола Инджов
Разтваряй жадна шепа. В нея
голяма капка ти задръж.
Над тебе сребърен вилнее
най-краткия гергьовски дъжд.
Измил души и керемиди,
обрулил мек черешов цвят,
той си отива както иде,
без бряг в пороите разлят.
Той като младост си отива,
но помни се и то така,
че цял живот тупти щастлива
- под капка - твоята ръка.
И цял живот си ти дамгосан
от бялата й чистота,
и цял живот си омагьосан
от светли облачни ята.
И цял живот вървиш по пресен
килим от цвят безумно бял
и волната си млада песен
си пял и пак не си изпял.
ПЕТРИЧ
На Евтим Евтимов
Ако заспиш в града южняшки,
ти ще сънуваш кротко кея,
на който ще те лъха нежен,
забравен, бял и син, Егея.
А в близкото поле ще тича
със шум Струмешница на юг
и ще усетиш, че си вечен
в света… и преди всичко - тук.
Я яворите ще ти шепнат
с най-старата си скрита сила,
че като тях и ти си воин
от свитата на Самуила.
Разперили ръце и стволи -
и ти, и те - към небосклона,
в очите ви искри ще пали
България като икона.
И с ласка тиха ще те люшне
Беласица на свойта люлка
и ще разцепи тъмнината
една звезда или светулка.
Разсъмне ли, ще се разпукне
най-едрия градински нар
и ще се носи прасков мирис
от пъстроцветния пазар.
И Петрич - весело гъмжило -
в деня си огнен ще те вземе,
на рамото ти длан ще сложи,
ще ти даде възторг и време,
сърцето ти ще омагьоса,
ще те накичи с билка-цвете
и от листата и тревите
с най-бисерна роса ще свети.
МОРЕ И СУША
На Никола Радев
Морето свети в сини заливи
и, люшнато от ветрове,
с вълни запенени и палави
брега си пясъчен кълве.
И чайките нагазват в пяната,
замаяни от светлина,
и тя ги носи към простряната
гореща, прашна равнина.
Но тази суша със колибите,
с мухите, с мириса на тор
е само гробище на рибите
и няма влажно-син простор.
И нейните вълни са каменни,
и мъртъв - твърдият им свят.
Там стъпват чайките измамени
и литват с крясъци назад,
където вечното люлеене
огъва морската черта
и е едно безкрайно пеене
живеенето и смъртта.
ВЕНЕЦИЯ
На Здравко Недков
Венеция, която все е жива,
Венеция, която не умира.
Една мечта, изглежда, е щастлива.
И лъч един, не остър, не рапира,
в сърцето се промъква и го гали,
и го стопява, сякаш е от восък.
Дочуваш звуците на мадригали,
а в погледа тъмнее жалък просяк.
И слънцето, и него запомни ти,
и стъпка дай на белите мостове,
защото те - напрегнати магнити -
ще те държат над своите основи.
Ще те държат над клюки и пазари,
и над души търговски, пошли, дребни,
за да усетиш слънцето че жари
и за да вникнеш в истини вълшебни.
Ще те държат над мисълта, че тъне
Венеция в изконното си ложе
и че й сплитат цял венец от тръне
каналите венециански… Може…
Но като гълъбите от Сан Марко,
които вече стават друга тема,
усещам аз безсмъртието ярко
на пъстротата, дето се въззема.
