Димитър Златев

Когато Нестор Чуклев слезе от рейса в котловината на Рупчос, слънцето се беше извисило и окъпало всичко в ласкавата си грейка, прогонвайки утринния планински хлад. Тази тридневна ваканция за гроздобер го зарадва повече и от гимназистите. Докато следваше в Германия, се запали по туризма и бе решил да обиколи всички планини и хижи в родината. Сега беше дошъл редът на Персенк. Едно име, което го привличаше със загадката на тракийската митология и будеше асоциации с осанката на руса славянка.
След като се огледа на всички страни, дълбоко вдишвайки чистия въздух, метна на гърба раницата и с размерна крачка пое на запад. Първата му почивка бе далеко отвъд селото. Не че се чувстваше уморен, но не издържа на изкушението на студения чучур, бликащ в шепата на зелен валог. Наоколо по шубраците се бяха пръснали множество кози. Едри пръчове лениво бяха налягали, а край тях пъргаво и закачливо подскачаха козлета. Те се опитваха да го приближат, но още не успяваха да преодолеят някакъв инстинктивен страх.
- Бай Маноле, бай Маноле, чакай, тебе търся! - извика някой откъм пътя. Беше облечен в зелени дрехи и фуражка, както ходят горските стражари.
Чак сега Нестор забеляза, че, недалече, на камък край пътя седеше човек, може би козарят. Онзи се отзова и се изправи. Беше твърде странен на вид: захабена офицерска фуражка захлупваше лицето, обрасло с негледана прошарена брада; куртка без пагони, препасана със сиджимка; бозеняв шаечен брич и гумени цървули. Но в наперения му вид нещо подсказваше, че това е белег, не толкова на сиромашия, колкото на някакво пренебрежение към спретнатия вид на балканджиите. Нестор се заинтригува и, използвайки незабелязаното си присъствие, се заслуша в разговора им. А те говореха високо, както говореха всички селяни, раснали на простор и непритеснявани от някаква етикеция.
- А бе, Маноле, докога ще ме разкарваш по баирите? - явно ядосан, говореше горският в движение. - Няма ли най-сетне да мирясаш? Пак си ройнал козите в забраненото.
- Къде пише, че е забранено бе, Запряне? Какво има да се варди в този закелевял храсталак? А козите Господ така ги е създал, да се хранят с шума и клонки. Забранено било…
- Аз имам заповед от кмета: сгащя ли те в забраненото, нов акт да ти съставя.
- На вятъра си говориш, горски! Запомни какво е казал още древният грък Ксенофонт: „Не е достоен да заповядва онзи, който не превъзхожда оня, на когото заповядва.” Та и твоят кмет не е достоен да заповядва на запасния капитан Манол Манолев. Ясно ли ти е?
- Съвсем не ми е ясно, защото аз представлявам властта, а ти не й се подчиняваш.
- То затова се приказва: „Дай на българина власт и той започва да се разполага като в неприятелска държава”. Аз съм си в нашата държава, а не в окупирана, затова няма да се подчиня на властта.
Горският го прекъсна сърдито:
- Прав е директорът на горското като викаше на кмета, че си анархист.
- Браво бе, аман! Значи, когато през двайсет и пета ни пребиваха заради лявата идея, не бях анархист! Когато през четиридесет и пета воювах на фронта с хитлеристите за народната власт, не бях анархист! А сега, когато не признавам тезата на твоя горски директор, съм бил анархист. За мене има по-важни причини от неговите теории: трябва да се развива козевъдството, защото в нашия беден край без козе мляко и пастърма за никъде не сме. Аз държа на правото на народа, затова кажи на твоя недоучен кмет какво е казал още Робеспиер пред Революционния Конвент: „Първото от правата е правото на съществуване; първият закон на обществото е осигуряване на средства за съществуване на всички членове на обществото!” - той доволно прокара шепа по брадата си.
- Хич не ме интересува какво е казал твоят Робеспиеров. Щом си в забраненото съставям ти акта, пък нататък сам се оправяй! Нали си бир парче адвокатин…
- Ааа, това ли ти е зорът? Тогава пиши, имената ми ги знайш. Към тринайстия акт ще прибавя и четиринайстия. То, аслъ, най-бързо се научихме да обличаме в закони беззаконието… Ама срещу правото на силния аз ще изляза със силата на правия! - гордо изрече той, доволен от ефективната игрословица, която горският едва ли проумя. - Давай да го подпиша и се омитай, пък Манол Манолев ще съумее да защити и своята правда, и народните правдини!
Настъпи пауза в словесната канонада. Горският откъсна акта, подаде му го и със задоволство прибави:
- Дотук, значи, две хиляди и осемстотин стават. Държавната хазна няма да се откаже, даже „мерси” ще ти рече…
Козарят изломоти нещо неразбрано, но жестът му към горския значеше: „Абе, върви по дяволите!” Той мълчаливо го изпрати с поглед, но явно възбудата му не беше преминала. Разкопча куртката и ризата под нея, като че нещо го давеше; направи няколко отсечени жеста с ръка, после се покачи на камъка, където преди бе седял, и обърна очи към налягалите кози. В погледа и стойката му туристът долови някаква неестествена екзалтация:
- Господа съдии и уважаеми съдебни заседатели! - патетично започна той. - Заставам пред вас с надеждата, че компетентно и безпристрастно ще разрешите следния казус. Горските власти твърдят, че козите са смъртен враг на българската гора и затова трябва да бъдат унищожени до крак. Аз опонирам на тази хипотеза. Откак свят светува има и кози, и гора, без да се нарушава мъдрото равновесие в природата. Пътешествениците по нашите земи са писали за неизбродната Селва Булгарика. Кой я доведе до жалките й останки - козите или хората?
Да допуснем, господа съдии и съдебни заседатели, че и козите имат някаква вина. Но лесоустройствените мероприятия ще дадат своя ефект най-рано след петдесет години, а балканджията и неговата челяд сега искат да ядат. Затова аз няма да затрия своето стадо и ще заделям расови пръчове за всички села в района. Не се смятам за виновен и ще платя четирнайсетте акта на горските. Но аз вярвам във вашето справедливо решение и оправдателна присъда. Ще си позволя да завърша своята пледоария с думите на великия английски поет лорд Байрон: „Този, който се труди за народа, може би действително да е беден, но той е свободен!”
Ораторът слезе от камъка, надигна манерка и жадно пи. Когато я сваляше, погледът му изненадано спря върху непознатия турист. Нестор спонтанно изръкопляска, за да се избави от неловкото положение на неволен подслушвач.
Козарят отначало се стресна, сетне се усмихна и с бързи крачки се насочи към него.
- Добър ден! Кой сте вие, Ваша милост?
Туристът се изправи почтително.
- Нестор Чуклев - гимназиален учител, доктор по класическа немска литература от Лайпцигския университет. Добър ден!
Селянинът удари пети по офицерски:
- О.з. капитан Манол Манолев, почти магистър по право! - и енергично се ръкува. - Казвам „почти” - девет семестъра в Алма матер и десети в тюрмата на професор Александър Цанков.
След това официално представяне неловкостта бързо се стопи. Подхвана се разговор за времето, но бързо премина към незаглъхващия още конфликт. Козарят се усмихна, посочвайки към налягалото стадо:
- Видите ли ги моите довереници!? Нямат право да са недоволни - и нахранени са, и юридическа защита им е осигурена. Надвечер, като ги напоя на реката, ще преметнем още една страница от календара.
- Ами толкова мляко какво го правите? - попита гражданинът.
- На мене кило мляко ми стига - отвърна козарят - Нали съм самичък, нямам семейство. То някои роднини и съседи си надояват за децата, а другото - козлетата го избозват… Затворя ли стадото, идва ред на духовната храна… Някога, като идваш насам, непременно ще ми гостуваш: ще ти покажа библиотеката си. И аз не съм чужд на немската класика: Кант, Хегел, Фоербах, Маркс и Енгелс… Отзарана прелиствах „Диалектика на природата”… То доста от книгите ми се пръснаха, ама по-добре ли ще е да стоят заключени и само аз да им се радвам? Без тях съм загубен. Понякога, като ме налегне съклет, неврастения по научному, място не мога да си найда. След време ми преминава: разсейвам се с козите, поизлизам из село - с един ще си поприказваш, с друг - ще поспориш… Пък и нашият край има ли го другаде? - гледай каква хубост, какъв въздух! Рай Божи!… Ами вие накъде? Към Персенк ли? Да не беше стадото, тръгвах с тебе - три дни ще те развеждам, докато капнеш от умора и се преситиш на красоти.
- Ами актовете? - върна го учителят към предишната тема. - За толкова много пари спомена горският?!
- Той, горският, да плаши зайците! Мене деветоюнската власт не ме уплаши, та сегашната ли! Да знаеш от мене: едно е да се бориш срещу една тирания, а съвсем друго - да защитаваш завзетата власт. Та и нашите много скоро го подкараха през просото. Затова и все по-често се спречкваме. Много се ядосват, когато им запушвам устата с думите на самия Ленин: „Докато има държава, няма свобода. Когато ще има свобода, няма да има държава”. Аз съм свободен човек и съм извоювал правото да говоря истината. Не ламтя за постове, та да се съобразявам какво ще кажат. Нали помните какво бе казал мъдрецът от Ваймар чрез своя Фауст:

„На мъдростта последните предели
постигнах днес: живот и свобода
добива само този, който смело
ги завоюва всеки ден в борба!”

Той замълча с възторжен поглед, после усмихнато прибави:
- Дано само не съм се изложил пред един германист… Тя и вашата не е лесна - да преподаваш немски език след разгрома на нацизма. За простотията и Гьоте звучи като фашист…
Учителят се усмихна в знак на съгласие и се изправи. Сладък му беше разговорът, но го чакаше дълъг път. Той презрамчи раницата, пое в лявата ръка туристическия бастун и здраво стисна десницата на стария козар. Неочаквано за самия него, от устата му се отрони, като заклинание:
- Licht, mehr Licht!
- Светлина, повече светлина! - като отзив на парола Манолев преведе Гьотевите думи.
На няколко пъти Чуклев се обръщаше назад, за да помаха за сбогом. Козарят все така стоеше изправен край чешмата и в цялата му фигура имаше нещо от библейските пророци.
Вечерта пред камината в хижата Чуклев изживяваше сладостта от топенето на умората, ала съзнанието му все така беше обсебено от срещата с козаря. Нещо първично и мъдро излъчваше общуването с него. Нещо странно и загадъчно криеше съдбата му. Когато хижарят приседна край премигващите главни, Нестор го запита познава ли козаря.
- Ааа, Манолев ли? Че кой не го познава? Сложна е тя неговата - да му се възхищаваш ли, да го съжаляваш ли… На млади години, като студент, не му дали едно тукашно момиче и той предпочел за цял живот да остане сам… През 25-та година го арестували като комунист. Колко бой е изял, той си знае. Една нощ в тъмното ги натоварили на камион, а след тях - жандармите. След разстрела броят труповете - бре! - един не излиза… А под брой ги изкарали и натоварили. Пък то какво било - в мрака и суматохата той се пъхнал под камиона и се вкопчил в каросерията. По пътя някъде - паднал ли, пуснал ли се е, но се избавил от разстрела. Може от удар да е било или от преживения тормоз, но за доста време се побъркал. Сетне оздравя, чиновник в кооперацията беше, та даже и интендантски офицер на фронта… Ама пак понякога изпада в помрачение за известен период… След Девети му имаха уважението като на стар комунист, но през последните години не е много на почит. Властниците го избягват, разправяйки, че е луд. Но май така думат, защото не им мълчи. За много работи ги заяжда и, нито от глоба го е страх, нито от лагер. Пък и нямат очи да го пратят в лагер. По-лесно им е да рекат, че е смахнат…
Нестор слушаше внимателно. Много детайли от мозайката на една човешка съдба сега идваха на мястото си; много логически връзки за странното му поведение сега си пасваха. И той се вричаше пред себе си, че при удобен случай ще го посети.

ПОСЛЕПИС

В началото на шейсетте години пристигнах с група ученици в пиринската хижа „Дамяница”. Тук свършваше двайсетдневният ми поход през Родопите и Пирин. Това ми даваше самочувствие на турист от класа. Вечерта най-неочаквано се срещнах с някогашния си учител Нестор Чуклев - онзи, който бе запалил у мене туристическата искра през ученическите ми години беше останал все същият - слабоват, изпечен, самотен и фантастично предан на планините. По едно време, свързал нещо с мястото на тръгването ни, ме попита познавам ли един странен козар от нашия край. Казвал се Мануилов или нещо подобно. Отначало се замислих, но после се досетих за кого пита.
- А, да - отвърнах.- Само съм го виждал един-два пъти, но от мои ученици съм слушал интересни неща. Нещо все бил в опозиция на властта, не искал да влезе в ТКЗС-то. Накрая го принудили да продаде любимите си кози. Жалко, че не дочака времето, когато козето мляко бе обявено за най-сходно с майчиното и особено полезно за тежко болни. Сега живеел като отшелник. Четял вкъщи и почти не излизал. Ами вие откъде го знаете?
- Слушал съм за него - отвърна замислено той, но явно оставяше нещо недоизречено.
Разговорът ни по-нататък се запъна. Смрачаваше се. Над островърхия Газей се показа бледа луна. Зад хижата забръмча агрегатът и електрическите крушки запремигаха с немощна светлина. Сетих се да полаская своя класен ръководител с наученото от него и процитирах на немски Гьотевия девиз „Светлина, повече светлина!” Той се опита да се усмихне, но в очите му прочетох някаква горчивина.