СТИХОВЕ
***
„- Какво правиш?
- Стоя и гледам как вали дъждът…”
Стоя и гледам как дъждът вали…
Витрината и аз сме съвършени -
от порцелан, за да не ни боли -
в окото на небето отразени.
Изнизват се, от празен съд по-тихи,
на ранния следобед часовете,
пороят по асфалта пише стих,
но, ничии, отплуват редовете.
И не разчитам в своята душа
на болката ни сивите октави,
и ни желая да се утеша,
да се запомня и да се забравя…
А чувството за птици - как летят -
помага ми дъжда да преживея,
на своя род, на мама, да простя,
на всичките предци до мен и нея.
Не знам дали на силните жени
и на мъжете мъжката им слабост…
Дъждът като студен кристал звъни
и ми довява стъклената радост
на сребърните клетки на ума,
на светлината в шкафа - от крилете…
Защо, предци, съм днес така сама -
къс порцелан в окото на небето…
НЕ СЪМ СИ ТРЪГВАЛА
Прости ми, че избягах онзи път,
то бе от невъзможност да те имам,
и с месеци валя, валя дъждът,
и всичко тук остана непростимо.
Прости ми, че оставих твърдостта
поляните в сърцето да покрие,
прости, че не можах да се простя
със топлото усещане за „ние”.
Забравата откриваше тъгата ми
и само в ненаписан още стих
усещах как с перце върху душата ми
крилото ти любов ме стопля тихо.
Милувката на твоето сърце
и здрача на очите ти жадувах,
без теб като без сълзи, без лице,
без корен и в забрава съществувах.
Отстъпи тъмнината и видях,
че само съм стояла тук, зад ъгъла,
прикрита зад човешкия си страх,
но никога от теб не съм си тръгвала…
ПЕРЛА
Утихнала, смирена, безметежна,
в една единствена сълза пречистена,
усещам вътре в мен дълбока нежност
и тя изписва думите по листа.
Аз седнах в тишината на душата
и студовете в себе си изслушах,
оставила се да ме носи вятърът
към ивичката в мене топла суша.
Отказах се, сега си отпочивам
встрани от тази цялата сериозност,
играя с песъчинки доверчивост
в моретата човешка невъзможност.
Отказах се да търся и да питам,
но твоя образ в мене запечатах,
оставих го да плува по вълните,
оставих го на волята на вятъра.
И само за това не се смирих -
оставих песъчинката надежда,
че с теб ще бъда, да ти пише стих
и в перла да превръща моята нежност.
***
Човешките лъжи са просто дрехи,
облечени от страх върху душата…
Коя е публиката на успеха,
и на провалите коя е самотата?
Коя е публиката на покоя,
на въздуха във мен, когато дишам…
Защо съм нечия, защо съм твоя,
защо те търся, стих като напиша?
Небетата, с прозрачната си плът,
са стиховете, най-охотно четени,
и аз ги чувам, дъжд като шептят,
под съпровода на цигулките в сърцето ми…
И в този ритъм ни една лъжа
не може да се залепи по мене.
Ефирна като дъх, аз не тъжа,
подхранена с любов и съвършена.
***
Ти можеш да си тръгнеш,
а аз съм беззащитна -
ще мога и да плача и да викам,
със мислите сърцето си пробола…
Но няма предварително
да се обгърна в щитове
и докато си тука
ще съм гола.
Боли ме мисълта,
че някой ще си тръгне,
а аз самата много често тръгвам -
това е моят щит към копията вътре,
след векове признания изтръгвани.
Сега признавам броните,
сега прегръщам мислите,
ръцете зад гърба си съм кръстосала,
и голата си гръд
притискам в теб, единствено
със уязвимостта, която нося.
Да я запазя даже от ръцете си
във миг на болка да не я затиснат…
ХУДОЖНИКО
Във нощите, под ярката луна,
и в ясен ден, понесъл любовта си,
художнико, край теб е тишина,
край теб е топлина и звук прекрасен…
Отвън докосва есенният хлад,
а ти рисуваш птици сред листата
и слънце над забързания град,
и дъхави поляни във душата…
През пръстите на твоите ръце
любов тече във всичките картини,
любов, любов, и тя ще облече
помръкналия свят в небета сини…
Художнико, с вълшебния си глас
и усет, ти душата нарисува -
картина не - живот, във който аз,
открила любовта, сега танцувам…
***
Художнико любим на светове,
на нежните картини на душата,
довяха те попътни ветрове,
копнежът ми за сбъднат сън довя те…
И аз пред теб усмихната стоя,
в сърцето си пространство ми отваряш
да бъда близо без да се раня,
да те докосна без да се опаря.
Да бъда стих от твоя вечен стих,
и влюбена да бъда, и смирена,
и без тъга и аз ти се открих,
и без вина и аз те пуснах в мене…
Художнико любим на моя свят,
душата ми танцува по вълните,
и с твоята в космичен звездопад,
щастлива, от картините излита…
***
Нима докосна звездната ми тайна,
с целувките, с дълбокото в очите,
с отворено сърце - любов безкрайна -
небе сред сивотата на мъглите.
Нима докосна с тихия си шепот,
и с дланите си тихи, и с дъха си,
душата ми, която крия в шепа,
сама за да не я докосвам с пръсти.
Нима във смях превърна всяка рана
със своята усмивка мълчалива,
и място за тъгата не остана,
а радостта танцува и прелива.
Нима това е тайната ми звездна,
огледана в лицето ти, в душата,
че аз съм топлина, безкрайна нежност,
любов и страст, звездичка на земята…
ТОПЛИЯТ ЖИВОТ
От плодовете на страстта към теб, любими,
смокиня бе най-сладостният плод,
но дюлята е слънчев плод на зимата,
на целостта, на топлия живот…
От плодовете на страстта към тебе, летни,
най-чаканият беше сочна сладост,
но лятото клони към есен цветна
и в нови плодове налива радост…
От плодовете на страстта към теб, уханни,
най-нежен беше допирът на устните,
но нежността на плодовете ранни
узрява във нектарите им вкусни…
От плодовете на страстта към теб, желани,
харесвам и обичам всеки плод
и есента е с мирис на поляни…
Благодаря за топлия живот.
ПРЕДУТРИННО НЕБЕ
Предутринно небе, в което с теб се будя,
как искам да го пренеса на листа
в мига преди зорите му да се превърнат в чудо,
преди да дойдат думите и да нахлуят мислите…
Преди да опаковам в усещане душата ти
и да отдам на повика и полета на тялото,
преди да те докосна, преди дъхът ти вятър
да разгори жаравите в предутринното бяло…
Преди да се огледам във птиците метафори,
на минало и бъдеще в небето долетели,
преди вкусът на утрото да влезе под чаршафите
и почне да изплита от нишките дантели…
Преди и капка дъжд да падне върху покрива
и само тишината на хоризонта зрее,
преди в очите на деня да плиснат локви
и цветовете им да ни залеят…
Предутринно небе, в което с теб се будя -
след сянката на всяка нощ то ни посреща кротко
и в своя полутон ни подарява чудото
да прекосим деня с прозрачната му лодка…
***
Сърцето ми завинаги остана
във онзи миг, от сънища извикан -
с теб двамата сме на една поляна,
в безвремие - Орфей и Евридика…
А някъде под нас звънти реката
и в топла ласка слънцето препича,
трепти могъществото на душата,
която може само да обича…
И всички времена в едно се сливат,
блести мигът в непреходност и слава,
с теб двамата сме някъде - щастливи,
в безсмъртие - Калоян и Десислава…
С теб двамата отдавна сме познати -
кого не можем да сме сред безкрая,
докато тук сега лежим в тревата -
аз, ти, небе, любов… Това е…
***
Небето беше тъмносиньо в здрача,
и там, сред пазвите на планината,
сумракът бе изплел воал прозрачен
от ранна вечер и от късно лято.
Сега така различен бе градът -
ти бе мой гост, аз - твоя домакиня,
разляхме жар из тихата му гръд,
във вените - любов, в очите - вино.
Септември скочи бос като дете
и розова зора заля тревите,
и небесата обедни, и те
над нас пламтяха - бели маргарити.
А в твоята прегръдка аз бях цвете,
разлистваха се от дъха ти вятър
зелените листенца на сърцето ми
и розата уханна на душата.
Събраха се сезони, цветове,
денят картина на художник стана,
води разляха моите брегове,
където ти си винаги поканен
и нежна, любовта ми те зове
във сините й пазви да останеш.
***
И, както казах, е опасна любовта -
безшумният й пулс променя всичко,
на топлата й гръд цъфтят цветя,
под стъпките й извори се стичат.
И тайнството се случва всеки ден -
не в някоя планинска местност дива -
в това пространство - между теб и мен -
изпълнена с живот и слънце нива.
От този миг, където и да гледам,
на любовта очите все ме срещат -
понятия като „загуба” и „победа”
се стапят в изворите й горещи.
И всеки път над нас трепти небето,
и всеки път под нас тупти земята
от сбъднатата воля на сърцето,
от повика на нежност и на святост.
И всеки път сме нови ти и аз,
това пространство тук е променено,
а всичко, случило се между нас,
е случено на цялата вселена…
***
Във събота нощта разпръсна тихо
къдриците-звезди върху алеите,
на скута си люлееше август стихове
и в огнени целувки ги живееше…
Преваляше сезонът на смокините,
но меката му сладост бе преляла
в очите ни, в ръцете ни, във виното,
в сърцето и във паметта на тялото.
Градината разглеждах - как изкусно
в цветята беше подредил звездите,
терасата, където беше спуснал
небето във кафето със бисквити.
И в думите ти вниквах със душата си -
че всичко съществуващо е тук -
да всичко - от звездите и луната
до първата вселенска нота-звук.
И хълма, и тръбите на стената,
и ние с теб, разбиращи това,
пердетата дантелени на лятото,
и всяко стръкче, буренче трева…
Тогава се отпуснах на къдриците,
на люлката на август, на стиха му,
щом всичко съществуващо надничаше
в прозореца от хоризонта тъмен,
и с теб родихме пълната луна,
но тя не бе единствена във вселената -
аз имам и на рамото една -
от устните ти, във страстта, родена…
***
Това си ти - непреводим език -
небето го изрича в своя тътен -
на тайнството божествения вик
и тихото изригване навътре…
Мастилото по моите нежни пръсти,
което ги привързва към земята,
и нужната на всяко цвете пръст -
целувката, страстта и топлината…
Тръстиката, изправена в калта,
където любовта е заземена,
и цялата поезия на света,
която в този миг цъфти от мене…
Не искам да съм само връх, не мога,
а корени да имам, и крила,
да спуснем от божествения огън
в човешките си, тленните тела…
И всичко, смятано за недуховно,
лицето си безсмъртно да разкрие,
и Бог от долините си дъждовни
земята в жаждата си да отпие…
***
Не къщата, леглото и храната,
алеите под залези лъчисти,
а твоето присъствие в нещата -
вниманието, времето и мислите ти,
изпълват старото пространство, то е
в което твоят свят е подреден,
но ти не си оставяш нищо свое,
а в цялото поканваш вътре мен.
И аз пристъпвам леко, бях видяла
как други си запазват зона лична -
уж бяха с мен, но не така изцяло,
от безопасно място ме обичаха,
за да не би във близко постоянство
света им да разбъркам, и те - моя,
запазено бе старото пространство,
запазен бе привидно и покоят…
Но винаги е нова всяка истина,
и винаги разбъркваща нещата -
вниманието, времето и мислите,
и къщата, леглото и храната,
и е опасна много любовта,
но в своя крепост ти не я превърна,
а с цялото безразсъдство на света
ме пусна вътре да я преобърна…
***
Не знам защо, но днес си спомних нещо,
което буди цял ден в мен усмивка -
как беше подредил сърце от свещи
на масата, на бялата покривка…
И също днес, седейки тука кротко,
почувствах със вълнение в душата
готовността ти да спасяваш котки
от лапите жестоки на съдбата…
Живота си те чух да ми разказваш
и си припомних в дните ни отминали
как часове след слънцето залязвахме -
през своя опит също да преминем…
И знам защо сега си спомних свещите
и греещата радост в топлината им,
на котенцата нежни сърчицата,
и много други, много тихи жестове,
от нашето присъствие проникнати,
във тъканта на времето вградени…
И ти не можеш да ми липсваш никога,
защото си дълбоко вътре в мене…
***
Благослови ме с този стих сега…
Очите се затварят уморени,
но тук, в сърцето, сладостна нега
изпраща аромат към теб от мене…
Благодаря, че ме заведе там,
където никой друг не беше дръзнал,
и върна гола, нежна смелостта ми
в сърцето на божествения пъзел…
В копринения допир на ръцете си,
на устните, екстазно устремени,
в подслона, завета на бреговете си,
ти носиш ключа към една вселена,
чиито дълбини сега познах,
а само бях си спомняла във стих
покоя им, единството си с тях,
благодаря, че там се потопихме…
А беше пътят към върха самотен,
и всяка крачка - над страха победа -
признание за обич към живота…
Благодаря на мен, че те последвах…
ПОЕЗИЯ
Изгасна пламъчето на свещта,
навън свистеше шумно хладен вятър
и първата завивка на нощта
постла одеялото на тишината си…
Сияние безлунно заблестя
от кладенците топли на очите ми,
и първата целувка на нощта
разтвори бездните на дълбините си…
Дойдох да преживея любовта,
„ела” - ми бе прошепнала, и с нея
безмълвна, в красотата на страстта,
поезия дойдох да преживея…
Поезия бе твоята топла длан,
сиянието на очите в утрото,
поезия бе всичко преживяно -
от първата до последната минута…
Поезия бе тъмното небе,
дъждът и всяка гледка от скалите,
поезия пътуването бе
на неизвестното към дълбините…
И знам, че всеки пламък на свещта
познати граници ще очертава
до първото проникване на нощта,
в което любовта ги разпилява…
***
Прохлада падна тихо над града,
дъхът ми беше пещ до твойте длани,
горещата земя се сля с дъжда,
и с нас, в чаршафите на нежността ни…
И първите прегръдки като дреха
за миг свалиха гарда на телата,
а звуците на любовта превзеха
съблечената крепост на душата.
Отвън - градина райска, със смокини,
прохладна тъмнина и блян в очите,
на тялото узрелите градини
разтвориха любовно дълбините си,
и бавно, под обливащия мрак,
лечително, красиво, бездиханно,
танцуваше Духът, и пак, и пак -
танцуваше, преливаше спонтанно…
Танцуваше в косите - пеперуда,
в целувките - роса, в гърдите - вятър,
в чаршафите на ласките събуден,
и в кладенците тъмни на телата.
Танцуваше в звездите над града
и, подлудяващ нощните простори,
се сливаше безпаметно с дъжда,
свещената си воля да повтори…
