Георги Гривнев

Близо до село Петково е махала Орловица. В далечността там живели няколко семейства българомохамедани. Тежък бил животът на родопчани. Почвата, изронена от дъждове, бедна, ялова, трябвало много да се наторява, за да се раждат картофи и фасул. Друго не ставало.

След помохамеданчването Караманол, вече Карамехмед, си построи къща. А ниви и ливади - колкото искаш. И всяка есен, когато привършваше работата по градини и ливади, той прекарваше с мулето си тора от животните на къра. Беше чувал, но се съмняваше, че тука падали много градушки и унищожавали всичко, което хората посявали.

Когато Караманол се премести от Старо село /Малка Арда/, забеляза, че тук се засели и двойка орел и орлица. Това ми е късметът и ще ги чувам, казваше си той. И когато минаваше и ги зърнеше, сваляше шапката си и ги поздравяваше.

А те гнездяха на един бук, висок трийсет метра, разпрострял клоните си във всички посоки. Трябваше да има сто лета, че и повече. Бяха си свили гнездо на най-високото. Излитаха ли, винаги се прибираха заедно - мъжкият отпред, след него женската.

Не се разделяха - разпереше ли крила единият, и другият потрепваше и беше готов да се резне във въздуха. Когато се появиха малки, орлицата оставаше в гнездото, а бащата осигуряваше храна - пореше въздуха и на по-големи разстояния, но не се връщаше празен.

Откриваше ли плячка, спускаше се тихо, но стремглаво към земята, грабваше я здраво с острите си нокти и отново разперваше здравите си крила, за да полети нагоре.

Веднъж Карамехмед отиде на нивата, но към обяд откъм север се смрачи и замириса на влага. Трябваше да си отива, тоя път не си взе връхна дреха, но разчиташе, че на самара на мулето имаше празен чувал, ще го наметне, пък и не беше от захар, да се стопи.

И когато приближи вековния бук, Карамехмед откри странно поведение на орела. Той се въртеше над старото дърво, след което се обърна и се понесе натам, откъдето се задаваха облаци с черни вълма.

Орелът се прибра, носейки нещо в човката си. Заваля - безшумно, кротко и всяка капка бе жълтичка. „Ей тоя дъжд напоява, поройният изравя почвата, чупи стъбла, сторва беля и отминава.” В планината, ако няма с кого да си приказваш, шепнеш на себе си.

Дни след коситбата семейството на Карамехмед отиде на ливадите, където обръщаха сеното, за да изсъхне, да го наредят на копи и го прекарат на свитъци в плевнята. Дъхът упойваше, щурчета опъваха тънките си лъкове и свиреха, лястовици се скупчваха на ята и се разпръскваха безследно.

И пак от север небето се надвеси с тъмна сила, изпълнена с ледени парчета, която предстоеше да се изтърси на земята. Карамехмед извика на жената и децата:

- Събирайте всичко - вили, дрехи, торбите… Да си вървим, че ще се намокрим като мишки.

Връщайки се, Карамехмед вдигна глава към орела, който виеше кръгове над вековното дърво, а след това се гмурна в най-тъмния простор над планинските хребети. Накъде отлита, защо не си седи в гнездото, а рискува да го връхлети дъждът, да го шиба вихрушка и да загуби обратния път? А защо не и живота си?

Въздушните течения изтласкаха черната паст на облаците към Давидково и Загражден, откъдето се долови екот на гръм, а тук небето постепенно се разведряваше. И нито едно ледено зърно не падна. И като влезна вкъщи, Карамехмед не скриваше възторга си:

- Добри птици са орлите. И колко е хубаво да ги гледаш как бавно, но силно гребат - когато са ниско над гората, върхарите се поклащат, когато са високо, облаците се разсейват и се стопяват. Понякога така се захласвам по тях, че забравям за какво съм отишъл на къра.

Веднъж, яздейки към имотите си, Карамехмед взе две кокошки и ги пусна край дълголетния бук. Около него бе открито, орлите ще ги видят и ще си хапнат обилно.

Отминавайки, той се спотаи в боровата гора, която бе на стотина метра от бука. Клечеше там, за да зърне как мъжкият ще се спусне, ще стегне коравите си нокти и ще разпертушини домашните квачки. Щяха да квакат, да се съпротивляват, но нямаше как да му избягат. Орел е това, не петел, комуто да се снишат.

Но и орелът не бързаше, макар че животинките попаднаха в полето на острото му зрение. Ами ако това е капан? Затова ги следеше и когато се увери, че няма причина да се безпокои, мъжкарят плавно, безшумно намали височината и затисна едната, другата побягна, но това щеше да е за малко. Карамехмед бе доволен, защото днес орелът ще остане при семейството си - плячката му бе под човката.

Балканджията беше наблюдателен човек - постоянното му присъствие сред природата изостряше сетивата му за шум, не за страх, за покой, но не блатен, за вятър, който замира, или за смерч, който изкоренява и поваля ели и борове, за това да се усеща като иглица от дълбокия и неизбродим лес, песъчинка от ронливата скала и пръска от скокливия поток по стръмнината.

Различаваше стъпките на дивите животни. По изпражненията познаваше от кое животно са - от заек или прасе, от лисица или вълк. Харесваше черния бор - дървото не гниеше, защото смолата му е като кръвта на хората.

От овощните дървета предпочиташе ябълката, крушата не бе за него, но не заради това, че под кривата круша нямаше да намери права дума. Карамехмед още втория път забеляза тая закономерност - между страшните облаци и излитането на орела.

Но на третия път се увери, че кръговете на царя на птиците и след това врязването му в мрачното небе предотвратяват градушката, която е пагубна за реколтата на планинците. И колкото живот Карамехмед имаше на земята, той не запомни поне веднъж да зачука градушка, която да смели всичко, което бе посял, и да останат гладни.

Орлетата пораснаха, свъртяха свои гнезда и се изгубиха. Орелът и женската останаха да самотуват и бавно да остаряват. И дървото старо, и те с него. Един предиобед, когато се върна от лов, орелът завари спътничката си мъртва.

Пристъпваше край нея, издаваше неясни звуци, подир което закръжи над дървото и над близката гора. Три дни прекара сам - летежът му стана по-бавен, нямаше вече за кого да се грижи, а гнездото - изстинало, студено, пусто.

Сутринта, отпочинал и с повече сила, той изхвърча, изплува в небето колкото му държеше тялото, набра най-голямата височина и оттам с прибрани до тялото крила и със затворени очи и човка се отпусна и се разби на земята. И настана невнятна, дълбока тишина…

Карамехмед не вярваше, че няма да вижда повече орела, който пропъждаше бухлатите и градоносни облаци, и избистряше небето, за да се покаже слънцето. Приседна недалеко от бука, тоя старец на преклонна възраст, и свали шапка, сбогувайки се завинаги със своя небесен приятел.