Иван Д. Христов

Дългогодишният учител, училищен инспектор, духовен водач и общественик Никола Запрянов е роден в родопското село Малево  на 5 април 1878 година. Съдбата не е благосклонна към него. Той е само на една година, когато майка му със задяната на гърба люлка бяга от големия пожар в Малево. На година и половина той остава сирак.

Никола Запрянов учи в първото в Средните Родопи държавно трикласно училище в съседното село Орехово, открито от поп Ной Ангелов. След завършване на училището рупчоският просветител поп Ной поема грижата за по-нататъшното образование на Никола.

С бащинска обич той се обръща и вдъхва надежди към любознателният  и изпълнен с желание за учение негов ученик: „Никола, ти си наше дете и понеже си сирак , аз ще те издържам в учението”. Поп Ной изпраща Никола Запрянов и го издържа по време на следването в Самоковската духовна семинария, която завършва с отличие през 1899 година.

Отдавайки вродения си педагогически талант и човеколюбието си за духовното израстване на хората от родния си край, той не се ръкополага за свещеник, а работи като учител до 1919 година.  Изявява се и като деен общественик. Става основател на читалище „Отец Паисий”/1909/, а също така и на горовладелската  кооперация в родното село Малево.

През 1919 година Никола Запрянов държи инспекторски изпит и получава най-висока оценка от всички участници. Тогавашният министър на просветата Костурков му предлага да остане на инспекторска длъжност в София.

Дълбоко свързан с Родопския край той не приема това предложение и започва работа като околийски училищен инспектор в Станимака /Асеновград/, отговарящ за училищата от Родопската област на околията.

Там работи при изключително трудни условия - открива български училища в помашките села, където обикновено и местният имамин  е учител по корана в същото училище.

По-късно родопският книжовник Никола Жалов разказва: „Никола Запрянов бе уважаван, ценен и обичан от всички. Той обичаше всички с топлотата на своето сърце, прощаваше на всички с широтата на своята душа.

Като учител и училищен инспектор той бе бляскаво проявен, високо и надлежно оценен от своите другари и помощници  учители, от учениците из Родопския лабиринт, от всички -  в селото, на които се явяваше като Христос, яхнал на своето конче - носещ разкрита душата си, сърцето си, цялото си същество за заобикалящите го родопци”.

Скромен, търпелив и всеотдаен на делото инспектор, този физически едър и силен планинец, но с блага,безкористна и честна душа, яхнал на своето конче, неуморно години наред обикаля  из родопските висини и села, за да разпалва трепетливото пламъче на просветата. Той преспива, където замръкне, но стопаните на всеки дом, в който нощува инспекторът, са щастливи, че приемат една любвеобилна душа.

Марин Драгнев от село Златарица, Великотърновско, главен учител в родопското село Добралък през 1922 -1924 година си спомня:

„На два пъти през годината идва на проверка околийският училищен инспектор Никола Запрянов. Той хвърляше задълбочен поглед върху работата, даваше ни наставления и пак се връщаше по каменливите планински пътеки.

Учениците го наричаха „неправилна дроб”, понеже беше много едър родопчанин и когато се качеше на коня, изглеждаше по-голям от него, за това децата казваха, че числителят е по-голям от знаменателя”.

Голяма ще да е душевната болка и чувството за дълг на Н. Запрянов пред своите безправни и непросветени планинци, за да изрече с тревога в словата си по случай 50-годишния юбилей на поп Ной Ангелов в село Орехово през 1924 година думи, като тези:

„Пуст и безправен е животът в нашия изгубен край. Отдалечени от културни центрове, улисани в изкарване на насъщния хляб - корав залък, жреците на родопските дълбочини са на път да се обезсмислят като хора с културни потребности. Окото с прискърбие блуждае да намери опорна точка за разведряване в сгъстената атмосфера, що е надвиснала над родния кът.

От нигде лъх на обнова не приижда да събуди спящите дълбок сън обитатели в отечеството на Орфея. Вместо лирата на певеца, тук се чуват стонове на бедняци, всекидневни партизански  дрязги и вечни български крамоли. Посивялото общество е отегчително с  монотонността си. Водителите му плащат дан на общата апатия…”

Чудесен  певец, Никола Запрянов обича след инспекциите да пее от клира като църковен певец и смайва с хубавия си глас богомолците в селските църкви.

Като войник в Родосто на един Великден той иска разрешение от командира на полка и полковия свещеник да пее в тамошната църква. Неговият мощен глас повдигнал духа на българските войници в Родосто и оставил силни преживявания в душите им.

След 33 годишна дейност на полето на народното просвещение, през 1932 година всеотдайният   рупски  училищен инспектор Н. Запрянов е уволнен по собствено желание. Окръжното, с което той се сбогува с главните учители от Втора станимашка учебна околия, публикувано в списание „Родопски преглед”, разкрива и неговото педагогическо кредо:

„Със заповед № 970 от 10 март 1932 година на Министерството на народното просвещение съм  освободен от длъжност по собствено желание.

Разделяйки се с учителството  в околията ми, след 13 годишно непрекъснато общуване с него в полето на народната просвета, чувствам приятен дълг да му благодаря за съвестно изпълнен  служебен и обществен дълг от негова страна, за вярно и честно служене на нашата клета родина - в времена тежки и скръбни, каквито понастоящем тя преживява.

Бродещ толкова години по скатовете, долините и карпите на родните места - често пъти брулен от дъжд, сняг, виявица - аз бивах стократно възнаграждаван за личното тегло, щом чуех из тия изгубени места училищен звън, детски песни и смях, и зърнех моите жизнерадостни народни труженици  -  мъченици на родната култура.

През всичкото време съм се старал, доколкото силите ми са позволявали, да бъда Ваш истински наставник - упътвач  в трудната ви работа. При изпълнение на службата си съм слушал само моята учителска съвест. Без боязън се застъпвах за всички онеправдани, отрудени и обременени, като съм се противопоставял на всички козни, които нашата печална действителност подхранва.

Сега - дотегна ми кръста на училищния инспектор!

Сбогом, драги народни учители!  Желая ви бодрост, здраве, идеализъм при изпълнение на тежката ви служба.

Насаждайте в душите на подрастващото поколение добродетели, силна воля, честни характери. Характерни люде липсват у нас! България на вас чака. Оправдайте надеждите й!

Пом. окр. учил.  Инспектор: Н. Запрянов”

За своята просветителска и народополезна дейност Никола Запрянов е оставил няколко книжовни свидетелства, пръснати преди всичко в родопския периодичен печат: сп. „Родопски  преглед”, на когото е редовен сътрудник,  в „Родопски страж”, „Родопска мисъл”, както  и в сп. „Българско училище”, написани през периода 1931-1936 година.

Особено силно впечатление правят статиите му: „Ранният брак у помаците” и „Душа не върви, бе!  („Мъки и неволи на един училищен инспектор”), разкриващи нерадостни картини и впечатления от обиколките му  из планинската учебна околия, „прошарена тук-там с помашки села”, където се учат облечени в потурки  „рояк боси и кирливи деца”.

В статията си  „Ранният брак у помаците” Н. Запрянов издига глас на протест срещу тази пагубна традиция, водеща до физическо и духовно израждане на млади хора, предимно момичета, насила откъснати от училище.

Потресен от сиромашката действителност, той с болка заключава: „Какво става с махалите и колибите, пръснати из скатовете и долчинките на обширния родопски лабиринт, дето ничие око не надниква, дето религиозният  фанатизъм и непреходното невежество се ширят най-свободно - един Бог знае”.

В публикацията си „Душа не върви, бе!” Н. Запрянов описва своите инспекторски мъки и неволи при осъществяването на педагогическите и административните си ревизии на родопските училища.

В студ и мраз, мъгли и снежни виелици той пътува из планината сред скали и пропасти, възседнал вярното си конче Алчо, за да изпълнява своя професионален и патриотичен дълг.

„Малка една невярна  стъпка от негова страна и самото то и злополучният му ездач ще се сгромолясат в пропастта и един път за винаги ще се простят с безумната си мечта да редят учебното дело в такъв загубен край”.

Инспекторът прекарва нощите си в помашките села, „проснат на масата в учителската стая”, където за постелка му служи изхлузеното чердже, вечен спътник на неговите странствувания, а за възглавница -  „прашните училищни регистри”.

„Душа не върви, бе!” не е само описание на зимното му премеждие при една от инспекторските проверки  в затънтено помашко село, а преди всичко правдива картина на тежките условия и изключителни трудности в работата му сред това население, където наред с учителя и ходжата  е  преподавал  Корана.

Сред най-доброто от малкото  книжовно наследство на Никола Запрянов е разказът му преживелица „Мъченица”. Това е един покъртителен разказ за трагичната съдба на всеотдайната млада учителка Живка, дошла от големия град в близкото до границата село, за да разпалва въгленчето на новооткритото българско училище.

Обречена на  душевни страдания и религиозен фанатизъм от страна на местното население, учителката се разболява неизлечимо, но не изоставя до край учениците си и умира тъй млада, без да осъществи мечтите и идеалите си да служи на родната просвета.

Интерес представляват и публикациите му  на страниците на сп. „Родопски преглед”: „Две думи за названието рупци и Рупчос”, „Песни от Малево, Станимашко”, които са израз на неговите езиковедски и фолклорни интереси. Ценна и до днес от професионална гледна точка е и статията на Никола Запрянов „Училищна летописна книга”.

Никола Запрянов умира от сърдечен удар на 20 октомври 1936 година в Католическата болница в Пловдив, в деня на ръкополагането на сина му Илия за свещеник.

Неговият земляк - хвойненецът Никола Жалов с прискърбие пише: „И той си отиде. Изчезна най-големият ни Рупец от земята. Него няма да срещнем, но неговите дела, неговият живот - те са голям паметник, пред който смирено се прекланят всички, които го познаваха…”

В тези слова сякаш е събрана мъката и скръбта на цялото родопско население от Рупчос и дълбоката убеденост, че просветното дело на Никола Запрянов няма да бъде забравено.

——————————

ЛИТЕРАТУРА

Държавен архив - Смолян, ф. 467 к . Личен фонд „Никола Жалов”, оп.1, а. е. 38 и 39

Сп. „Родопа”, бр.9, 1924 г. - 50-годишен юбилей на поп Ной Ангелов

Сп. „Родопски преглед”, 1932 г. - Окръжно на пом. окр. учил.инспектор Н. Запрянов.

Сп. „Родопски преглед”, кн.3, 1931 г., Н. Запрянов - „Ранният брак у помаците”.

Сп. „Родопски преглед”, кн. 2 и 3 , 1933 г., Н. Запрянов - „Душа не върви, бе”

Сп. „Родопски преглед”, кн. 4 и 5, 1932 г., Никола Запрянов - „Мъченица”.

Сп. „Българско училище”, кн.5, 1931 г., Никола Запрянов - „Училищна летописна книга”.

В-к „Родопска мисъл”, 4 януари 1937 г., Никола Жалов - „И той си отиде”.