Георги Н. Николов

В брой 3708 от 25 август т.г. на уважавания вестник „Стършел”, под рубриката „Нашият петъчен салон”, се появи четивото „От Караколева към Нобел”, с автор Михал Мишковед.

Рядко в наши дни подобен текст е предизвиквал по-гръмотевична буря в сърцата на читателите със своята тематична проницателност, доблестно вадене на кирливи ризи и граждански плач за туй, що става някъде. Къде бе, къде? Ама разбира се, в писателските среди, къде другаде…

Тук няма да преразказваме смайващите истини, с които започва уж сатиричното нещо - колко много са авторите у нас и обединяващите ги съюзи. Нито ще цитираме ироничната статистика на колко писатели се пада един читател.

Но ще уточним, че цялата уводна дрънканица е само фон, върху който да се плюе конкретно Съюзът на българските писатели - уж по повод, а всъщност - преднамерено отровен лаф да става.

И понеже беззъбата критика не може да накърни този интелектуален феномен-столетник, акцентът пада, като кравешки остатък върху асфалта, на раздаваните награди:

„Вече всяка община (даже и най-закъсалата) - вайка се Михал и си скубе буйните коси - смята за престижно да учреди своя литературна награда (най-често на името на местен автор), която да обяви за Национална. Така се появиха странни призове за пишещи - награда „Петя Караколева” (Кърджали), две награди „Караславов” в Първомай (за проза - на Георги и за поезия на Слав Хр.), награда „Милош Зяпков” - Ракитово… Призове има на имената на Николай Хрелков (Бяла Слатина), Никола Ракитин (Плевен), Александър Вутимски (Своге), да не изреждаме повече имена - за много от днешната публика те са неизвестни… Скоро щяла да се учреди и награда на още едно неизвестно име - „Гео Крънзов” - наистина имаше такъв писател навремето, но днес кой ще го чете, препрочете или предпочете?”

И по-надолу стреснат и треперещ читателят узнава за публичен доклад на председателя на СБП Боян Ангелов. В който черно на бяло е вградена страшна директива: съюзни членове да овладеят журитата.

„Разбирай: да не допуснем „чужди тела” сред наградените, призовете (и сумите) - само за наши хора. Може би това минава за нещо като „социална политика” за членската маса.”

Естествено, директивата се изпълнявала ударно, някъде наградите се дублирали, както наградата „Елин Пелин” и почти винаги раждали напрежение и хаос, а върху наградни ментета дребни хитреци трупали рекламен актив.

Самият Ангелов пък бил повече известен като кадър на „Позитано”, но каква връзка има този факт с общото дребнаво заяждане, не се уточнява.

Може би на този адрес мрачни болшевици със стоманен тон разпределят паричните комати, но явно авторът предпочита сами да се досетим.

И прогнозира, че както е тръгнало, утре и в община Горно Нанадолнище ще има награда - „Нобел”, да речем…

А след прочита на фейлетона може би трябва общественият гняв като пареща лава да се разлее по улици и площади? С едно-едничко искане: правителството да забрани съюзните награди, тази геена на покварата и нравственото падение.

Който автор все пак се осмели да получава награда, нека за наказание бъде печатан в учебниците на МОН, цветни или сиви. Е, може да се учреди една нова, ала не съюзна.

Да се нарича „Приз на опашатата лъжа”, включвайки в обществената признателност бой с пръчка по петите и членство в НПО по избор. Може и в две, особено преди избори.

Оставям настрана иронията защото ще припомня, че след „промените” на 1989 г. СБП бе подложен на жестоки удари от досегашни „свои” и откровено чужди, но оцеля и върви напред. Разни… джафкаха срещу нравствения му ореол из услужливи телевизийки.

Писаха пасквили и лъгаха на всеослушание, че преследват не лични апетити и кариеристични цели, а общото съюзно благо.

Правят го и сега, забравили как не много отдавна са мечтали за членство в Съюза. Ала то не е лъжица за всяка уста и продължава да е трудно достижима награда.

В тези си изводи не визирам никого конкретно, още повече пък - непознатият за мен Михал Мишковед. Пак на никого конкретно не припомням, че злобата, особено след незадоволени мераци, не е добър съветник.

И пак към никого, че времето е най-добрият съдник „добро ли сме, зло ли правили…” Оставете СБП да върви в коловоза на собственото си надграждане, непрестанно подмладяващ се, търсен за творчески контакти от чуждестранни творчески формации.

А още повече: с ясни критерии кое е значимо за българския читател и как да бъде постигнато. Доказателство е качеството на литературната продукция, озлобяваща още повече нищите духом.

Създавана, без някой от нас да хрупа на чуждестранни ясли, нито пък да моли подаяния. Така мисля и пожелавам на всички здраве и повече добрина в сърцата. Другото е от лукаваго, скъпи граждани и милички бабички! Амин…