Янко Димов

ПИАНИСТКАТА

Тя ще влезе тихо
в стаята позната
и под десет пръста,
леки и добри,
нежно ще изгрее
“Лунната соната”,
тишината в тоя
дом да озари.
И на люлякова нощ
ще замирише,
и ще се облеят
в трепетни лъчи
черното пиано
с белите клавиши,
бялото момиче
с черните очи.

Вятърът ще млъкне
в старите дървета,
ще се залюлеят
сенките навън,
ще се спрат щастливи
хора и поети -
да послушат тоя
очароващ звън.
Може да се влюбят,
може да запеят,
може тежка мъка
да ги сполети,
но когато тръгнат
в жълтата алея
и потънат мълком
в своите врати -
скришом ще въздишат,
ще мечтаят скришом
и във всяка тяхна
мисъл ще звучи
черното пиано
с белите клавиши,
бялото момиче
с черните очи…

ЧУВСТВО

Най-подир - преживял и успех, и обида,
уморен от суетната мощ на века,
ще притворя клепачи за миг
и ще видя
град с тополи предесенни,
с бавна река,
с южнооко небе, отразено във нея.
И под камъка ръбест на сивия бит
ще избликне душата ми, пак ще запее
като извор в гора, ненадейно открит.

След водата му бяла ще тръгна тогава,
тръпно вслушан във нейния истинен глас.
И какво, че пред мен ще злати,ще узрява
есента… Есента на живота ми?
Аз -
надживял и успех, и обида - ще крача
все към залеза тих, без да мисля това:
светлина в светлината ли,
здрач ли във здрача
ще съм вече,
когато ме скрива трева.