„И ПАК ИЗГАРЯ НИ КОПНЕЖЪТ ПО ЗВЕЗДИТЕ”
80 години от рождението на поета Янко Димов /6.09.1937-4.03.2013/
Размисли за поезията на Янко Димов
Преди доста време имах щастливата възможност да работя около две години с вече утвърдения поет Янко Димов, който беше издал първите си четири стихосбирки: „Синове на времето” /1961/, „Провинция” /1966/, „Слънчево привличане” /1966/, „Ще се роди човек” /1971/.
Деляхме едно бюро в малката стая № 13 на в. „Хасковска трибуна”. Подготвяхме месечната литературна страница „Хоризонт” и седмичната хумористична страница. /Тъкмо той пръв ми подаде ръка за моите литературни опити, за което съм му благодарен завинаги/.
Янко Димов е известен като поет и преводач, ала настоящият кратък обзор е насочен само към неговата авторска поезия. Позволявам си да я нарека една неподражаема словесна симфония за поет и пианистка, където благословено се съчетават внушенията на талантливата лирика и музиката.
Право на това хрумване ми дава едно от най-известните ранни стихотворения на поета „Пианистката” /1957/. То е категорична визитка за творческата същност на автора.
Произведението е монолитно, както Лунната соната на Бетховен. Ритъмът на изказа е изчистен и гладък, напомня музикална пиеса с внушението за ритмична повторяемост на изобразяваните събития.
Това е постигнато с условното бъдеще време на глаголите. Осезателно впечатляваща е метафората, която използва поетът още в първата строфа.
Когато светлината на музиката от пианото озари като слънце тишината край дома на младата пианистка, „вятърът ще млъкне”, ще се заслушат „хора и поети”, които ще припознаят вълненията на своята душа. И последната от петте строфи на тази словесна серенада ечи така:
скришом ще въздишат,
ще мечтаят скришом
и във всяка тяхна
мисъл ще звучи
черното пиано
с белите клавиши,
бялото момиче
с черните очи…
Отличителна черта на поезията на Янко Димов е нейната неразривна чувствителност към ежедневния пулс на България. В едно от не малкото си драматични стихотворения „Хроника II” поетът изразява своя потрес от окаяното състояние на Родината ни в началото на ХХ1 век:
В обърканото рахитично време,
в тази
държавица, която тъй си крета,
разпъната от надежди и омрази…
—–
Пак само думи - думи пак за дни честити,
но в бъдеще - се ръсят хлевоусто.
И пак изгаря ни копнежът по звездите,
но вече западно от Фамагуста…
А в „Текат годините” поетът продължава своята активна гражданска позиция:
И да си последен,
и бъдещето да не защити
човешкото ти дело, пак воювай
за бъдеще - дълбай, твори, греши,
взриви душата си като Везувий,
за да събудиш другите души.
Основната част от творбите на Янко Димов звучат свежо, светло и жизнеутвърждаващо:
Човече мой, недей се примирява!
Скептичната си истина задръж!
/„И колкото добре да осъзнаваш”/
Доста голяма група стихотворения са посветени на любовните вълнения. В тази съкровена лирика няма сладникави обяснения в любов. Чувствата са откровени, понякога твърде драматични. Думите са пределно ясни:
…Тръгни
със мен и винаги до мене
върви през моите пространства,
населени от дълг, от обич,
от грижа, от самотен труд.
/„Усмивка”/
Любовното чувство в интимната лирика на Янко Димов има и друг нюанс. То трябва да се гради не само на симпатия, а на доверие и всеотдайност, устремена към задружно бъдеще на мъжа и жената:
Не ме посрещай с леко недоверие.
Не съм наивен, нито романтичен.
Аз може би с по-друга мярка меря
живота
и навярно те обичам
по-иначе,
но то не е забрава…
/„Любов”/
Нека посочим и началото на драматичното откровение „Моя късна любов”. По него през 1977 г. певецът Бисер Киров композира и изпя една песен, с която участва в телевизионното предаване Мелодия на годината:
Моя късна любов,
късна сянка на птица
във живота ми сбъркан, ти отгде долетя?
Аз съм грешен и тъжен и у мене почти са
догорели словата за спокойствие и красота.
Редица стихотворения на Янко Димов са свързани с градовете, където е живял или пребивавал. Ето как възкликва поетът в „Капричио в Стара Загора”:
Ах, този тъй невероятен
и толкоз осезаем град!
Пак през кръвта ми преминава
прозрачен липов аромат.
Лъчезарни чувства го вълнуват и в Хасково, неговият роден град, изразени в няколко лирически творби:
Като крило на гълъб ласкаво
небето весело се вдига
и ме посреща мойто Хасково
с внезапната зора на юга.
/„Провинция”, 1963/
В обширния цикъл „Зимен прозорец” отделните преливащи едно в друго стихотворения следват като взаимно свързани части на трагична поема за битието на поета. Тъга, мъка и болка, но не безизходица внушават тези дълбоко изстрадани стихове.
Като личност Янко Димов е добродушен, щедър, безкористен, но ето как поетът предвижда своята съдба в отговор на нападките на някои тесногръди „доброжелатели”:
Аз ще живея винаги със риска
да вярвам на мечтите и крилете,
които търсят нова висота.
И ако падна - няма да е в болница.
Ще се разбия като птица-волница.
Парите за цветя
ще ви спестя.
/„Реплика”/
Янко Димов владее твърде разнообразна стихотворна техника Изложението в повечето творби е предимно от първо лице. Внушава искреност и достоверност като лична изповед. Когато изразява неудовлетвореност, тревога, самота или болка, предизвиква съпричастност, а не съжаление.
Стиховете излъчват уравновесеност и пълнота на изживяването. Чувството е заразително. Текстът предизвиква доверие. Думите са на най-подходящото си място. Словоредът е естествен, без тромави обрати заради римата.
Използват се разнообразни художествени средства. Метафорите са свежи, сравненията - естествени. Римата е точна. Езикът - ясен, без излишна натруфеност. Поантата на творбата не е привнесена, а винаги е органично произтичаща от предходния текст.
Поетът често използва стилистичната фигура анжамбан - пренасяне на част от фразата от един стих в следващия, за да се наблегне върху внушението на конкретна дума. Когато е необходимо, се прилага звукопис. Впечатляващо е наситеното натрупване на „р”, съчетано с няколко други съгласни в първата и последната строфа на „Кръстовден”:
Кръстовден.
Богомолци в храма.
Със пръсти скръстени се кръстят.
Те всички явно носят кръста
на мъката, на скрита драма.
—-
А кръстом седнали на прага
и по черковната градина,
безбожни просяци протягат
към тях ръка за милостиня.
Главна характеристика на поезията на Янко Димов е чувството за вътрешна раздвиженост на преживяванията на лирическия герой, който не се свени да покаже своите бунтарски пориви.
Тя е повсеместна: в личните отношения между хората; във взаимодействието на човека с обществото; във времето; в природните сезони; в любовните вълнения; в селищата, където поетът живее или пребивава за няколко дни.
Твърде оригинално се съвместяват ежедневните прояви на бързотечното съществувание на индивида с преклонението пред красотата на вечната природа, лириката с музиката, обществените мотиви с любовните откровения. Друга впечатляваща отлика на тази лирика е дълбочината на внушенията.
Те са наситени с обобщения от житейски опит и философски прозрения. С мъдрост и помъдряване. С човешка драма, граничеща с трагедия. С волното бохемство на лирическия герой.
Поетичните чувства текат като пълноводна река, изпълнила докрай бреговете си. Понякога те са пролетни - клокочат като след топенето на снега край горски поляни, осеяни с топлите пламъчета на минзухари и синята усмивка на синчец и теменуги.
Друг път са летни - ту уравновесени, ту драматични, ту стихийни, дори ураганни. Не им липсва и есенната меланхолия на зрелостта и мъдростта. Нито пък извезаната красота или сковаващия студ на зимната природа. И все пак в тези стихове преобладава оптимизмът. Отчаянието от несгодите на живота и самотата, тъгата по отлетялата младост са краткотрайни.
Поезията на Янко Димов е публикувана в петнайсет впечатляващи сборника. Последният от тях е „Избрани съчинения. Стихотворения, преводи, литературни есета.” /Изд. Фондация „Земята и хората”, 2012/.
Най-оригиналното от тази лирика попива в душата на читателя както сиянието на плодотворния дъжд. Тя не е словесна кардиограма на нечие безметежно живуркане - а трепти с неспокойния пулс на трайните човешки чувства за дълг, любов и всеотдайна честност. Затова е неделима част от съвременната българска литература.
Послепис:
Янко Димов е погребан в Алеята на славата в Централните софийски гробища. /До гроба на известния актьор Тодор Колев/. Макар че е работил в родния си град само от 1962 до 1973 г., Янко Димов е един от най-ярките поетични символи на Хасково.
Той заслужава някоя оживена улица в града да приеме неговото име, а не алейчица от стотина крачки, каквато беше отредена за другия негов лиричен символ Симеон Стоянов. Стара Загора също дължи на поета жест на уважение.
