Георги Н. Николов

Есета и афоризми съзиждат новата книга на Димитър Кралев - „Съдбовен възел”, дело на изд. „Рал Колобър”, С., 2017 г.

Прави впечатление, че в трудната динамика на нашето време все повече автори отделят внимание на есеистиката - предизвикателно единство между философия, публицистика и критика.

Критика, но на какво? Труден избор, решаващ дали посланията на духовния водач ще бъдат чути от обществото, или ще потънат в хаос от дребнотемие. В сборника на Кралев среща си дават отломки от историята, политически нюанси, библейски мотиви, фолклорни шарки, вплетени в обща канава с нравствени разсъждения и изводи. Разбира се - и с оценка за ролята на българския писател в силуета на днешния ден.

Броеницата заглавия “Мъртъв ли е Бог?”, „Възхвала на благородната лъжа”, „Държавата като трапеза”, „Във времето на българския преход”, „Антикомунизмът като професия”, „Никой не е по-голям от хляба”, „В търсене на главния герой”, „Кой съм аз? Кои сме ние?” и пр. визират от различни идейни ъгли каузата на човешкото съществуване.

И мотивацията на индивида в мир или в екстремални моменти. Осмислена в генетичния код на националния разум, сочещ на всеки от нас правилното място в шепата живот. Всъщност, в есетата на тази книга Човекът търси себе си.

В аналите на минала героика и в бъдещ полет към нещо по-добро. В отражение на собственото „аз” от различни позиции на гражданския кодекс, изтъкан от върхове и падения.

Също - от въжделения за хармония и човечност - очаквани, ала енигматични, защото зад красивите думи прегарят, сякаш зажаднели филизи, неизброими съдби, надежди и жертви.

Принесени в красив дар на всеобщото добруване и премоделирани зад кулисите от ловки хитреци в собствен Байганьовски келепир. Няма съмнение, че Димитър Кралев отлично познава повелите на своето време.

И механизмите, раздвижващи пластовете на социалния фон, уж приветлив и оптимистичен. Предназначен да убеди неволните участници в безкрайния театър на демократичното неравновесие, че всеки се намира на правилното място и аплаузите към кукловодите са искрени.

От редовете става ясно обаче, че привидно сивата тълпа не е сбор от безлики люде. А мислещи индивиди със свое достойнство и вярна мярка за случващото се пред погледа им, незамъглен от официална демагогия и мимолетни лозунги.

Тетивата в душите им, натегната до крайност от разни предизвикателства, може да се скъса. А трябва, като следствие от глухия тътен из низините, да изпрати стрелите на недоволството към високите управленски кресла.

Какво ще стане, решава днешният ден, преди да се е превърнал все още в минало. Знайно е, че то е основа на бъдното, а тежкият ключ към портите му държим всички ние. Можем да ги открехнем, ако сме сговорни и умни, а можем и да го изпуснем незнайно къде. Какво ще се случи, зависи най-вече от нас самите…

Димитър Кралев умело докосва скритите кътчета в съзнанието на „малкия” човек. Вижда раздвоението между копнежа по селото, останало далеч в детските спомени и опитите да се претопи в матрицата на модерната битност - все още, дори в новия ХХІ век. Да се открои сред останалите с дела, умни мисли, преданост към изконно българското, без което сме дърво без корен.

И да остави след себе си нещо, защото споменът е единствената връзка между живите и… другите. Между предците и потомците и все още неродените, но идващи след нас.

Както сам твърди в един свой афоризъм: „Човекът е човек, докато живее паметта му; отиде ли си паметта, остава само бездиханното тяло.”

Новата му книга е пълна с проверени истини, които трябва да възкресим отново…