Пламен Цонев

ХАВАНСКА ПУРА

Подарък от моя кубински приятел

Хаванска пура.
Тя дими.
И с тебе ний не сме сами.
Тя пръска своя аромат
и ражда весели представи
за оня астматичен свят,
за туй, как тоя дим го дави
и зад гримасите личи,
че злъч в устата му горчи…

И ние бдим. И не мълчим.
И въгленчето се разпали.

И гълтам пак тютюнев дим,
и плуват в стаята спирали.
А погледът, макар и слаб,
върви през тях към тебе, Куба,
целува твоя черен хляб
и пушката - в дланта ти груба,
и спира там - тревожно взрян
в беснеещия океан…

Хаванска пура!
Тя дими.
И с тебе ний не сме сами.
И всмуквам пак - със всеки нерв,
със всяка фибра,
всяка клетка…

И в тая вулканична цев
червено, огънчето светка!…

ФРАГМЕНТ

Заблудено сърце - странен кораб,
залутан в мъглата,
сред океана от чувства, посоки и вятър…
Слушам метежния шум на прибоя и чувствам
как върху листата из моите пръсти
тревогата блика,
а в отмалялата китка пулсът ми бие
на непонятния морзов език
къмто теб.
И сред мъглата, сред воя на злъчния вятър
мойто сърце се превръща на малък маяк,
за да ти сочи
спасителен бряг.

ГОЛЯМАТА МЕСИНСКА КАТЕДРАЛА…

Голямата Месинска катедрала…
Под мрачния й купол векове
могъщо стене орган.
И в хорала
се вплитат богомолни гласове.
Разпятието плува посред храма,
пронизано от тънък сноп лъчи,
и всуе за житейската измама
говорят йезуитските очи.
Над вехнещите восъчни мадони
се спуска здрач. И ги обвива с креп.
Тежат, гнетят огромните колони.
И душно е навред около теб.
Внезапно в здрача плахо потрепери
и замъждука лоената свещ…

Открехна вятър дъбовите двери
и в храма влезе струя въздух свеж…

НАТЮРМОРТ

Пленената, умиращата риба
с опашката си бяла пяна шиба,
раззинала уста, без глътка дъх,
увиснала на зъбестия връх
помежду облаци и две вълни…
Тя пръска струи, мята се встрани
и жълта сол по люспите й свети,
и вятър я пронизва през хрилете,
и в разширените от страх очи
недоумяващ
прост
въпрос
звучи -
защо лежи, защо мълчи морето,
от страшно равнодушие обзето?

***
Красавицата Ропотамо…
Каква тревога крие само!
Тече все тъй недоверчива,
лениво, бавно се разлива,
и там на този праг, преди
да хвърли своите води,
преди в морето да се влее,
обръща гръб. И лъкатуши…
И аз разбрах, че тя не смее,
тя там
в тръстиките се гуши,
върти се в омагьосан кръг
и вкопчва се о всеки стрък,
за да остане
все така -
помътнена
от страх
река…
О, тя не смее да нагази
дълбоко
в тежките талази
и отлив да я отвлече,
тъй както
кротко си тече…
И осъзнах
аз този страх
и негодуващ
възроптах:
„Недей отбива
във страни!
Върви,
стопи се,
изчезни,
но във вълни
се превърни!…”

СЪРЦЕ

По една неотменна повеля,
по един железен закон,
сърцето говори,
сърцето споделя,
сърцето на залпове стреля
и първата радост,
и последния стон…

Ако мълчим,
ако не споделим,
ако в непроницаем тютюнев дим
си крием очите
и само с думи гръмолим,
или на думите слагаме грим,
а вие, сърца, мълчите -
тогава - горко ни,
тогава - тежко ни,
устата - празни звуци само ще рони,
ще залива раковините на нашите уши…
Равнодушието - ще ни опустоши…
А пък вън - не каруцата, не „Кадилака”,
ами космичният кораб ни чака.
В кораба трябва да има другар,
сърцето му - всепроникващ радар -
на мостика с теб да пулсира на пост,
когато летите под звездния грозд,
всичко да чувства, всичко да хваща,
болката - мойта,
и твойта,
и нашта,
и за секунда, дорде има време,
кормчия да стане
и курс да поеме.
Кой ще поиска да тръгне, да странства
с мерзък другар в тия звездни пространства?
Звънне ли сърцето му с два фалшиви акорда -
смъквай този човек
от борда!
Никой никого да не пропуща
във комунизма
с кални обуща…
Пътят е дълъг. И всеки разбира -
с метеори ще те обстрелва всемира.
Кораба е здрав.
Моторът ще издържи.
Но ако в упор те стрелят с лъжи -
сърцето може да експлодира…

ДВА ВЛЮБЕНИ ДЕЛФИНА

Внезапно тежка облачна лавина
се срина над зеленото море.
А в бездните - два влюбени делфина
се гмуркат. И на тях им е добре.

Дъждът плющи,
дъждът шурти
и хвърля гъсти мрежи
и мълния-харпун
свисти,
готова да се вреже
във мокрите им гърбове.
Но те разкъсват
мрежите на две
и мълниите се пречупват
със син отблясък
в гладките им кожи…
И бурята - не ги тревожи.

Вълнението ги опиянява.
Отблъсква ги и пак ги тласка
един към друг - за нежна ласка.
И въздухът се нажежава.
Една вълна,
обляна
в пяна,
застила брачното им ложе
и се отдръпва настрана…
И бурята - не ги тревожи.

И не от днес, и не от вчера,
и не инстинкт, а и - любов.
И те се гмуркат в глъбините
и чудно - не изпитват страх,
и с перките трошат вълните
сред гейзери от воден прах…

И миг - дъга раздра мъглите
и сви един венец над тях.