Лалка Павлова

(Откъс от монография на същата тема)

Във всяко белетристично художествено произведение литературният образ не е просто конкретно лице със своите индивидуални черти, които го дистанцират от другите представители на човешката общност, той обобщава в себе си изобразената действителност в различните й аспекти - морал, отношения между пластовете на социума, естетически, етически и политически приоритети в определен исторически момент. Чрез изградения художествен образ писателят се стреми да проникне колкото може по-дълбоко в същността на човешките отношения и човешката душевност. Силата на литературния образ се състои в способността му да оказва влияние върху развитието на определени процеси в общественото пространство. Поради това при изграждането му писателят не е неутрален - дори и да не изразява директно своите оценки, по имплицитен път, чрез използването на различни стилистични средства, той утвърждава или отрича определени прояви на своя герой и по този начин влияе върху отношението на реципиента към него. Така е и в двата романа, положили в основата на сюжета си образа на човека и държавника Стефан Стамболов.

В романа на Александър Томов „Ангел или Демон” образът на Стефан Стамболов е представен в процес на развитие - сюжетът обхваща живота му от неговата 7-годишна възраст до смъртта му (1861 г. - 1895 г.). Особеностите на избраната от автора композиция (романът е изграден на принципа на мозаечния строеж от отделни сцени, които в своята съвкупност създават представа за цялото), както и ограничената употреба на авторска реч и преобладаващото използване на диалога, поставя своя отпечатък и върху образа на героя. В романа на Томов отсъстват такива традиционни средства като портретна характеристика, описания на обстановката, пейзажа и душевните преживявания на героя, като емоционалният му свят е разкрит най-често чрез ремарките в репликите му. Единственото, което научаваме за физическата визия на Стамболов е, че е „дребен” на ръст, епитет, използван в началото и финала на повествованието. Водещият похват при изграждането на образа на героя е речевата характеристика, а въз основа на реакциите на събеседниците му съдим и за отношението на околните към него. Откроеното слово на Стамболов вписва в себе си представи за ораторските му способности, за отношението му към Отечество и народ, както и към парите, властта и славата. Всички те обаче, почти изцяло, са подчинени на принципа на идеализацията, масирано наложена в кратките авторски коментари  в хода на цялото повествование.

В експозиционната част на сюжета писателят откроява няколко важни качества в характера на малкия Стефан като твърдост в отстояване на личната позиция, самообладание и дързост, които му позволяват бързо да излиза от стресови състояния - например когато 7-годишният Стефан за първи път в хана на баща си слуша страшните думи „идваме в Търново, изколваме турските заптиета и провъзгласяваме нашето българско царство” или когато 14-годишният юноша „безстрашно” се доближава до конвоираните, завързани с въжета „като добитък” заловени четници на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и високо извиква „Живейте, юнаци, ние ще ви последваме!”. Още в тази младежка възраст се изявява и една друга важна черта от характера  на бъдещия държавник - амбициозният стремеж към лидерство. Изправил се пред кръжеца от юноши, той не само обявява създаването на „първото революционно тайно дружество в град Търново”, но и се самоназначава за „главен ръководител на комитета”. Такъв - дързък, категоричен и рязък в интонациите го виждаме и в семинарията в Одеса, което е подсказано чрез ремарките в репликите му: „отсича”, „засича”, „тросва се”, „възкликва”, „говори възторжено”. Неслучайно, след изключването му от семинарията, когато отива да иска пари от Българското настоятелство, за да се прибере в „любезното си Отечество”, настоятелите „шушукат” помежду си: „Нахален е, но открит и много настоятелен, не иде да му се откаже, най-добре е да го прогласуваме, де да го знаеш след време какво може да произлезе от него …”, а след срещата си с П. Р. Славейков в Цариград видният български възрожденец признава пред него: „От очите ти, като говориш, пламък изскача, момче. Като те слушам, повярвах, че Отечеството един ден ще се освободи.” Високата самооценка на Стамболов е съчетана и с готовност за поемане  риск в името на свободата: „Или ще победим и се освободим, или смърт. Искам да съм рамо до рамо с дякона Левски и с Каравелов. Там ми е мястото, там и ще бъда.” Три от основните личностни качества на бъдещия държавник - ораторски дар, способност за мигновена съобразителност и ориентиране във внезапно създала се ситуация, както и на прозорлив народопсихолог - също са акцентувани още в експозиционната част на романа. Информиран за залавянето на Левски от турците, веднага организира чета, която да се опита да го освободи от конвоя по пътя към София, а самият той бърза да стигне до Централния комитет в Букурещ, за да се опита да спре паниката след разпространението на вестта за залавянето на Апостола: „Паниката в подобни моменти е по-гибелна от всичко…” Първата му истинска реч на талантлив оратор писателят включва, когато защитава правото на Ботев да замести Панайот Хитов в революционния комитет. Високият му интелект, умението му да владее слушателската аудитория чрез слово, интонация и жест, са подчертани чрез магнетичното въздействие, което упражнява върху присъстващите, а сполучливото привеждане на аргументи, подкрепени с имената на велики предшественици в историята на човечеството като Омир, Перикъл и Иисус, предизвикват респект и уважение към него. Характеристиката, която Стамболов дава за Ботев като поет и революционер („Той не въздейства само с изречените от себе си думи, но и с жестовете и с огнения си поглед, с широкото си устремно чело, което покорява и подчинява”), рикошира и върху оценката на присъстващите за него самия - всички „безропотно” се съгласяват Ботев да замести Панайот Хитов в революционния комитет, а на Стефан Стамболов да бъдат дадени пълномощия за „нов Апостол, който да тръгне и кръстосва отново поробеното ни отечество, като създава тайните комитети”.

По време на подготовката на Старозагорското въстание дейността на новия апостол е представена по аналог на делото на Левски - той „ходи”, „възобновява”, „заклева ги пред пищова и камата”, вечно е в движение „по пътища и по кози пътеки, през ниви и баири”. Балансът между открояващата се вече линия на идеализация и реалистичността е постигнат чрез две диаметрално противоположни ситуации, акцентувани с повторение на глагола „виждаме” - на готовността „да умре, но да повдигне въстание” противостои жалката стаичка, в която „двигателят на въстанието се е свил в нея съвсем самичък - без свещ, без никакви постелки, сякаш е затворник, потопил отеклите си крака  в пресол”. Той, апостолът, провалил се „с гръм и трясък”, одрипавял и отчаян, бяга през Дунава, за да спаси живота си, а един беловлас емигрант му казва право в очите, че трябва да бъде наказан като първи престъпник, защото „е заблудил онези момчета, че за един ден въстанието ще приключи”, и затова те са излезли срещу турците „като за сватба - без да се снабдят дори с къшей хляб”.

Като народопсихолог и стратег Стамболов е представен в диалога му с Георги Живков в помещението на революционния комитет в Търново, когато се подготвят за предстоящото ново въстание през 1876 г. Тези му качества обаче са съчетани с властолюбие и прекалена строгост, нетърпяща противоречия - измества Георги Живков от ролята му на председател на комитета и вместо него разпределя задачите между присъстващите, назначава специални съгледвачи, които да следят работата им и да му докладват, като ги предупреждава, че наказанието за неподчинение е бесило, за да не се хабят куршумите, „дето ще трябват за боевете”. След „кървавия погром на Априлското въстание” Стамболов се крие в един дървен шкаф, преоблечен като ходжа. Декларативно и фалшиво звучат след това думите му, че не е имал „късмета” да увисне на бесилото, защото не си дава сметка, че смъртта не е късмет, а житейски избор. И словесната му реакция, и жестовете му, и интонацията му, както и сблъсъкът му с журналиста от в. „Отечество”, написал обиден пасквил срещу „погиналите във въстанието родни  мъченици”, предизвикват по-скоро усещане за позьорство, за декларативност и фалш, отколкото за истинска вътрешна позиция. Все по-често обаче в словото му навлиза  употребата на местоимението „ние” („ние ще повдигнем”, „ние, българите”, „ние сме народ”), което имплицитно вписва очаквания за поведение на бъдещ държавник, който говори от името на всички. Още по време на Руско-турската война той се опитва да диктува положението и отношенията както между видни представители на българската общност, така и в международен аспект. Бившият революционер и борец срещу турците в пространството на току-що освободена България неочаквано застава на непонятна за другарите му позиция: „Отечеството ни трябва да бъде в най-интимни приятелски отношения с Турция, ако иска да бъде добре. Всяка революционна дейност от наша страна не само няма да принесе никаква полза, но ще има и огромна вреда.” - заявява Стамболов на потресения и невярващ на ушите си Никола Обретенов. Постепенно в диалозите между героите все по-отчетливо се усеща разцеплението на обществото на русофили и русофоби, а „завоят” във възгледите на Стамболов шокира дори стария революционер и писател Любен Каравелов: „Много странна птица си ми ти. В тебе се бият две души, душа на ангел и демон… Интересно ми е коя от двете ще победи…”

Новите си политически позиции Стамболов аргументира с благото на Отечеството, което се отразява и на лексиката му - от този момент нататък той винаги говори от името на народа и подчертава, че действията му са продиктувани от интересите на Отечеството. Ако в сюжета на романа до реалното влизане на Стамболов в политическия живот като „строител” на нова България се наблюдава известен баланс, представата за държавника Стамболов почти изцяло е подчинена на принципите на идеализацията. Най-осезаемо култът към него е постигнат чрез акценти върху таланта му на оратор. Речта му е винаги емоционално обагрена и убедително аргументирана чрез факти, заимствани от близката ни история, към която българинът е особено чувствителен в ония години, тъй като по-голямата част от слушателите му са преки участници в нея. Мощният му глас, жестовете, с които сече въздуха, добре подбраните паузи, съчетани с подходящо за конкретната ситуация и обсъждан проблем слово, взривяват публиката, довеждат я до екстаз и вълнение, удавено в сълзи. Именно този му талант дава правото на писателя да заяви: „Изгрява вече неговата звезда, която скоро ще озари българския политически небосклон. Може би най-ярката…”

Като основен аргумент и причина за острия завой във възгледите на Стамболов (превръщането му от русофил в яростен русофоб), писателят посочва приетите от Русия решения на Берлинския конгрес, които разкъсват българската земя на пет части. От този момент нататък за Стамболов Русия се превръща във враг, отрича дори нейната освободителна роля по време на Руско-турската война: „Ако руснаците проляха за нашия народ кръв, и ние не проляхме вода. Сто милионна Русия изгуби 40 хиляди руски войници и два милиарда лева. За избитите си синове взе Бесарабия и цяла област в Азия, а за изхарчените рубли взема тройно военно обезщетение от Турция. За окупацията и от нас взеха двадесет милиона. А ние! От три милиона народ дадохме сто хиляди жертви. (…) И какво получихме? Отечество, разделено на пет части и раздадено по милост на пет други държави. И най-важното - натрапеното руско опекунство, което ни души всяка минута и ни спъва на всяка крачка.”

За идеализацията на държавника Стамболов и превръщането му в нова митологема А. Томов акцентува и уменията му да разчита националната ни душевност и психология и да действа според техните жалони. В ожесточените политически борби между русофили и русофоби Стамболов (и като председател на Народното събрание, и като регент, и като министър-председател), винаги се е съобразявал с особеностите на националния ни характер като добродетели и слабости, защото добре знае, че именно те са причината, въпреки смазващия ярем на 500 години робство, народът ни все пак да оцелее и да възкръсне за свободата си:

„Българинът не се поддава лесно на увлечения. При скърби и радости той умее да се сдържа в себе си, да се крие в своя душевен вътрешен мир дотолкова, че става неузнаваем. (…) Само в извънредно важни минути българинът показва себе си, открива своята душа и от кротък като агне става страстен и неудържим като лъв. Тогава той показва на какво е способен и какви подвизи може да извърши.”

„Завистта е в природата на българина. Нещо повече - тя е и една от най-силните му двигатели, дето го движи напред…”

„Нашенецът, отпуснеш ли го малко, става непоправим тарикат и на- мира мигновено колая по кой начин да се обогати, това му е в кръвта, изобретателен народ сме в това отношение. Той има респект само от едно нещо - силата на властта.”

За съжаление това дълбоко познаване на българската народопсихология не го довежда до съзнанието, че и той е българин, който носи в душата си червея на жаждата за власт и пари. Когато обвинява политическите си опоненти, че именно стремежът им към власт и богатство ги кара да се борят да го изместят от политическия връх, на който е застанал, не си дава сметка, че и самият той е достигнал до този пост поради същите причини - защото е осъзнал, че най-сладките неща на този свят са властта и богатството. Тъкмо това е и причината за разцеплението на либералната партия. И ако в началото тя се разделя само на две течения - крайно и умерено, то през 1886 година се разцепва за втори път и от нея излизат като самостоятелни политически единици крилото на Стефан Стамболов (Народно-либералната партия), групата от либерали, оглавявана от Васил Радославов, а в старата Либерална партия остава крилото на Петко Каравелов. Политическата карта на България (освен на русофили и русофоби, на либерали и консерватори) е разделена и на стамболовисти, цанковисти, радослависти и каравелисти, като по време на своето управление Стамболов подлага политическите си противници на жестоки гонения. И за разлика от тях успява, защото много по-умело си служи с най-подходящия параван (съдбата на отечеството и народа), зад който крие истинските си мотиви. Политиката на българските либерали обаче няма нищо общо с философията на либерализма, според която правителството в едно либерална държава трябва да установи гражданско общество, в което индивидите да създадат доброволен обществен договор със суверенната власт, която има задължението да защитава живота, свободата и собствеността им. В този контекст интерес предизвикват философските разсъждения на Стамболов върху семантиката на понятието „народ”: „Има два вида народ. Истински народ и тълпа. Народът се въодушевява и разклаща от велики пориви. Тогава той извършва и епохални събития. Такова епохално събитие бе нашето Априлско въстание. Тълпата на тоя народ, по-скоро неговата утайка, може да бъде въодушевена от най-долнопробни егоисти и демагози и да се стигне до най-големи опустошения и национален срам.” Стойностните по принцип философски разсъждения на Стамболов (на фона на острите политически борби за власт) водят прозорливия и интелигентен читател до други изводи - за моралната слепота на политическите опоненти, тъй като те са неспособни на отстъпки и компромиси в името на бъдещето на България. Затова в съзнанието му остава по-убедителен доводът, че властта и богатството  имат по-голяма притегателна сила, отколкото съдбата на народа. Дори и най-яркият представител на либерализма в България (Стефан Стамболов) стои на светлинни години от либералния идеал, формулиран от британския философ Томас Грийн за обществото като органично цяло, в което всички хора се борят за общото благо.

Темата за отношението към парите, властта и славата, като личностна характеристика на самия Стамболов, е само загатната в романа, без да се навлиза в нейната дълбочина. Чак във финалните му части е показано, макар и само имплицитно, че за опазването на позициите, които е завоювал във властовото пространство на държавата, той е способен на такава жестокост да осъди на смърт най-близкия си приятел Олимпи Панов, с когото е делил несгодите на революционната борба и когото майка му е приемала в дома им като роден син. До тези истини за Стамболов обаче ще достигне само интелигентният читател, защото Александър Томов поставя всяка част от сюжета зад масирани преки характеристики (вложени в началото или края й), изграждащи възходящата линия на идеализация на героя:

„Авторитетът на Стамболов вече се издига до небесни висоти…”

„Една от най-ярките му черти е, че той умее да мисли и най-важното - да ражда идеи…”

„Той мисли единствени и само за политика. Политиката е смисълът на живота му.”

„Това за сетен път показва какви дълбочини и пространства се таят в недрата на собствената ни нация, чиято еманация в случая е героят на този разказ - Стефан Стамболов.”

„Той е некоронования цар на Отечеството в онзи момент.”

„Думите на първия регент Стефан Стамболов вече се възприемат като закон.”  И т. н., и т. н. …

Синтезирано поднесените успехи на държавника Стамболов в годините от 1888 до 1892 не са използвани за изясняване на причините за политическото брожение срещу него, а вместо това е включена констатацията: „Всичко това е дело на Стефан Стамболов. Ала колкото по-големи са успехите му като премиер, толкова повече беснеят и го мразят враговете му.” Дори и думите му в предложението към султана за създаване на една дуалистична държава между България и Турция по модела на Австро-Унгария звучат неубедително като загриженост на държавника Стамболов за бъдещето на Отечеството: „Тоя дуализъм щеше да създаде една силна и мощна Турция в Азия и една силна и мощна България в Европа. И ако тия две държави бяха под един скиптър и една корона, щяха да станат и една мощна държава в едно от най-хубавите места на света. По тоя начин веднъж завинаги да се реши източният въпрос и щяха да се пресекат апетитите на някои държави.” Става ясно, че не толкова благото на Отечеството е двигател на решението на Стамболов да предложи българската корона на султана, а омразата му към Русия и стремежът на всяка цена да спечели битката с нея.

Епилогът на романа поднася за пореден път високите оценки в европейското пространство, но сега за вече мъртвия държавник Стефан Стамболов, като налага тезата, че той обединява в себе си таланта на Бисмарк, сърдечността на Баяр и патриотизма на Кавур.

Зададеният още в паратекста въпрос към читателя („Ангел или Демон е бил през целия си съзнателен живот, който е посветил на нация и отечество”)  трудно би могъл да получи своя отговор във финала на романа - дори и от интелигентния български читател. Въпреки масираната употреба на стилистични средства за идеализацията на образа на Стамболов, проблемът остава, без да намери своето  категорично решение. Ангел или Демон? А може би и двете - тъкмо поради ясно заявения стремеж на автора да убеди читателите в нещо друго.

***

В романа на Бойко Беленски личността на Стефан Стамболов е разкрита във всичките възможни вариации на човешките си проявления - и като революционер и поет, и като държавник, и като съпруг и баща, и с онези негови увлечения, без които образът му би загубил автентичността на човешката си природа (пристрастеността му към лова, алкохола, хазарта и жените). От който и ъгъл да погледнем неговата личност, ще се убедим, че той никога не е бил ортодоксален - и сред най-значимите му добродетели ще открием сянката на злото, както и в най-негативните му прояви - лъч светлина. Това прави образа му многопосочен и амбивалентен, истински, жив, не измислен, а взет от самия живот.

Представата за Стамболов до 1891 г. е създадена чрез поредица от ретроспекции, които осветяват възлови периоди от изграждането му като личност. Израснал под погледа на строгия баща, който забранява на съпругата си да целува техните деца, малкият Стефан е възпитан в духа на възрожденските традиции - да свири, да пее, да обича книгите. Неслучайно успява „от раз” да вземе всички приемни изпити в Одеската духовна семинария. Но в ежедневието на семинариста не можем да видим един кротък и прилежен ученик, защото той е изпълнен с копнежа да срине „икономически Отоманската империя” и иска с другарите си да направи и пусне в обръщение фалшиви турски пари. Запознал се с идеите на Бакунин, той мечтае за „унищожаването на държавата и обобществяването на средствата за производство”. Заради неговите своеволия и бунтарство е намалено поведението му, благодетелите спират издръжката, а след това е изключен от семинарията.

Последното десетилетие на турското робство е един изключително наситен с исторически събития период от битието на българския народ. Огненият характер на младия Стефан не му позволява да стои встрани от тях и той „буквално нахълтва в революционното движение”. Самата съдба сякаш го тласка към връзки с такива личности като Матей Миткалото, Филип Тотю, Любен Каравелов и Христо Ботев. Когато разкрива силата на патриотичното чувство, под чието въздействие се включва в борбата за освобождение, Беленски не идеализира своя герой - паралелно с ентусиазма и всеотдайността, които го подтикват към рисковани действия, писателят вписва и редица негови качества, които го приземяват, превръщат го в обикновен грешен човек, на когото нищо не му е чуждо. И тщеславието да се съизмерва с колоси от типа на Ботев и Каравелов, и неопитността и несъобразителността, с която по време на Старозагорското въстание повежда „всичко на всичко двадесет и шест юнака”, и отчаянието, което го кара да посъветва въстаниците да си отидат у дома („Май ще трябва да се снишим, за да оцелеем.”), и онова „най-голямо потресение за апостола, който от водач се сринал до неудачник”. По време на подготовката на Априлското въстание младият апостол на Търновския революционен окръг започва „трескава работа” сред населението на Горна Оряховица, Габрово и в селата на Еленския балкан. Изключителен оратор, той успява да завладее със словото си дори и колебаещите се българи: „Стамболов бил неотразим, той покорил всички със своя душевен заряд и воля за свобода. Енчо Гайдаров дотам се забравил, че измъкнал пищова си и гръмнал в тавана.” Когато обаче пристига „кървавото писмо”, апостолът отказва преждевременно да развее байрака и се повтаря историята със Старозагорското въстание. Беленски разкрива фактите и оставя читателя сам да даде оценката си за решенията на Стамболов по време на тези величави, но и особено трагични моменти от историческото битие на нашата нация.

Сложна и противоречива е визията за Стамболов и след освобождението. Пламенен оратор и официален говорител на Либералната партия, той успява да покори със словото си „и млади, и стари, и либерали, и консерватори, бунтари и опортюнисти”. Стамболов се стреми в една държава „с прохождащи закони, с далечни спомени за величие и голи надежди” да изгради здрави темели, над които „най-светлите умове около него” да положат началото на прогреса. Той добре разбира, че в този преходен период България може да се превърне в „убежище за предприемчиви чужденци и авантюристи, които искат да забогатеят изведнъж”. И с безкомпромисен максимализъм и фанатична всеотдайност налага волята си: „Умен, енергичен и безрезервно отдаден на страстите си, този мъж би постигнал най-сложната и опасна порочност - умението повсеместно да властва, да присъства дори там, където го няма. (…) Със своя темперамент Стамболов увличаше, всичко около него беше кипеж и буквално пред очите на софиянци столицата растеше, уреждаше се, разхубавяваше се.” Писателят аргументира своите твърдения чрез проследяване на създаденото от Стамболов през 6-те години на неговото управление - построяването на железниците, създаването на работилница за ремонт на локомотиви и вагони, пуснатите в експлоатация държавни мини „Перник”, уреждането на първото опитно поле към Земеделското училище и първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив.

Срещата със султан Абдулхамид обаче внезапно поставя в нова, твърде противоречива позиция българския премиер, който още по време на регентството си предлага на султана да стане български княз: „Тогава, в търсене на самодържавец за България, Стамболов бе допускал различни варианти, като например временно на престола да седне Алеко Богориди, а след това отново да се върне Батенберг, лансираше и възможността Абдухамид или първородният му син да седне на българския трон. Идеята бе тъй дръзка, че отначало Стамболов я криеше и от самия себе си…” Този факт от дейността на държавника Стамболов винаги е предизвиквал и ще продължава да предизвиква разнопосочни оценки в българското обществено пространство. Във времето на Стамболов привържениците му и русофобите възприемат визитата му в Цариград като върхова изява на неговите дипломатически умения, защото след края на срещата всички искания на българския държавник са удовлетворени от султана. Твърде голяма част от българите обаче приемат съдържанието на диалога между Абдулхамид и българския премиер като предателство, защото след петвековното робство, белязано с толкова много жестокост и пролята кръв, предложението за създаване на „българо-турска империя” звучи като светотатство. Интерес предизвиква и авторският коментар, който по някакъв начин като че ли се опитва да помири двете крайни позиции: „Бяха го посрещнали в сърцето на империята с прекомерно внимание, сърдечност, с която се обгражда почитан човек, болен или смъртник. А може би в него виждаха помирителя, който като политик се бе превърнал в мост за европейското им взаимно признаване. Бе парадоксално - да почиташ човека, бунил покрайнините ти, откъснал парче от телесата ти и носещ мехлем за смъдящата рана.” Прави впечатление, че и Александър Томов, и Бойко Беленски (макар и всеки по своему!) утвърждават това посещение като значимо завоевание на дипломата Стамболов, като изхождат от позицията, че след тази среща българите „по-малко ще треперят от московеца”. И двамата подчертават, че в конкретната ситуация Стамболов не се ръководи от чувства, а „само от интереси и здрав разум”, но Беленски включва и една интересна проспективна „вметка”, с която сякаш се стреми да балансира вече изразената от него позиция: „Много по-късно, по незнайни пътища, този разговор (между Стамболов и Абдулхамид - б. а.) щеше да достигне до Фердинанд. Макар и скръбен, той щеше да отбележи в дневника си: „Рано или късно ние ще бъдем съседи на русите и оня българин, който успее да ни сдобри с русите, ще направи най-голямо добро на България.”

Не можем да говорим за държавника Стамболов, без да засегнем такъв болен въпрос, като преориентацията на революционера русофил не само към диаметрално противоположната позиция, но и превръщането му в личност, която подлага на жестоки гонения и репресии своите бивши съмишленици - русофилите. Проблемът е акцентуван с особена сила и в двата романа, като са откроени причините за драстичната метаморфоза във възгледите на Стамболов. И двамата автори сочат за начало на този процес един и същ момент -  реакцията на Стамболов след узнаването на резултатите от подписания Берлински договор, който унищожава сбъднатата  мечта на българите в клаузите на Сан-Стефанския мирен договор. Нахлул в кабинета на имперския комисар княз Дондуков-Корсаков, Стамболов гневно заявява: „По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, като не сте имали сили да защитите Сан-Стефанска България. Под турско робство, но заедно, ние щяхме да имаме надежда за много по-светло бъдеще. А сега? Разкъсани на пет части. Вие убихте нашите надежди!” Заплахата на княза („Млади момко, за такива думи изпращат в Сибир!”) изцяло преобръща възгледите на Стамболов за Русия. От този момент нататък в нея той вижда единствено имперските интереси на „освободителката”, която  преценява, че в този момент не може да си позволи да пролива повече кръв и отказва да се противопостави на коалиралите се европейски държави. И пак от този момент нататък - и като регент, и като председател на Народното събрание, и като премиер -  в своята държавническа дейност Стамболов се изявява като яростен русофоб. Колкото повече са успехите му, толкова по-дълбоко става  и разцеплението в общественото пространство на русофили и русофоби. Борбата за власт придобива параноични измерения, които рикошират в поредица от опити за убийството му, жертва на които стават Христо Белчев - министър на финансите в правителството на Стамболов, и Георги Вълкович - професор по хирургия, постоянен дипломатически представител на България в Цариград. Репресиите срещу македонските екстремисти и русофилите след двете убийства разпалват огньовете на омразата срещу Стамболов. Неговата самонадеяност и усещане за неприкосновеност заради властта, съсредоточена в ръцете му, изкривяват представата му за справедливост, което в един момент го превръща в копие на Херострат Втори: „Премиерът си внушаваше, че е закон и справедливост, че всява страх и надежда и с всичко това заслужено ще си остави името в историята.” Новото самочувствие на самозабравилия се диктатор Беленски аргументира с произнесените и изпълнени присъди над Коста Паница и Олимпий Панов: „Неотдавна бе приключил процесът срещу съратника му от младини Коста Паница. Съставът произнесе смъртна присъда и той нищо не направи за нейната отмяна и помилването на яростния русофил. Та можеше ли да отиде на компромис, след като преди това бе пожертвал близкия си приятел Олимпий Панов, когото майка му имаше като роден син и непрекъснато го умоляваше да го спаси!”

Стамболов е държавник от нов тип. Този факт е акцентуван в сюжетите и на двата романа. Въпреки драстичното разделение на обществото на либерали и консерватори, на русофили и русофоби, тогава, когато става дума за просперитета на България, Стамболов е готов на компромиси - той подкрепя предложението на своя „върл противник” Константин Стоилов за прокарване на презбалканската железопътна линия до Дунава, защото тя открива възможности за руския внос-износ, а чрез него в страната навлиза „с трясък” цивилизацията. Неслучайно цяла Европа признава далновидността на Стамболов и заради „желязната ръка”, с която българският премиер ръководи държавата и го нарича „Балканския Бисмарк”. Назряването на новия конфликт в битката за властта е внимателно проследен в романа. На „лисицата Фердинанд” никак не се нрави славата на премиера в Европа и той започва да плете интриги и да крои планове за отстраняването му от властта. Доведен в България и наложен за княз на българите след Батенберг от самия Стамболов, премиерът прави всичко възможно да осигури бъдещето на страната чрез основана от Фердинанд династия. Дори нарушава конституцията и променяйки член 38 от нея (престолонаследникът да може да остане във вярата на родителите си, а не да бъде задължен да приеме православието), Стамболов дава възможност на Фердинанд да създаде династия. Въпреки това князът не може да му прости, че в оценките на Великите сили в Европа като истински държавник е визирано неговото име. Така борбата за власт вече започва да се води на два фронта - между либерали и консерватори и между Фердинанд и Стамболов. Князът само изчаква удобния момент, в който да нанесе решителния си удар. След скандала със Смарайда, чрез смяната на военния министър Михаил Савов с жадния за власт син на дребен кръчмар полковник Рачо Петров, Кобургът вкарва в кабинета на Стамболов своя „троянски кон”, чрез който едновременно приобщава армията към себе си и държи „под надзор” своя противник. Не можейки да изпълнява ролята на „кукла на конци”, Стамболов за пореден път подава оставка в знак на протест, но този път тя е подписана и приета.

Беленски не е творец, който само констатира фактите. Вмъквайки кратки ретроспективни фрагменти, той аргументира случилото се в сегашността, за да убеди читателя, че то не е случайно. Крайното поляризиране на обществото на русофили и русофоби намира своята мотивация в поредица от последователни политически актове - противопоставянето на руските интереси на законно избрания княз Батенберг и неговото детрониране; стремежът на Русия да наложи свой кандидат за българския престол и да превърне страната в “Задунайска губерния”; осъзнаването на този факт не само от Стамболов, но и от отец Антим Първи, заявил открито на княз Дондуков-Корсаков: „Вие ни освободихте от турците, за което сме ви благодарни, но сега кой ще ни отърве от вас?”; поведението на руските емисари, които „подклаждат недоволства и сеят семената на бунта”. Така образът на Стамболов е изведен на фона на сложната политическа обстановка у нас и в Европа, за да се подчертае, че той е продукт на тези обстоятелства.

За разлика от романа „Ангел или Демон” на Александър Томов, в който изграждането на образа на Стамболов е подчинено на последователно прокараната възходяща линия на идеализацията му, Беленски представя човека и държавника Стамболов като сложен амбивалентен образ. Той е способен до крайно себеотрицание да се посвети на строителството на Нова България, но в същото време и да се поддаде на съблазните, които го изкушават като властник и му създават усещане за непогрешимост - връща цензурата за печата, нарушава не само конституцията, но и приетите от Народното събрание закони, свързани с изучаването на такива важни предмети като история и география в българското училище, а това го отдалечава от най-близките му приятели - Димитър Петков и Георги Живков. Стамболов не е чужд и на редица лични недостатъци като слабостта му към женския пол, пристрастеността му към хазарта, към парите и богатството. Ръководейки се от максимата на Балзак, че „парите на глупаците по право принадлежат на умните”, за кратко време натрупва голям капитал и много имоти. Неслучайно Беленски го определя като човек, който има дарбата на банкер да „мисли чрез парите, чрез капитала”. Въпреки че гледа „с погнуса цинизма на онези свои съотечественици, които се втурват от нещастието на своята родина да правят пари”, Стамболов не се различава особено от тях - за кратко време чрез подставени лица закупува на безценица изоставени и запустели места, които ипотекира в Отоманската банка или продава с изгода, а където е възможно построява свои магазини и хотели. Познавайки добре силата на парите, Стамболов я използва и в държавните си дела. Коментарът за заподозрените и осъдените за убийството на Христо Белчев е разкъсан от авторска реч, в която Беленски констатира за героя си: „Стамболов наблегна на очевидното, но премълча действителната си заслуга за хода на следствието и съдебния процес, тъй като бе подплатил с големи суми възможността правосъдната бюрократична машина да се раздвижи и заработи на пълен ход. Рушветите бяха най-добрите смазки за детайлите.”

Беленски не отминава и една друга слабост на Стамболов - той е славолюбив и задължава всички държавни учреждения и обществени заведения да имат неговия портрет. Може би от това произхожда и криворазбраното му виждане за същността на демокрацията. Влязъл в мигновено освободената за него бръснарница, той обяснява на собственика й Мануш, че „демокрацията е правото да си част от народа и да не се оплакваш от нищо, въпреки всичкото, което се случва, защото си „демос”, а коренът на това словце на гръцки значи „народ”. И ако простолюдието му се възхищава, то е „повече резултат от страх, а не от уважение”.

Стамболов е от онзи тип хора, които умеят да си гледат кефа.В някои случаи Беленски го представя като патриций от римски тип, за когото най-важната максима е „Животът е кратък, само удоволствията са вечни.” Затова не обича безцелната игра на карти, а непременно залага крупна сума и се вживява до такава степен, че понякога губи човешкия си облик, но все пак се стреми да пази (по тартюфовски!) тази си страст в тайна: „Той бе личност, която привличаше чуждите погледи, затова вярваше, че на него всеки порок му е позволен, стига да е таен и да не разваля авторитета му на премиер.” Обича да пие мастика, да яде гювеч с телешко, а в неофициална обстановка става весел, шеговит, очарователен, готов да вдига наздравици и да пее любимата си песен за Чавдар войвода. Освен това е и романтичен по душа, погледът му улавя всеки детайл от природата, която той боготвори: „Искаш да обичаш другите и децата си, погледни сърните и вълчицата. Те са готови да умрат за своите малки. Искаш да полетиш, следвай птиците. Искаш да се убедиш, че животът е безкраен, отиди при реката, вгледай се във водите й… Няма оттичане. Искаш да се научиш на търпение - наблюдавай как семенцето пониква, дава стебълце, избива нагоре, цъфти и плоди. Най-добрата книга е природата, животът…”

В повествованието на Беленски образът на Стамболов е представен с психологическа дълбочина. Премиерът не само добре познава световъзприемането на българина („Българинът, макар и християнин, си остава езичник, но е възприемчив човек. Всички мислят, че се моли на Бог, а той се кланя на хляба.”), но е склонен на психоанализа и на собственото си поведение. Посечен от своите убийци, останал почти без никакви физически сили, той осъзнава истинската причина, довела до трагичната му участ: „Българският народ няма никога да ми прости, че му доведох този княз.” И още нещо от особена важност като разлика между двамата повествователи, поставили в основата на своите романи образа на Стамболов. При А. Томов (поради спецификата на избраната форма), липсват портретни описания и читателят не може да „види” героя, неговата външност, облекло, индивидуалните навици, походката му, промените, които настъпват в него в резултат на драматични или трагични моменти от живота му и т. н. При Беленски  портретното описание и детайлите от него са внесени масирано във всички подходящи ситуации и активизират въображението на читателя, който чрез тях по-добре осмисля емоционалните му състояния и спецификата на случващото се в различни етапи от личното и историческото му време. Най-запомнящи се все пак са първото и последното му представяне. В началото читателят го вижда в момента, когато по покана на Фердинанд влиза през парадния вход на двореца:

„Облечен с черно пардесю и цилиндър, който стоеше като черен градоносен облак над главата, чиято сянка мътеше погледа му, той крачеше безпардонно дръзко. Премиерът не бързаше и не се потеше, макар малкото останала над темето му коса да се бе наежила. На младини  главата му бе с косъм на глиган, но поне нравът на упоритото животно се бе съхранил. Лицето изглеждаше спокойно, ала само той си знаеше каква буря бушува в него.”

Трудно е да се познае този горд и енергичен изглед на лицето на Стамболов след неговото посичане. Неслучайно Беленски го сравнява с дърво, защото като дървото той е пуснал дълбоко корени в българската земя и както и да го възприемаме, като ангел или демон, той ще си остане и занапред българин:

„В своята статичност той приличаше на обезобразена восъчна фигура, полегнала в храма на Господа, за да плаши дяволите и нечестивите хора, но най-вече присъстващите със земния ад. (…) Гледката беше покъртителна. Окастрили бяха филизите на ръцете му. Стамболов бе посечен безмилостно като неплодно дърво. Лицето му цялото изглеждаше покрито с бръчки, но не старчески, а кървави бразди, следи от острие. Те разполовяваха главата, минаваха от единия до другия край на челото, успоредно на устните, които се бяха попукали, и също наподобяваха бръчки. Едното око бе затворено, бе мъртво. В него нямаше живинка, светлина, похот, ненаситност. То просто бе изтекло, превърнало се в лунен кратер.”

Погребението (представено накратко от Александър Томов и чрез поразяващи с внушенията си детайли от Бойко Беленски) очертава една важна особеност на българското обществено-политическо пространство, която води началото си от времето на Стефан Стамболов, но не се е променила и до днес - драстичното разделение на българската общност на русофили и русофоби. Именно поради това в края на обглеждането на  интерпретациите на образа му в двата романа искам да се обърна към онези читатели, които искат да знаят повече за този наш държавник, оставил дълбока диря в българската политика - тези, които са прочели „Ангел или Демон” на Александър Томов, нека да прочетат и романа на Бойко Беленски „Стефан Стамболов: воля за държава”. И обратно. Защото само в съвкупността от двете повествования може да се открие истинският Стефан Стамболов.