Георги Георгиев

Беше време, когато четях всички излизащи през годината стихосбирки. Просто това беше навик, породен от мъдростта, че поезията е повече от философията и историята. Бях повярвал в това.

През последния четвърт век се простих с това хоби. Вече излизат не стотици, а хиляди творби в мерена реч. Не е толкова важно, че са много. По-съществено е дали са на художествена висота, дали са рожба на дарования.

Затова прочетох ръкописа на „Дъщеря” от Милена Обретенова с изострени сетива. Тази патриотична стихосбирка възприех като по-различен глас в поетичното българско ято.

Стилистиката и фантазията на стиховете са израз на поетичната волност. Привлече ме не само тематичната насока, но и духа на творбите.

В „Разговори с Гьоте” Екерман е записал: „Стихове несвързани с живота, не признавам”. Тази книга е от живота и за живота.

Отличителна черта на „Дъщеря” е директността, категоричността на поетичната реализация.

Въпреки парадоксалните обрати в някои стихотворения, като строеж и звучене, те проникват в смисъла на нещата и явленията от всекидневието на съвременния човек. Погледът е отправен високо и затова възмущението е дълбоко, любовта е силна, също и омразата. Страхът и надеждата вървят ръка за ръка.

Не се забелязва различие между автора и лирическия герой. Това е характерно не само за стихотворението, което пее за ненадминатия скок на Левски, за неповторимата лудост на Ботев, за неуморната страст на Евтимий, за саможертвата на Кочо и преклонението пред Паисий.

Четях с вълнение стихотворението „Шапки долу!” (това е военна ритуална команда) и се увличах от значимостта на темата, но още повече от ритъма в поезията на Милена Обретенова.

Гвардейци на площада.
Ходом - марш!
Гвардейци на площада
свирят марш.
Хора на площада
слушат
военен марш.
България е жива?!!!
Ходом марш.

Ритъмът пронизва строфите, в които се отправят въпросителни относно национални белези от характерологията на българина.

Защо
от чужда радост
те боли,
а чуждата усмивка
те гневи?

Н. А. Добролюбов подчертава, че за да има значение пред съда на ума, поетичното произведение е длъжно да съдържа мисъл.

„Тежко, братя, се живее
между глупци неразбрани”
изрича лудата глава на Ботев
и прави опит да ме предпази,
„но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя”.

След това предупреждение поетесата се обръща в „Милите ми търновци”:

Прилунявам се,
а милите ми търновци
ме убеждават,
че не мога да ходя…
Оглеждам се.
Отправям се към Марс
…
По-надалеч,
към Плутон
или надолу,
към родния дом?

Прочитам строфите на Обретенова и си спомням Владимир Маяковски:

Римата на поета
е ласка,
и лозунг,
и щик,
и камшик.

Тази характеристика на стихосбирката „Дъщеря” се усеща в цялата й структура, но най-вече в стихотворенията „Горчиво (анти)патриотично” и „Копнеж”, където авторката отговаря на Никола Вапцаров:

И моя не е,
поете,
тази земя.

Талвег в предложената на читателя поетична река е социалната чувствителност на поетесата. Това личи от стихотворенията: „Плачът на майката”, „Последните български емигранти”, „Агония”, „Без логика”.

От всяка страница усещаме отрицанието на егоистичното приютяване в ъгъла на личното щастие в условията на днешния свят. Заявява се директно, че кумирът е страст, а в небесата духът на Евтимий и Караджата чакат духа на Ботев, за да ги призове към справедливост на земята.

Милена Обретенова изплаква своята социална болка и чрез стиховете си се надява да се освободи от тази тежест.

Възможно ли е това?
Читателят сам трябва да си отговори щом

Майките плачат, за децата си
в чужбина.
Децата
плачат за майките си в България.
Всички деца
на България
плачат.

Завършвам с оптимизъм, защото такава е целта на стихосбирката. Тя прелива от недоволство и дързост, но е заредена и с надежда, с мисъл за утрешния ден, с вяра в българския дух, с много обич към Отечеството и неговата история.

Прочетете ли книгата, ще се убедите, че нейното послание е тревожен вик за правда и красота. Поетесата изповядва истината, че прекрасното е всякога правдиво.