Георги Струмски

Мамо,
колко си хубава,
мамо - като светица, но по-добра.
Слънчогледи зад твоето рамо
са преплетени като гора.

Една огнена ружа изгрява
между черните ти коси.
Разгоряната й жарава
няма вятърът да угаси.

Бледа сянка от миглите пада
върху милите ти очи.
И усмивката ти е млада.
И умората не личи.

Неизречени,
ала родени
зад прозирното ти чело,
светли мисли докосват и мене
като гълъбово крило.

Нека времето си отива.
Мамо, аз ще си ида. Но ти
остани в тая пролетна нива,
твойта ружа не ще прецъфти.