УТЕХА
След бяг по тръни, по посоки птичи
разнищват ме въпроси във нощта:
дали не станах вятър безразличен -
с еднаква страст да галя и руша?
Дали не стина - снежен връх в Аляска -
и глух, и ням в печална пустота,
обърнал гръб на хорски шум и крясък,
самовглъбен в орлова самота.
Не разпилях ли всичкото си зърно
нахалост по скали и сред блата?
Не можех ли за мъничко да свърна
посред доволстващата празнота?
Не ми ли стигаха подслон и хлебец,
и къкрещ на котлона къщен свят,
та втурнах се по мамещия хребет
на словото - и вис, и необят?
Вратата на душата си отворих -
любов и грях, тревоги, гняв не скрих.
Утехата по хребета от горест,
е утрото да срещам с полет в стих.
