Нина Кръстева-Дудова

По времето на Второто българско царство в Средецка област имало над сто манастира. Наричали ги Българската Света гора. Четиринадесет от тях били в подножието на планините Плана, Витошка и Лозенска.

Наричали ги Мала Света гора. Днес в Софийска област се броят шестдесет и шест манастира, от които четиридесет и четири са функциониращи и двадесет и два в руини.

Всеки манастир по своему е свързан с историята на Българската държава, с имената на царе, патриарси и видни българи; с предания, които вече са на забрава. Всеки от тях е исторически и културен паметник.

Не може да не дойдете до Дивотинския манастир, на хубостта му да се възхитите, пред светостта му да се преклоните. На „Света Троица” е наречен и се е гушнал между два потока, в малък дол между Дебели рид, Тънки рид и Дреново присое, в северните склонове на Люлин планина.

Три пътя водят до него, но ако не ги знаете, не е трудно да го откриете. Най-бързо се стига от центъра на град Банкя, с автобус номер четиридесет и четири, до последната спирка на квартал „Михайлово” и още два километра пеша през баира.

Другият вариант е през вилната зона на квартала, по черен път, с автомобил на седем километра югозападно от Банкя.

А третият път е откъм Перник, на единайсет километра западно от село Дивотино, през махала Бреста, по който може да се пътува с автомобил само в сухо време.

За основаването на манастира дивотинци разказват легенда, че Света Троица се явила на сън на християнско семейство, мъж и жена от Дивотино. Завела ги до мястото, където имало заровено имане и там Бог-Отец им казал: „Утре сутринта вземете мотики, изровете златото, натоварете го на магарето и където то спре и остане, там издигнете манастир в чест на Света Троица.”

Рано на другата сутрин селяните тръгнали към посоченото място да изпълнят Божието повелие. Изровили голяма глинена делва, пълна с жълтици.

Натоварили я на самара на магарето и тръгнали. На малка поляна между два потока, магарето легнало на земята. Притулено и сенчесто, мястото не било за манастир и хората започнали да подканят магарето да стане.

Увещавали го, ритали го, но то упорствало. Разбрало се, че волята на Света Троица е, там да се гради манастирът. Разтоварили животното и мъжът отишъл в Дивотино майстори да вика, манастир да градят.

Така в 1046 г., когато се навършвали сто години от смъртта на свети Иван Рилски, се започнало вдигането на Дивотинския манастир. Мястото, където намерили златото за построяването му, се нарича „Имането”, а голямата византийска глинена делва, векове пазена в манастира като светиня, се
съхранява в Пернишкия исторически музей.

През Второто българско царство манастирът се замогнал с много имоти. През 15 век станал център на духовен живот и просвета. През целия период на турското робство бил средище на българската писменост в този край. През 18 век в манастира имало килийно училище, в което се учил и Дамгур хайдут.

Манастирска хроника гласи: „Руку ему Еремия, да се знае кога беше се събрала войска на Петровден, а запалиха манастиру през Божицевите пости, та изгоре.”

Същият йеромонах Еремия веднага възстановил манастирските килии и църквата, където отново била положена иконата на св. Богородица с Богомладенеца, спасена от пожара, рисувана от иконописеца Йоан от София през 1710 г. и реставрирана в 1902 г.

Още две светини са оцелели до днес. Иконата с дупка от турски куршум, изстрелян по Дякона Левски, крил се в манастира. Куршумът рикоширал в иконата и убил турчина.

А за иконата на Света Троица се разказва легендата как през 1806 г. някой си Хасан Ходжа от Брезник дошъл с двама сеймени, та откарали всичката стока на манастира: овце, крави, волове, кози, коне. Безсилен бил старият игумен да спре турците. Умъчнен, влязъл в църквата, ударил ядосано с тоягата си Троичната икона и жално проплакал: „Видя ли, Света Троице, турците откараха всичкия добитък. Обедня твоя манастир. Аз като нямах сили да спра ходжата, ти поне го спри, порази го!”

Толкова силен бил плачът на отец Петър, че накарал Света Троица чудо да стори - всичката стока сама се върнала в манастира. Недалеч от светата обител Хасан Ходжа се почувствал зле, паднал на земята и умрял.

Спътниците му се изплашили, изоставили добитъка, набързо погребали мъртвеца и хукнали към Дивотино да разказват как Бог поразил ходжата със смърт, задето откраднал манастирската стока. Мястото там нарекли „Ходжин гроб”.

Векове наред манастирът бил мъжки и името на йеромонах Йосиф се свързва с построяване на нови килии през 1902 г. на мястото на вече рухналите.
От 1922 до 1973 г. манастирът е девически. През 1927-1928 година съградили сегашната двуетажна постройка.

През 1975 г. игумен става свещеник Емануил и се грижи за манастира със семейството си. После манастирската врата задълго остава заключена.
Днес Дивотинският манастир се стопанисва от млади монаси, дошли да се грижат за светинята.

Ако умиротворение търсите за душата си, тук тишината сякаш е спряла завинаги, пъстри цветя радват очите, а зелените хълмове наоколо успокояват съзнанието. Светата обител е грейнала в белота. Пред входа й нови са пейките, за които поверие гласи, че ако болен преспи, изцелен ще се събуди.

Вратата на църквата никога не се заключва и всеки, дошъл с добра мисъл, парите ще остави, свещица да запали. Но ако вандали престъпят прага, за да откраднат, наказанието Божие навред ще ги достигне.

Единствено тук, в Дивотинския манастир го има параклисът „Св. Седемдесет апостоли”, направен през 1995 г. от игумен Серафим и дарители. Като слънца греят иконите от олтара и стоплят душата с надеждата за спасение на душите ни, грешните.