Елена Алекова

Слово за стихосбирката „Балканский блокнот”/„Балкански бележник”
на Иля Виноградов (Мурманск, 2017)

Национален литературен салон „Старинният файтон”

Руски културно-информационен център, 24 юли 2017 г.

Точно преди година, на 11 юли 2016-а, Националния литературен салон „Старинният файтон” бе организирал премиера на книгата „Мисия без край. С Кирил и Методий на път” на Васил Попов. В същото време - по силата на неведомите Господни пътища - в България, на почивка във Варна, се бе оказал поетът Иля Виноградов от Мурманск, Калина Канева чрез свои мурмански приятели бе научила това, бе го поканила на премиерата и за радост и всеобща изненада той дойде и участва в нея, като нея вечер и прочете първото си стихотворение за България.

Тази среща се случи и за двама ни… не бих казала съдбоносна, защото това е прекалено силна дума, но нещо подобно, да го наречем: знакова среща. Едно на ръка, че тъкмо тогава и е промержеляла, без да сме я още долавяли по някакъв начин, идеята за стихосбирката му, която днес тук, току-що излязла, има премиера - тогава предложих на Иля да преведе на руски език десетина мои стихотворения за сборник, вече заплануван в ОАО „Тюменски издателски дом”, а аз - в замяна - да преведа десетина негови стихотворения на български език.

В края на миналата година сборникът ми със стихове и пътеписи за Сибир „Последний снег” с преводи и на Иля Виноградов наистина излезе, а буквално преди ден-два в Мурманск бе издадена и неговата книга, отчасти двуезична, „Балканский блакнот”/„Балкански бележник”, като в нея са включени преводите, които впоследствие направих на изпратените от него стихотворения. С други думи - среща, от която се появиха две книги.

Но по-важното е, че след миналогодишната ни среща - без още да сме го осъзнали и да го осъзнаваме и до днес - стана нещо много по-голямо, надраснало личностния план: тогава всеки от нас поотделно, но и някак заедно сме се включили с Иля Виноградов в онази хилядолетна „мисия без край” на славянското слово и словесност, която мисия започва с появата на кирилските писмена, шества през историята на племена, народи и държави и потъва в бъдното, очертавайки и разширявайки непрекъснато пределите на „държавата на Духа”, за която години наред говореше акад. Дмитрий Лихачов.

Защото „държавата на Духа” (за разлика от „държавата на плътта”, на материята) има свойството да се разширява - не само в пространството, но и във времето: от ръка на ръка, от сърце на сърце. За нея това там географски граници, векове и дори хилядолетия, хибридни войни и геополитически интереси съвсем не са от значение - просто не съществуват.

Неслучайно на корицата на „Балканский блокнот”/„Балкански бележник” е същият паметник на светите братя Кирил и Методий пред Народна библиотека (не знам защо това название ми е по-скъпо от Национална библиотека…) в София, дело на скулптора Владимир Гиновски, чието точно копие, отлято от бронз в някогашния софийски Комбинат за монументална пластика, стои в родния за Иля Мурманск, на самия бряг на Северния ледовит океан.

Неслучайно Иля Виноградов направи темата за „мисията без край” на светите първоучители славянски своя тема, като написа и първата си статия за Виталий Маслов и събитията от началото на 90-те години, а вече е в реализация и идеята му да направи документален филм, свързан с тях - твърде навременно, защото, както е казано за светите братя Кирил и Методий още в приписката към древния трактат „За буквите” на Черноризец Храбър, намерен на руския остров Соловки, „живи са още онези, които са ги видели” и този уникален шанс не бива да се пропуска, както престъпно си позволяваме да пропускаме у нас, но това е друг въпрос.

Всеки човек, но особено писателят, сам по себе си не струва нищо - шуми тук и там, колкото да пошуми, носи се на крилете на илюзорната слава, подтичва в светлините на прожектори. И толкоз.

Човек става човек в смисъла на „човек - това звучи гордо” (по определението на Максим Горки), но особено писателят, когато надрасне себе си и стане вътрешно присъща, органична част от общност, към която по силата на историческите, географическите или духовните обстоятелства принадлежи.

Така Иля Виноградов, поетът и белетристът, стана част от приказката на своя Мурманск, от историята на руси и българи и въобще от мисията на светите равноапостолни братя, първоучители славянски.

Би могло още много да се говори за това, но ще спра дотук.

* * *

Иля Виноградов е роден на 17 май 1978 г. в Мурманск. Завършва физика и математика в Мурманския педагогически университет и Стопанския факултет на Санкт-Петербургската академия по мениджмънт и икономика. Тази обвързаност с цифрите, разбира се, не му пречи да е майстор на словото. Пише стихове, проза, публицистика.

Публикувал е свои творби в руската периодика, сред които „Литературная газета”, сп. „Север”, алманасите „Осияно слово”, „Площад „Първоучители”, „Вятър в ивите” и др., в българските вестници „Русия днес”/„Россия сегодня” и „Дума” и в различни литературни сборници.

Автор е на сборника с разкази „Невидимите диктатори” (Мурманск, 2011), сборника със стихотворения, разкази и пътеписи „Съкровищата на бедните” (Мурманск, 2013) и стихосбирката „Руският ген на тъгата” (Санкт Петербург, 2016) и вече на „Балканский блокнот”/„Балкански бележник” (Мурманск, 2017), чиято премиера днес ни е събрала.

Член е на Съюза на писателите на Русия. Активно участва в социалния и културния живот на Мурманска област. Член е на Обществения съвет на Комисията по култура и изкуства на Мурманска област, както и на Мурманския клон на Съюза на писателите на Русия.

Носител е на Регионалната литературна награда „Баев-Подстаницки”, на международния Каверински литературен конкурс, на Общоруския литературен форум на името на Гумильов „Осияно слово” и на редица други литературни конкурси.

* * *

Стиховете на Иля Виноградов притежават едно изумително свойство, рядко срещано в поезията. То е съвсем точно доловимо от вътрешните сетива - настроените на лирически лад в човека, и дори е почти понятно за разума. Същевременно не може да бъде формулирано.

За себе си го наричам ПРЕДЕЛНА ПРОСТОТА или ПРЕДЕЛНА ЯСНОТА - с цялата условност на понятията и с категоричното разбиране, че в случая думите наистина са приблизителни.

Как Иля Виноградов го е постигнал, можем само да гадаем. И все пак, струва ми се, то има нещо общо с това, че поетът владее философията, по-точно състоянието „да-живееш-тук-и-сега”.

За повечето външни на дзенбудизма хора всичкото на това състояние опира единствено до това да си изядеш кашата и после да измиеш паничката, което само по себе си е едно върховно състояние (ето и притчата:„Един монах се обърнал към Джао-джоу (Джошу): „Току-що влязох в манастира. Моля ви за наставление”. Джао-джоу попитал: „Оризовата каша изяде ли си?”. Монахът отвърнал: „Изядох я”. „Иди тогава си измий паничката”, казал Джао-джоу. В този момент монахът добил просветление.”). И край.

Но всъщност това не е краят. А началото. Защото… Може ли някой да каже къде точно свършва онова, което е било допреди миг, и започва „тук-и-сега” и къде точно „тук-и-сега” свършва, за да започне онова, което след миг идва?

В гонитбата на отговора на този въпрос постепенно проумяваш простичката истина: колкото повече навлизаш в „тук-и-сега”, толкова повече тук и сега като времеви и пространствени измерения се някак „свиват”, смаляват се все повече и повече, докато не се превърнат в точица, която по-същество е отрицание на времето и на пространството (или тяхна противоположност), ставайки несетно ЕДНО с вечното и безкрайното, вливайки се, сливайки се с тях…

Думата в поезията на Иля Виноградов е на този именно предел, където „тук-и-сега” е като че ЕДНО с „там-и-завинаги”. Затова поезията му е пределно проста и ясна, без каквито и да е финтифлюшки и бутафорен поетически реквизит. Там, на този предел, всичко изкуствено, „не от мира сего” в поезията просто отпада.

Затова в стиховете на Иля Виноградов, особено в тези от цикъла „Балканский блокнот”/„Балкански бележник”, няма излишни думи и образи, издокарани и нагласени специално, за да „блеснат в обществото”. Затова и съвсем естествено според поета „всеки човек сякаш е и човечество, / както единни са вечност и миг” („България”), а самият той, бидейки само един ден в София, се чувства просто така като част от града - и древния, и съвременния („София”), и се възхищава на срасналия с вековете Пловдив: „мериш ти епохи славни, / сякаш мериш си каскет” („Пловдив”)… защото там, на предела, всичко това е възможно: мигът е вечност, вечността - миг, както и човекът е човечеството, а човечеството - човекът…

Това е поезия на крайния аскетизъм по отношение на поетиката (образност и прочее лирически реквизит), на словото, когато човек е близо, съвсем близо до мълчанието (т.е. до неговоренето), до безмълвието (т.е. до непотребността от говорене), до немотата и глухотата (т.е. до невъзможността, неспособността за говорене и чуване).

Как хубаво е описано от Иля Виноградов в едно стихотворение без заглавие това състояние на предела, когато думите все още съществуват, но поетическото многословие е преминало в малословие, почти в липса на думи и аха-аха да прекрачим в немотата, а и сме някак прекрачили, но не сме в нея:

Осенний день. Жужжанье мух.
Пускай! - они умолкнут скоро;
Предстанет мир и нем, и глух -
Ни мух, ни разговоров.

Я знаю, будет как в броню
Мир в тишину закован.
И ныне каждое ценю
Жужжание… и слово.

Когато поетът овладее изкуството да пази равновесие, танцувайки по острието на предела между говора и немотата и е способен да чуе „вик без слова, без отговор въпроси” („Есен. Полунощ…”), на предела на нервите, на чувствата, на познанието, значи е овладял и почти невъзможното майсторство: В МАЛКО РЕЧ МНОГО СМИСЪЛ. И… БЕЗКРАЙ.

Тоест, с малко думи или почти без думи той вече е в състояние да премести планина, да раздели морето на две, да изтръгне от камъка вода, да вдигне немощен, да спаси отчаян, да отвори други пространства - на смисъла или на нещо, близко до смисъла, за което сега не намирам дума, но от което на човек му става по-широко на душата, по-високо, по-дълбоко, по-светло и по-ведро, по-ясно и по-истинско.

На предела Егото се смълчава, стихва. И отваря място за живота като живот. Където човек не е човек, не е Аз, а е Той, Тя, То, Ние, Те… Всичкото и Нищото…

Как Иля Виноградов е успял в своя все пак не съвсем дълъг живот да овладее това почти непостижимо майсторство за писане на стихове? На какво се дължи това - на нещо, което е вътре в него, както самият той го нарича „неизявеният ген на тъгата” („Генът на тъгата”), даден само на руснаците, или на онова, което го заобиколя и което ден след ден го учи на живот и на смърт - листата на трепетликите, снежинките, дъждът, замръзващата рекичка…

А може би черно-белите графики от пейзажа в неговия роден край, където полярната нощ трае 40 дни, а полярният ден - 63 дни, където сред белите пространства на зимата и мразовитите дни чернеят само „високоволтовите кръстове” и…

И в царстве мертвых, в снег одетом,
Под стражей стуж сторожевых
Одни кресты и помнят: где-то,
Вдали, есть города живых.

(„1. Северное”)

Да, поетът пътешества по екзотични и тайнствени южни страни, чиято мъдрост също пропуска през сетивата си. Ето - от Индия той е научил, че… „на духа богатствата са скрити зад скромна външност, / тъй както скрита е във белия ни свят дъгата” („Индия”), а в България, той се учи от слънчогледа - това „слънчево създание”, извършващо своя катадневен обред да се врича на слънцето „без гордост и без назидание” - да върви само след светлината и към светлината („Слънчоглед).

Но където и да отиде, както и да му харесва там, той все пак се връща у дома, на север, „към студа, / към нощите, от снегопадите очукани” („Индия”), там, където „изстива слънцето в безкрая” и сред снеговете „речица някаква дими” („Към дома”), там, където брезичките са скрити в снежната глъбина. Там, където всичко е ясно и открито като на длан, макар и скрито от любопитните очи, затрупано в снегове и мрак, страсти и копнежи…

Съчувствайки на падащите есенни листа „пред лицето на плачещата Вселена” поетът с ясно чувство за трагичността на съществуването постига през тяхната безрада участ простичката тайна на смирението и на съпричастността не просто на човек към човека, а на всичко живо спрямо всичко живо:

Придет мой срок, и дождь осенний
Прочь унесет, как с веток листья,
Остатки грусти и веселья,
Надежды, память, близких лица…

И, с тайной верой в возрожденье,
Я запасаюсь неприметно
Листвы смиреньем многоцветным,
Деревьев трепетным терпеньем.

(„Смирение”, 1. Опять срывает дождь-насильник…)

По-нататък, когато се опитва да разреши непреодолимото противоречие между взаимно изключващите се твърдения за човека: „човек е център на вселената” и „човек е нищо, прах - на вятъра” (или… в неговото себевъзприятие, че е „почти крал” и същевременно - „нищо незначеща нула”), поетът съумява да постигне нещо много по-голямо, а именно „силата на слабото” и „красотата на незабележимото” в отблясъка на едно изумително прозрение:

Позабыв о пустой суете,
Я спрошу у белеющей мглы:
„Оттого ли сильна так метель,
Что снежинки безмерно малы?
Оттого ли светлы так снега,
Что снежинки слабы и хрупки,
Что сверкают они как слеза,
Тая в теплой ловушке руки?“

(„Смирение”, 2. В своем доме - умен и силен…)

* * *

И тук идва неимоверната трудност, която се издига като стена пред преводача. Колкото и да ми допаднаха стиховете, които Иля Виноградов ми изпрати за превод, безутешно ясно разбирах, че са почти невъзможни за превод - поне във формата, в която са написани.

При превод от синтетичен език на език аналитичен трудности от такъв характер възникват винаги. Тогава преводачът обмисля внимателно кои думици или образи са някак „излишни”, „случайни”, поставени - понякога - заради самата дума, за да ги отхвърли.

Защото и без тях би съхранил и формата, и простотата на „изображението”, и прелестта на „аскетичната” строфа, и дълбината на преживяването, и всички внушения на стиха.

А при Иля Виноградов преводачът няма какво да „отхвърля”, от какво да се „отказва”, освен от самия смисъл…

Опитах се да ги пресъздам на български. Надявам се да съм успяла в най-главното.