Иван Маринов

2 част

АННА АХМАТОВА В ПРЕВОД НА ИВАН НИКОЛОВ

Критерият за подбор на поети за превод при Иван Николов е твърде висок. Не само емоционалното и духовно родство, но и безспорните художествени стойности сближават мисленето на поета и преводача. Той не се колебае при избора на определена поетична творба, а се гмурка в дълбоките глъбини на цялостното творчество на Есенин, Цветаева и Ахматова. В произведенията на тези руски класици Иван Николов намира и себе си, своята естествена сърдечност, своите художествени позиции, своето поетично кредо. Това е едно от личните предпочитания, едно право, което се решава от съвестта, а не от творческата поръчка.
В ръцете ми е чудесното издание на “Народна култура” от 1974 г., в което преводачът е подбрал от сборника “Бег времени” над 400 стихотворения от Анна Ахматова. Чета всяко едно от тях и трудно ми се побира в ума понятието “трудолюбие”. Още по-трудно ми е да раздипля завесите на дарбата, с която е подходил преводачът към всеки поетичен бисер. Дори средно грамотният в лиричната област е готов да коленичи пред таланта на руския славей, на руската велика АННА, която издигна руския литературен гений пред света. Още повече, ако това е човек, който отлично познава трагичната житейска одисея на поетесата. Да пристъпиш към недостижимите литературни върхове на творчеството на Ахматова, това е, може би, най-рискованият скок в бездната. Препрочитайки всяко едно от тези 400 стихотворения, стигнах до извода, че Иван Николов нито за миг не е трепнал, не се е стъписал пред величието на Ахматова. Напротив, във всяка една от нейните поетични рожби той е открил търсеното от него като поет откровение плюс върховно майсторство, фина поетична нагласа, изобилие от лексическо богатство и чудесна сплав от различни поетични форми. Едно по-търпеливо изследване би позволило на всеки амбициозен литературовед да напише десетки страници за двете сродни души – Анна Ахматова и Иван Николов, би открил от пръв поглед хармонията на тяхната душевна нагласа.
Аз ще си позволя да разгърна своите разсъждения най-вече върху шест произволно избрани стихотворения, писани в различни години от поетесата. Общото между тези подбрани творби е типичният поетичен глас, трептенията на руския стих, сложното мислене и виждане на Ахматова, философските акценти на чувства и събития.
Стихотворението “Любов” е писано в 1911 г., когато поетесата е преминала пояса на девическото виждане и вече като млада интелектуалка, съпруга на небезизвестния Н. Гумильов, като жена, събрала в себе си душевността на руския напев и ритъма на френския шансон, като поетеса от кръга на Манделштам и Зенкеевич се е научила да рисува с точни отсенки на сложното човешко чувство. За Анна Ахматова любовта има хиляди образи и измерения, тя е магията, която точи нишката между радостта и покоя, тя, любовта, умее “сладко рыдать” и нейният образ можете да отгатнете дори в “незнакомой улыбке”. Опитвам се да се приближа към Иван Николов в мига, когато той е четял и размислял над първия куплет:

“То змейкой, свернувшись клубком,
у самого сердца колдует,
то целые дни голубком
на белом окошке воркует…”

как се е вълнувал от песенния стих на Ахматова, как е дирил в лабиринтите на родния език звучен еквивалент. От петте съществителни и двата глагола в оригинала преводачът изтъкава своя версия, в която запазва три съществителни “змийка”, “гълъбка” и “прозорец”. Двата глагола в превода запазват словесното образно действие – “колдует-предрича” и “воркует-гука”. В поетичното въображение на Иван Николов започва да звъни стихът на Ахматова, да се редят типичните за нея метафори и сравнения, за да излее преводачът най-близката до оригинала форма на първия куплет:

“Ту змийка, преплетена зло,
сега ми предрича сполука,
ту гълъбка с бяло крило
отвън на прозореца гука.”

В следващите строфи поетът-преводач само бродира дума по дума лиричната Ахматова дантела, реди мисъл след мисъл без да страни от най-главното – прозрението на поетесата:

“Умеет так сладко рыдать
в молитве тоскующей скрыпки,
и страшно ее угадать
в еще незнакомой улыбке.”

“Тя шепне с молитвен копнеж,
ридае в звънтеж на соната.
И страшно е, щом я съзреш
в усмивка съвсем непозната.”

В следващите две стихотворения от моя подбор (“Молитва” – 1916 г. и “Песничка” – 1916 г.) отново преживях естетическо удоволствие от почти пълното покритие на оригинала с превода:

“Дай мне горькие годы недуга,
задыханья, бессоницу, жар…”

“Дай ми пак да се мъчи сърцето
от задъхване, бдения, жар…”

“С покатых гор ползут снега,
а я белей, чем снег,
но сладко снятся берега
разливных мутных рек.”

“И сняг снежи, и студ студи
мен, бяла като сняг,
но виждаш всяка нощ води,
преляли своя бряг”.

Нарочно цитирах тези стихове, за да се убеди читателят в сръчния похват на преводача, в неумолимия му стремеж стихът на български език да звучи мелодично, звънко, както в оригинала. Само в един стих личи умението на Иван Николов да предаде една и съща картина с различни езикови средства: “С покатых гор ползут снега” – прилагателно, съществително, глагол и пак съществително. В текста на преводача тези граматически категории звучат така: “И сняг снежи, и студ студи” – съществително, глагол, съществително, глагол, а смисълът на картината не се променя. Още по-осезаем елемент на намеса, на творческо изменение в стилистиката виждаме и в поантата:

“Еловой рощи свежий шум
покойнее рассветных дум”

“Шумят елхите с весел шум
и разведряват моя ум”.

В този случай преводачът заменя “свежий” с “весел”, “покойнее рассветных дум” с “разведряват моя ум”. Специалистът-филолог вижда подмяната на няколко граматични категории, но при прочита на превода не усеща промяна на съдържанието.
В следващите две стихотворения “Заклинание” – 1935 г. и “Мъжество” – 1942 г. отново се срещаме с тънкия усет на Иван Николов да влезе в специфичното русло на емоционални изблици на руската поетеса. Изразните средства, както в оригинала, така и в превода при стихотворението “Заклинание” са пределно кратки, динамични, богати по съдържание:

“Из высоких ворот,
из заохтенских болот,
путем нехоженым,
лугом некошеным”…

“През високите врата
и заохтенски блата,
в пътища неходени,
през треви небродени.”

За мен, като филолог по образование, като човек, който е пробвал перото си в преводи от руски, с особена сила и внушение звучи стихотворението “Ехо” – 1960 г. Когато го прочетох за пръв път в превод си помислих, че то не може да има друг оригинал. В превода на Иван Николов е надминат и върха на майсторството. За да не бъде тенденциозно насочен, за да не звучат тези думи отвлечено, ще си позволя да цитирам изцяло оригинала и превода:

“В прошлое давно пути закрыты,
и на что мне прошлое теперь?
Что там? – окровавленные плиты,
или замурованная дверь
или эхо, что еще не может
замолчать, хотя я так прошу…
С этим эхом приключилось то же,
что и с тем, что в сердце я ношу.”

“В миналото път не води вече
и не може то да ме смути…
В кървав камък стъпките ми всече
и заключи всякакви врати,
там се лута ехото самичко,
въпреки молби или протест…
И заглъхва, както глъхне всичко,
носено в сърцето ми до днес.”

И обикновеният читател, и прецизният ще са съгласни в едно – оригиналът и преводът са досущ като две страни на една златна монета. В превода боравенето с отделните части на речта е така виртуозно, че ти се струва сякаш поетът-преводач реди свое, неповторимо стихотворение. Бих добавил – за мен сякаш Анна Ахматова лее с напевния си руски език мотив след мотив, чувство след чувство, а Иван Николов като звънко ехо реди тези мотиви и чувства на български език. Често по време на прочита съм си блъскал мислите в главата – как е протичал самият процес на превода у Иван Николов, как е подбирал, заменял, добавял отделните граматични форми и как, в крайна сметка, е стигал до това съвпадение на мисли и настроения? Как е отсявал излишния езиков материал, как е откривал сходството и разликата между словореда в двата езика? За мен това си остава неразгадана тайна, която, уви, поетът-преводач отнесе със себе си в гроба.
Скитах се из лабиринтите на моята мисъл въз основа на малко повече от десетина поетични творби в лириката на Есенин, Цветаева и Ахматова, а не забравям, че Иван Николов е изразходвал несметно количество заряд и сили, за да преведе над хиляда стихотворения от тези трима световно признати класици в руската поезия. За всяко стихотворение или поема поетът-преводач се е раждал и умирал стотици пъти, пламвал и изгарял като факла, търсил е брод и е стигал до онова състояние, когато душата му ще си отдъхне на самия връх на майсторството. Поколенията трябва да му бъдат признателни за тези 23 преводи, в поезия или в проза, с които той успя да сроди две славянски литератури, да разкрие широки прозорци към безсмъртните творби на десетки талантливи представители на руската литература. В края бих изразил и възхищението си пред великолепието на българския език, който в ръцете на един изкусен преводач, какъвто е Иван Николов, действува и въздействува върху мислите и настроенията на читателя, едно ефикасно оръжие за предаване на велики мисли от велики творци.