Тодорка Николова

Ако някой, някога е пътувал из Вешкаймски район на Русия, знае колко е разстоянието от Димитровград до станция Вешкайма. Намерих го на картата - точно един нокът място. Сгънах картата и тръгнах да гостувам на приятели. Вярно е, от Вешкайма до Беклемишево, (странно, но и в България има село с това име) където отивах, разстоянието беше само 42 км. Едно нищо в сравнение с огромните разстояния в Русия.

В това село живее поетът Виталий Сиз, който преди време на една среща в Москва ми подари поемата си „Обич”, написана на български. А е сляп. Как се е ровил в речниците, как е търсил думите, не знам, но поемата му, посветена на българин, е факт.

… „И днес на малката могила
пак призори напъпва цвете.
Във песен болката стаили
се притаяват ветровете…

А привечер във здрача синкав,
когато влюбените пеят,
под избелялата му снимка
две мраморни сълзи сребреят…

Не знам какви са поетичните качества на тази поема, тук думата имат критиците. Мен ме порази факта, че Витя е сляп по рождение. И за него светът съществува само с многообразните си шумове и със стипчивия мирис на рябина.

Поемата му „Обич”, посветена на един напълно непознат за мене българин - червеноармеец - Илия Живков от село Меляни, Монтанско, загинал през 1943 г. е отпечатана в първата му книга. На български!

Не бяхме се виждали с Витя повече от десетина години. Държах на тази среща и почти налудничаво тръгнах от Димитровград за Беклемишево. В станция Вешкайма обаче ме посъветваха - не тръгвай, докато не спре дъжда! От къде да знам, че в дъждовно време автобусите не ходят до това село заради огромните локви по издълбания път. То сега и в България вече е така!

А в онзи ден дъждът се сипеше като из ведро. Бях в капан - ни в клин, ни в ръкав. Не мога да тръгна, а и няма как да се върна в Димитровград. Извика ме младата касиерка на станцията:

- Слушай - каза, - тук имаме един кон. Единствен той може да пътува в дъжда. Ако искаш качвай се и тръгвай. Не се бой, много е кротък, знае пътя…

Помогнаха ми, качих се и конят пое към Беклемишево.

- Не връщай коня - извикаха след мен - той знае обратния път, но седлото обезателно върни!…

Сега си давам сметка какъв риск поех в оня дъждовен ден. 42 километра на уж удобното седло от черна кожа с ярко червени ръбове. Дъждът вали косо, право в очите, а нещо вътре в мен се бунтува: къде съм тръгнала в това пусто, прихлупено поле! Няма жива душа. Само конят и аз, един неумел и изплашен ездач…

Никога не бях се замисляла над думата пустота. В оня ден я преживях. Бях обхваната от странната смесица от безизходност, страх и безпомощност. Този спомен и до днес се блъска в главата ми. Но нещата са такива, каквито са и както казва Витя: „Ничего не поделаеш!”.

Затова пък срещата ми със слепия поет, вдъхновен от един героичен българин, е едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми. И този спомен винаги е променял лошото ми настроение.

По-късно, след около двайсетина дни, пътувах с Уфенския влак за Москва и отново минах през станция Вешкайма.

- Ето го - извиках спонтанно, - това е моят кон! Познах го по черното седло с червени ръбове. Върнал се е сам…

Пътниците в купето ме гледаха странно. Единият от тях дори сложи палеца на слепоочието си, за да покаже, че не съм в ред, и каза: „Ти какво, за България ли си спомни? Тя, носталгията, какво ли не прави с човека…”

А моят кон наистина стоеше на станцията. Чакаше дъжд. И нови пътници за Красный бор и Беклемишево. Също като поета Витя Сиз, който в дъждовно време винаги топи руската баня до червено. За всеки случай. И винаги има навързани брезови метлички за неочаквани гости. Като мен.

Тогава дори и не бях предполагала, че мокра като кокошка, разнебитена от конската езда, ще вляза в тази баня, натопена до червено, а от метличките, с които се удрях, ще се носи стипчивия мирис на бреза.

И ще си мисля за новите стихове на слепия Витя, които учи български език по слух, и за чувствата, които бушуват в душата ми…

Днес, толкова години след онова мое дълго и странно пътуване, знам, че поне старея достойно.

Август 1985 г. станция Вешкайма - Беклемишево