Тодорка Николова

То бавно се изкачваше нагоре по стъпалата. Едно, две, три… броеше ги наум, защото не искаше да мисли за нищо друго. На петото стъпало винаги усещаше краката си натежали и му се струваше, че само ако се обърне и те сами ще полетят надолу. Шест, седем, осем…

Вестниците и писмата натежаваха като олово в ръцете му и то неволно ги притискаше към гърдите си, сякаш искаше да ги скрие някъде, да ги няма, да не съществуват. От четири месеца разнася пощата в този голям блок, спира пред всяка врата и вече познава хората по стъпките зад вратата.

Но от студеното око на квартирата с номер 44 се боеше най-много. Понякога я отминаваше и продължаваше нагоре с твърдото решение да не звъни, но на връщане не издържаше и натискаше черното бутонче на звънеца.

Знаеше, че я чакат, и нямаше смелостта да отмине вратата. Звънецът рязко иззвъняваше. Момичето знаеше точно кога ще се отвори вратата и на прага заставаше то - детето. Невероятно мъничко в очертаната огромна рамка на вратата.

Сините му, чисти очи потъмняваха веднага щом видеше празната отпусната ръка на момичето. То грабваше бързо вестника и го подаваше на детето. Искаше му се да каже няколко топли, ласкави думи, но отвътре се чуваше гласът на майката:

- Саша, затвори вратата!

Детето блъскаше рязко вратата, сякаш тя беше виновна за нещо, и момичето облекчено въздъхваше. Отново тръгваше по квартирите с огромната купчина писма и вестници. Понякога се случваше да й отвори жена с разплакани очи или мъж с похотлива усмивка, но нищо не можеше да я разстрои така, както срещата й със Саша. Веднъж случайно беше дочула един разговор между две съседки:

- Не знам на какво още се надяват - казваше едната. - Ето Генко, толкова добро момче, колко пъти ги моли да го приемат, а те - чакат. Какво чакат и те не знаят…

- Добро момче беше - казваше другата - може би му се е случило нещо там, в България. Отиде си и не се върна…

- Ами, случило му се е, знам ги аз мъжете - продължи ядосано първата, - всички са такива. Само как любезно ми се усмихваше по стълбите, а избяга и остави това дете…

Момичето отдавна беше чуло този разговор и винаги си го спомняше щом застанеше пред квартира 44. А, че от мъжете всичко можеше да се очаква, тя напълно беше съгласна. Ето, и нейният Льошка - отведе я чак накрая на света, в Магадан.

Заради него напусна родния Ленинград, любимата работа и уж безумно я обичаше, а замина с онази, дългата геоложка. Само няколко реда намери на масата, написани върху парче от вестник: „Прощавай, Аля! Човек никога не знае кога ще дойде истинската любов.”

Страшна зима беше тогава, със снежни виелици и студове, които достигаха до минус 40 градуса. Само на крачка от печката кофата с вода замръзваше. И тогава се изплаши - не издържа и избяга. Дойде в този ветровит град, защото искаше да започне живота си отначало. Предложиха й работа като раздавачка на пощата. Навярно като я видяха в „Кадри” такава слабичка и недорасла, помислиха, че друго няма да може да върши.

Отначало дори й беше интересно. Опитваше се по лицата на хората да отгатва какви вести им носят писмата и донякъде успяваше. После видя Саша. И вестниците и писмата натежаха в ръцете й. Ето и днес се качва по стълбите, а вътре я изгаря онова отдавна познато чувство за безпомощност.

Може би беше омраза към онзи, който беше заминал и оставил малкия Саша сам. Това чувство така я беше обхванало, че беше забравила да брои стъпалата като друг път. Този път натисна ядосано звънеца на квартира 44. Ето, сега ще отвори Саша и момичето най-после ще му каже това, което отдавна мисли: „Не го чакай, Саша! Той не заслужава това!…”

Но този път кафявата, тапицирана врата не се отвори. Тя още веднъж натисна продължително звънеца, но вратата пак не се отвори. Това й се случваше за първи път. Беше объркана. Почти машинално подаде две писма на жената от съседния апартамент и бавно продължи надолу.

- Ах, да не забравя - догони я гласът на жената, - вестника на Стоянови го дайте на мен. Снощи пристигна бащата на Саша от България и тримата отидоха на езерото да се разходят…

Момичето не разбра как се намери на улицата. Сълзите натежаваха под клепачите му и то се усмихваше, за да ги скрие. Залезът тихо гаснеше в клоните на дърветата, а небето беше пълно с гълъби.

Някакъв невидим порив ги тласкаше нагоре към висините и те се превръщаха в малки едва забележими точици.

1979 г. град Железногорск, Курската магнитна аномалия