Станчо Лазаров

СЪЗВУЧИЕ НА БУРЯТА

Ти страдаш,
океан,
пленен
в окови,
в брегове от кремък.
И мяташ се, до лудост разярен
към свойте глъбини,
към слънцето,
към вечните галактики.

Затуй в рева
на бурята,
която се надига,
всяка човешка вълна
звънти като разкъсана
верига.

Сърцето ми -
и то така
изригва.

ПРЕД СТАТУЯТА НА СВОБОДАТА

През лятото на 1966 г. на кораба „Л. Каравелов”
бе отказано гостоприемство в САЩ.

Тегнат тежките клепачи
и помръква радостта.
Със железни сълзи плаче
статуята - Свобода.

И усещам в полумрака
сълзите й как гасят
поругания й факел.
И пронизва ни студът.

Изтерзани в тишината,
със пресъхнали гледци,
двама - аз и свободата -
тук стоиме чужденци.

ЧОВЕКЪТ В РИМ

Той спи на своята торба
и вечно пълна я сънува,
а в близкия претъпкан бар
край джаза ситите танцуват.
Крещи неонът във нощта
с рекламите си за играчки.
На две е разделен света,
един от друг на двайсет крачки.
О, ресторанти с дрезгав глас,
спуснете тъмните рулетки!
Един бедняк, не спал от вас,
изплаща нощните ви сметки.

СПОМЕН ОТ ВИЛА Д’ЕСТЕ

Фонтаните блестяха
зад мраморните пейки.
А всичко друго -
сън и тишина.
Бръшляните с ревниви вейки
оплитаха съня.
В скръбта на залеза,
целунал манастирските прозорци,
стояха камъните неми.
А кипарисите -
смирени монаси под раса,
очакваха благословение
и чудеса…

Държаха камъка бръшляните
във своята ревнива власт.
На арфа свиреха фонтаните
и плачеха на глас…

ПОНЯКОГА

Понякога във дългото пътуване
забравям ласки, пръстите приспиващи.
Дори когато нощем те сънувам,
неясна идваш и неясна си отиваш ти.
Понякога прозорци и врати
разтваря бризът в тихите каюти.
Невидима със него влизаш ти
за няколко жадувани минути.
Един копнеж прогонва моя сън.
Като зорница грее и лицето ти.
Изтичвам заедно със бриза вън,
но вместо теб посреща ме морето…