ИЗВИНЕНИЕ
Въведе го лично Христо Давидков. Не че беше кой знае какво изключение, и без това той винаги представяше новите. Обяви, че се казва Харалан Пеев, че е работил в Пловдив и Ямбол и, че корпоративното право е област, в която ще бъде - надявал се, не, сигурен бил, - полезен.
Изглеждаше така, сякаш още изпитва известни съмнения, но и че, в същото време, е доволен от назначението му. После добави:
- Помогнете му да се настани, нали има свободно бюро? - След което се обърна само към него: - По-късно ще те запозная с някои вътрешни правила.
Разбира се, че имаше свободно бюро - това на Елвира - най-избягваното, ако ставаше дума за задълженията й, и най-удобното, опреше ли до разположението му. Цялата зала беше пред очите й.
Виждаше улицата, спирката от другата страна и паркинга зад нея, където кантората плащаше шест абонамента. Освен това, можеше да наблюдава и част от коридора - тъй като вратата стоеше отворена и през зимата, - и никой, дори и шефа, или именно и той, не можеше да я изненада с внезапната си поява.
И преди идването на Харалан Пеев към бюрото на Елвира вече имаше апетити. Всеки чакаше удобен момент да заяви „Май ще е по-добре да се преместя”, но бе още твърде рано - Елвира беше напуснала едва преди няколко дни. Пък и тя бе по-скоро архивар, в най-добрия случай временен сътрудник на някой друг.
Мястото й не минаваше за особено престижно, въпреки че не бе прието да се говори, че в кантората има и по-незначителни длъжности. Бе напуснала след сватбата си със Славимир Бенчев от нотариата. Накрая изглеждаше щастлива.
Веска Тарапанова стана, кимна на новия, и го поведе към ъгъла на Елвира. Тя бе единствената, която нямаше претенции към бюрото й. Наскоро бе станала съдружник. Още при постъпването на Елвира, бе заявила, че това момиче не е дошло да прави кариера, а да си уреди живота, но сега не натякваше за признание, че е познала.
След обедната почивка Христо Давидков извика Венци Венков в офиса си. Направи го, както винаги, чрез Тарапанова. Не че не можеше да звънне направо на него. Само че Христо Давидков не би изневерил на себе си с такава дреболия. Той много добре знаеше, че съществените неща се крепят върху дребните.
- Трябва да поемеш функциите на Христанова - започна направо той.
Венци дори не бе успял още да се отпусне в коженото кресло. Не понасяше това кресло - беше широко и ниско, с мека кожа, която имаше цвят на окислено вино, и дебели обли подлакътници.
Срещу него, успоредно на бюрото, имаше още едно, в което Давидков май никога не сядаше. Във всеки случай Венци поне не си спомняше да го е използвал, когато разговаря с него.
- Щом се налага. Но се опасявам, че не е по моята специалност. - Тилът му опря в облегалката и той си даде сметка, че се е сврял като в пашкул. Само дето не изпитваше уют, все едно бе в бездна. От ниското не виждаше плота на бюрото и се чувстваше не само неудобно, но и невъзпитано. - Затрупан съм с работа по делото на Касаркови и Агенцията по горите.
- Тарапанова ще го прехвърли на Пеев. Трябва да започне отнякъде, а Касаркови са подходящи за начало. Несъмнено ще го спечелим, не е някое келяво делце. Трябва му добър старт.
- Мога да му възложа спора по договорите за скраб.
- Има кой да му възлага. Ти ще имаш нови задачи. Разхищение е да го използваме само като сътрудник Вече е влизал в съд, печелил е битки. Просто му предай делото.
Лика го разбра без да го измъчва с въпроси за подробностите. Винаги бе оценявала усилията му да постигне нещо в кантора като „Давидков и съдружници”.
Дори не се притесняваше, че в залата работеше с още шест жени, някои от които несъмнено не бяха за изпускане. Всъщност седем, ако се брои и Тарапанова. Не беше го притискала да иска преместване в другото крило, където мъжете бяха мнозинство.
Често си говореха за станалото през деня и настроението, което цареше сред колежките му и Лика отбелязваше: „Защо да не се брои и Тарапанова? Да не би да е хермафродит? Макар че, знае ли се, човек може да има известни подозрения…” - и се усмихваше, давайки му възможност да вникне в иронията й.
- Да не ти пука - напомняше му тя през два-три дена след преместването му: - Имаме си всичко. И плазма, и съдомиялна, и нова кола. Даже две коли имаме, щото трябва да се брои и моята.
Тя не му позволяваше да изпада в самосъжаление. Смяташе го за мъдрост. Както и това, че не биваше да показва пред другите гняв и разочарование. Искаше от него да владее нервността си.
Беше убедена, че затрудненията му са временни. За Венци всичко бе по-просто - подозираше, че е загубил доверието на шефа. Не знаеше каква е причината, но така излизаше.
Трябваше му време, за да се ориентира в оставеното от Елвира. И той като останалите бе мислил, че тя няма много работа. Реши, че за начало е достатъчно само да премести записките, папките и дискетите от компютъра ?.
- Ще ти помогна - втурнала се бе тогава без да я моли Тарапанова. Тя изобщо не сядаше на задника си след повишението.
Харалан бе излязъл и това приличаше на жест. Беше попитал имат ли нужда от него, но му казаха, че нямат - да е спокоен и да не се притеснява. Усмихваха му се една през друга. Той отвърна, че това е мило от тяхна страна и че го оценява, имал да урежда още някои неща по преместването. Освен това, жена му Лора чакала новини, вълнувала се.
Бе се включила и иначе вечно заетата Зоя Сотирова. Оставяше впечатление, че времето все не ? стига, но не се оплакваше. Като че ли държеше останалите да не обръщат внимание на това, но все пак да го забележат.
Само за шкафовете и етажерките събраха мъжете от офиса. Венци понечи да попита защо разместват и тях, но си каза, че моментът не е подходящ. Извинението с момента винаги му бе харесвало.
Оказа се, че изобщо не е лесно да се изплува от архивите на Елвира. Тарапанова бе признала, че си гледала работата добре. Без ентусиазъм, но добре. Не я харесвала много, но я оценявала. И за това се искало сърце.
Още на втория ден Харалан Пеев изглеждаше така сякаш е в кантората от основаването й. Бе дошъл на другата сутрин с кафе в пластмасова чашка с хоризонтали оребрения и плоска бъркалка от пресован картон. И с баничка купена от фурната срещу театъра, която, посръбвайки от кафето, нагъваше на едри хапки направо от плика, в който бяха му я продали.
Не беше ли забелязал автомата за кафе във фоайето? Там винаги имаше някой, разположил листове и папки върху старата заседателна маса, да пуши и пие кафе. Въпреки това, Харалан не изглеждаше просташки.
Някак си му отиваше това поведение на леко разсеян, но и достатъчно зает с мислите си човек - човек, който знае, че никак не изглежда зле с източената си фигура и костюмите, които му стояха като изляти, но и не даващ и пет пари за това.
- Предай всичко - каза на Венци след още някой ден Веска Тарапанова. После замълча без да уточнява какво има предвид. Въртеше химикалката между трите пръста на ръката си, ритмично и сигурно, и той се улови, че очаква всеки миг тя да се изплъзне и пльосне върху полирания плот. - Трябва, нали не искаш да ти обяснявам защо?
Беше понижение. То го вадеше от играта и оставяше встрани от пистата. Искаше му се да вярва, че това наистина е някакъв сложен ход на Давидков, но не виждаше какво друго е, освен понижение.
- Шефът те цени. Знаеш го - успокояваше го Лика. - Рано или късно ще те върне в залата. Сега му е нужно да тества новия, Харалан ли се казваше? Ама че име. По-добре да са го кръстили Хараламби. Или направо Ламби…
Може би сам си бе виновен. Никога не бе настоявал за благодарност и никога не бе отказвал задачи. Бяха го въртели в какви ли не ресори и той бе приемал новите си задължения без да мрънкоти. Но все пак се надяваше, че рано или късно ще да бъде оценен. Бе товарният кон, дяланият камък, момчето за всичко, човекът с безброй компетенции, който не се дънеше, дори и да не бе винаги блестящ.
А ето че и след месец не бе успял да си осигури достатъчно време, за да се върне към делата, които водеше преди идването на Харалан Пеев. Вземаха му ги едно по едно. Беше започнал да мисли по-друг начин за Елвира и да я разбира.
- Наблюдавай ги - заръча му Давидков в деня преди делото на Касаркови. - Но не се меси, ако не е неизбежно. Разбра ли? Разчитам на теб.
Всъщност, разчиташе на Харалан Пеев. Тъкмо него бяха конституирали като адвокат по делото. Венци Венков влизаше в екипа само като сътрудник. Като втори адвокат бяха представили мълчаливата Зоя. Тя се чувстваше неловко, но не му го призна.
Спечелиха.
Венци Венков седеше зад купчината папки със справки, доклади и експертизи и подаваше нужните. Зоя Сотирова бе великолепна в стилния си костюм. Имаше разкошна коса, но, подобно на Харалан Пеев, не прекаляваше с изтъкването й.
Дори я носеше така, че да се забележи именно скромността, сякаш се извиняваше, че е дарена с едно такова предимство, което не е заслужила и което я поставяше в изгодна позиция, защото тя не иска да е така, нали забелязвате, че не иска.
Тя поемаше вече използваните документи и си говореше тихо с приведения над нея Харалан. После ги разгръщаше сякаш, за да се убеди още веднъж, че не е станала грешка. Оставяше ги пред себе си в различни купчинки, не високи, но доста на брой.
- Който и да беше, щеше да го поздрави - отбеляза вечерта Лика. - Давидков не е човек, който пропуска тези неща. Не го прави само заради протокола. Радва се.
Не му се спореше. Не обичаше да спори, особено с жена си. Тя смяташе това за дърлене. Изговаряше го ниско, натъртено и протяжно. Влагаше цялото си несъгласие с ината на опонента си. Венци Венков харесваше тази й черта и дори й беше благодарен. Тя бе сговорчива съпруга и винаги намираше нужния такт, дори когато се налагаше наистина да спори. Спореше, не се дърлеше.
- Това е само на първа инстанция. Не сме хванали Господ за шлифера - продължи той и откри, че всъщност се наслаждава на търпението и разбирането й. Сигурен бе, че ще го получи и сега просто си го вземаше. - Даже решението още не сме получили. Знаем го неофициално.
Седяха на западната тераса. Денят се топеше. Пространството оттатък улицата не бе застроено и те се надяваха, че ще остане така. Още преди да ипотекират огромния апартамент - нали щяха да имат и деца, може би три, във всеки случай поне две, - бяха проучили устройството на новия квартал. Бяха се спрели на мезонет на последния етаж - на две нива и с огромни тераси. Срещу тях бе предвиден парк. Още не бе готов, но те и така се любуваха на гледката.
- Ти знаеше, че делото е тежко, но беше уверен, че ще го спечелите. Радвай се.
- Трябваше аз да го спечеля. Беше мое дело.
- То пак е твое. Всички знаят, че е твое.
- Поздравяват него и разпитват Зоя как е минало. Аз все едно не съм там.
- Знаеш, че всеки се съобразява с някого.
Тя имаше излизане и закъсняваше. Беше приела да кара клиото. Беше десетгодишно, имаше светла тапицерия с геометрични фигури в сиво и синьо и тя го кормуваше с удоволствие, но тази вечер очакваше да я вземе приятелка.
Казваше, че пежото е негово и смяташе, че това му предава тежест. Сега трябваше да отиде до селото на баба си, където бе получила в наследство от нея къща с огромен двор с овошки и плочник под успокояваща лозница.
Имаше свой живот, свои приятели и това не го дразнеше и му освобождаваше достатъчно време да се чувства сам и свободен, но не и забравен. Сега Лика не бързаше и той се радваше, че е така. Обичаше да я гледа в лицето с едрите повече от обичайното скули.
Харесваше раменете й и извивките на тялото й, може би също малко по-едро отколкото отиваше на ръста й, и тази едрина й стоеше добре и все още го възбуждаше.
Последните дни всички му говореха за радост.
- Няма да те оставим без дела - каза му Давидков. - Но защо ми се струва, че не се радваш достатъчно на победата?
Шефът беше го поканил да остане, след като бе изслушал докладите на Пеев и Сотирова. Заобиколи бюрото си и се отпусна на другия фотьойл срещу него, канейки го с ръка да седне и той.
- Едва сега започват обжалванията и влаченето по инстанциите - продължи Венци и установи, че не му се говори.
- Надявам се, че нямаш нищо против да те оставя в екипа. Всъщност, не ти е приятно, знам, но по-добре се радвай на успеха. Ти си в основата му, или поне в началото.
Нямаше смисъл да му признава, че е огорчен. Не можеше да си позволи да показва лични чувства. Давидков се разприказва, а това не бе в стила му.
- Още го приемам и като мое, но все пак то вече е негово дело.
- Така е. Ще има дела и за теб. Няма да останеш завинаги архивар и писач на справки. Ще ми излезеш твърде скъпо платена секретарка. - Беше опит за шега и Венци Венков се усмихна. - Елвира не беше само инфантилна кандидатка за женитба и лъскава кукла, по която овесвахме езици, докато събираше скритата жлъч на колежките.
Венци се запита дали това не е лицемерие от негова страна.
- Удивлявам се, колко добре са класифицирани архивите. Всяко дело може да се издирва по няколко признака. А по всеки признак излизат няколко дела.
- Идеята бе нейна. Оказа се доста удачно.
- Не знаех, че сама е създала системата.
- По-скоро я усъвършенства. Според мен, само ти можеше да я наследиш без сътресение. Мисля, че трябва да си доволен.
- Нямам оплаквания - отвърна Венци Венков. В този момент се мразеше. - Но признавам, че ми липсва работата по делата.
- Сега всички дела минават през теб. Още докато не са приключили.
- Започнах да свиквам.
- Сигурен бях. Виждаш ли Венков, именно свикването е нещото, което бе минуса на Елвира. Тя си остана деловодител. Архивар. Вярно, създаде много удобна програма, но толкова. Оказа се, че повече не може да се очаква от нея. Оказа се и още нещо - че това не е достатъчно.
- Бях останал с впечатление, че сте доволен и ми я давате за пример.
Давидков се отпусна назад и потъва в дълбокото кресло. Сега и двамата бяха седнали почти на земята и това му се видя смешно. Шефът кръстоса крака и придърпа крачоли, откривайки обикновени памучни чорапи, с неподходящи за панталоните му десен, и бледа, почти хартиена и лишена от косъмчета, кожа.
- Доволен бях, но то не е твоето ниво. Тя, милата, не можеше да направи нищо повече от елементарна справка, да открие наличното, да го принтира или прехвърли по мрежата на съответния колега.
- Беше отзивчива и бърза.
- Не се изненадвам, че не се радваш на преместването, но ми трябваш там. Ти съобразяваш, мислиш, комбинираш и анализираш. Справките ти всъщност стават консултации. Раждат идеи. Предпочитам те там, защото така влияеш на много повече дела.
И Лика беше му го казвала. Той й вярваше, но оставяше съмнението да гризе самоувереността му. Тя му беше жена, обичаше го и винаги го бе подкрепяла. Отдавна бе забелязал, че му завиждат заради нея. Непрекъснато го съветваха: „Радвай се. Не всеки има такава жена!”
- Не се съмнявам, че е така - заключи Лика и този път, след като й разказа за разговора си с Давидков. - Той си знае интереса. Видя ли, че ти увеличи заплатата?
- Липсват ми делата.
- Господи, Венци! Като малко дете си, което плаче за играчка. Та ти си в течение на всички дела.
Той вече го бе установил, но още не смееше да си го признае. През първите два месеца от идването на Харалан Пеев бяха взели всичките му дела. Поне една трета отидоха в самия Харалан.
Той с нищо не показваше, че изпитва неудобство. Държеше се с Венци като с всички останали, без дори да влага задължителната доза мъжка солидарност, както би следвало при толкова жени около тях.
- Шефът нареди да поемеш тези две. Две, не повече! - Веска Тарапанова му подаде листче. - За да си поддържаш формата. Освен това ти дава право сам да си избереш екипите.
Делата изглеждаха ясни. Но след като ги разучи, откри, че са засукани и трудни, не вещаеха сигурен успех.
- Не виждам защо не се радваш. - беше му казала Зоя в късния след обяд. Вече бе решил, че тя ще в единия от екипите.
- Радвам се за теб, Венков - каза му и Харалан. - И мисля, че и ти трябва да се радваш.
Не беше ли малко прекалено? Не струеше ли твърде голямо щастие в тази кантора? Той ли не знаеше нищо за радостта на адвоката, когато става дума за успеха на някой колега?
- Така е, наистина е така. Давидков ти е намерил мястото.
С Лика се прибираха от конната база в Арбанаси. Бяха яздили два часа и се шегуваха, че са си натъртили задниците. Непрекъснато я подкачаше, че в следващите дни за нищо няма да става.
Напоследък не бяха излизали заедно някъде. Тя бе направила няколко опита, но той намираше извинение и отказваше. И сега идеята бе нейна. Може би наистина трябваше вече да помислят за деца. Тя още преподаваше в частната езикова школа „Атлантика” и се стараеше да му е добре с нея. Беше мила.
- Какво пък, нека се отбием в ирландския пъб - отговори той на Харалан.
Поканата бе стара и вече няколко пъти, след оня пръв разговор между двамата извън службата, когато бяха опитали да седнат на по бира, Венци Венков я бе отклонявал. Тогава не се бе получило. Беше преди доста време и напоследък Хари бе престанал да го кани, но продължаваше да се държи свойски.
Изглеждаха сякаш са приятели от детинство - или може би от университета или казармата, - стари приятели, които отдавна са си казали всичко, но това не бе причина да не са вече каквито са били преди. Само дето бяха престанали да са неотлъчно заедно.
- Винаги съм знаел, че няма вечно да ми се сърдиш - откликна веднага Хари.
Бяха сами във фоайето.
- Не се сърдя, Хари. - Той проследи как Харалан взе чашата и бучна бъркалката в пяната на капучиното. - Имах други очаквания за себе си и появата ти ме изненада. Може би трябва да ти поднеса извиненията си. Ако е така, имаш ги.
- Не ми дължиш извинения, Венци. Сигурно си бил бесен.
- Знам, че решението всъщност е на шефа.
- Не знам на кого още съм объркал плановете, но си давам сметка, че ти пострада най-много.
- Преодолях го. Пък и пак ми дадоха дела.
- И все пак извинението трябва да дойде от мен. Ирландския пъб не е лоша идея, макар че не предлага достатъчно усамотение.
- Може и другаде - предложи Венци Венков.
- Какво ще кажеш за утре? Тази вечер съм зает. Дори и Лора съм предупредил. Тя е страхотна, нали? Какво ще кажеш? Харесва ли ти Лора?
- Късметлия си. Мернах я, когато идваше при теб първия месец.
- Не е жена за пропускане. Разбирам другите. Ще кажа само на теб - не се казва Лора. Това е псевдоним, много държи на него. Решила е, че носи безобиден фатализъм. Иначе е Лили. Още не знаехме, че в кантората не е прието да идват хора от семействата.
- И на мен не ми харесваше в началото, но се убедих, че си има предимствата. Мислех, че ще може днес да му цапнем по едно и да одумаме колежките. Те отдавна го правят с нас.
- Разбрахме се, че аз ти го дължа, но май няма да е прилично да се измъкна само с едно голо извинение. - Той доизпи кафето си надигайки високо чашката, после я отдалечи с изпъната ръка и внимателно огледа отвътре като че ли очакваше да открие на дъното й нещо ценно забравено там от друг.
Понечи да тръгне, но спря, погледна го сякаш още преценяваше нещо, и продължи, пропъждайки някакво далечно и досадно колебание: - Всъщност, като си нарекъл вечерта за среща, защо не отделиш малко повече време. Имам идея.
- Само не ме съблазнявай с боулинг или тенис, човеко! Макар че жена ми едва ли ще е има нещо против. Винаги ме е поощрявала да излизам по мъжки.
- Ние сме група приятели със свои правила. - усмихна се Хари. - Освободи се място и реших, че мога да те поканя. Държим на дискретността, добре е да го знаеш, но ще ти трябва обяснение за вкъщи.
Венци Венков отдавна подозираше, че Лика се чувства донякъде виновна заради това, че вече има свой живот извън отношенията между двамата и постоянно го поощряваше да излиза и сам. Поне два пъти седмично тя пътуваше до къщата, наследена от баба й. Понякога водеше и приятелки там. Освен това, редовно посещаваше и сбирките на англофоните.
- Отдавна трябваше да го направиш - притисна се тя и вплете пръсти в неговите. - Изборът ти е добър. Трябва да поканим тези Хари и Лора. И не се притеснявай, ще те чакам.
Опитваше се да му вдъхне желание. Приласка го и се любиха с търпелива и силна, на границата на експлозията, жар. Каза, че няма да се бави и тръгна за сбирката на англофоните.
Венци я изпрати, махайки й от терасата. После се облакъти на парапета и остана загледан в още неопитомената гора и хората, които отвреме-навреме минаваха по извитите между редките дървета и храсталаци пътеки. Бяха прави. Всички бяха прави.
Нелепо беше да се чувства пренебрегнат и неоценен. Нима, ако беше на мястото на Давидков, не би постъпил по същия начин? Нима не би сложил на място, която смята за възлово, човек като него самия? Несъмнено му бе още рано да става съдружник, но защо това да не бъдеше едно от стъпалата? Беше се старал от деня на постъпването си.
Не го мързеше да идва сред първите и да остава след работно време или в почивките, да си носи работа за вкъщи. Не му тежеше да оглежда по няколко пъти всяка подробност, не се уморяваше да търси доказателства и разпитва свидетели и клиенти отново и отново - според случая, да дебне, да открива и сглобява връзки и взаимовръзки между хора, компании, реплики и документи.
Нима можеше да пренебрегне любящата Лика, старанието й да му осигури уют и свобода? Защо да не се възползваше от тази свобода, дори и да беше масонска сбирка или комарджийски купон?
„И да закъснееш, няма да е фатално - беше му казал по някое време Харалан. - Освен това, може да не си вземаш телефона или да го изключиш. Няма да ти трябва.”
Бяха минали повече от два часа след мръкване, когато Венци влезе в Ярмолово и разгледа на светлината на плафона скицата, която му бе начертал Хари. Беше го посъветвал да не разпитва местни.
Бързо намери вярната посока и скоро се озова в края на селото и спря на тесен кълдаръмен площад, зад който тъмнееха нови сгради. Приближи битовия вратник и през процепите различи силуетите на няколко паркирани в двора коли. Беше тихо и тъмно.
Продължи напред покрай каменния зид търсейки друга врата. След петдесетина крачки той свърши, заменен от жив плет. До слуха му достигна смътен ритъм на музика. После видя тънка ивица светлина.
Навътре зад дърветата, пръснати нагъсто и като че ли безразборно в тревясалия двор, различи смътния силует на ниска сграда. Музиката идваше от нея. Провря се през живия плет и, вече в градината, се изправи и изтръска полепналия треволяк от коленете си.
Какво правеше, по дяволите? Дори за адреса не бе сигурен, въпреки че бе прочел номера на обкованата дъбова врата откъм площада. Тук трябваше да е. Хари едва ли би сгрешил, освен ако не бе някаква грозна шега. Нима беше се вързал?
Затаи се, очаквайки отнякъде да го залае куче или освети пазач. Откъм ниската къща, все още изглеждаща повече на тъмна купа сено, долиташе неясна мелодия. Светлинката привличаше и Венци тръгна нататък.
Росата мокреше обувките и панталона му. Имаше си хас да бе попаднал на сбирка на обсебени от фолклора откачалки, беше чувал, че напоследък това се е превърнало в мода. Или пък на масони. Заради това ли бе тая тайнственост от страна на Хари? Що за извинение щеше да е, ако го накиснеше в някоя идиотска каша?
Вече беше на десетина крачки, когато музиката спря и се дочу гълчава, но без да може да се схване нещо смислено. Някой се провикна, за момент останалите гласове стихнаха, но после отново се съвзеха.
На крачка от прозореца видя, че е закрит от плътно одеяло. Светлината, която го бе примамила, бе слаба и идваше от единия му ъгъл, където одеялото не бе прилегнало добре.
Той долепи очи до студеното стъкло. Към него се плъзна ленива мелодия. Ритъмът й се разстла в тишината и забълбука с гласовете на мъжете и жените, които бяха вътре.
Венци успя да застане така, че да вижда по-голямата част от стаята. Беше ниска и широка, осветена само от една гола крушка, виснала на къс пресукан кабел, спуснат от тъмния гредоред на тавана.
Такива бяха лампите и в къщата на Ликината баба, тя не искаше да ги подменя с имитации на старовремски лампиони. Дългата маса в средата бе отрупана с наченати порции и полупразни бутилки.
Около масата се виеше хоро. Прихванали се за раменете, десетина мъже и жени пристъпяха все още с гръб към прозореца, полюшвайки се в ритъма на тежката мелодия. Навремени някой протяжно изихкваше.
Нестройната редица напредваше уверено и упорито. Всички бяха голи. Хорото вече пълзеше от другата страна на масата. Водеше го Хари. Венци се вторачи в жената между него и следващия мъж. Беше Лика.
В този момент тя изправи снага, отметна глава и разкърши рамене, изпускайки с цяло гърло едно протяжно, дълбоко и страстно: „Иххууу!”
