Христо Банковски

Ето едно око - страшен офицер за сто човека…
Аз страдам и пиша, страдам и… пея.
Светът е непрогледна, черна пътека
и Самуиловите войници вървят по нея.

Някога имаше слънце, цветя и растения.
Имаше… Всъщност дали ги е имало?
Светеше поезия.
Сега четиринадесет хиляди стихове ослепени
пътуват бавно и неотменно към своята зима.

Мракът - яростен гарван - е кацнал там, където
някога… много отдавна… живееха очите.
През празните орбити се вижда сърцето -
една кървава свещ, която гори упорито.

Мъката ражда поетите. Тия войници са вече поети:
четиринадесет хиляди отчаяни песни
по пътищата на България.
Една сляпа българска Одисея. Всички се поклонете:
история и векове,
ниви, звезди и чукари!

Едно око - страшен фенер за сто човека. И ето - прииждат
ония с едното око: в него светлината горчи.
Те виждат… Господи, колко е страшно, че виждат
тоя тъмен народен епос, написан с човешки очи.

Тежък и фантастичен, безкраен дъжд -
дъжд от мъжки сълзи вали над нивите и те избухват.
Самуил гледа своите войници и изведнъж
като голямо червено око
сърцето му ослепява.

А нивите с варварска сила започват да зреят:
те са царската корона на земята
и тя - короната - мълчи…
И в златния поглед на класовете живеят
двадесет и осем хиляди
български очи!